е – музеен вестник > Световни битки и военни поход > Отбраната на Белоградчик през Сръбско – българската война 1885 г.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни поход

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Световни битки и военни поход

Назад

На 9 ноември армията на крал Владислав ІІІ и Янош Хуняди се установила пред стените на Варненската крепост. Информацията за поведението на турските гарнизони е противоречива, но по сведения на Андреас де Палацио преди идването на кралската войска в околностите на Варна турците, които владеели града, избягали по море, а жителите на Варна (българи и гърци) се подчинили на краля на 9 ноември. Същото направили и други приморски градове (Калиакра, Евксиноград, Галата). Крепостта Варна не била превзета и няма значение за самата битка.

Междувременно на 9 ноември 1444 г. турската армия, прегрупирана и увеличена, достигнала Варна и заела командните височини на Франгенското плато. Тя наброявала 55 000 – 60 000 души и превъзхождала почти трикратно християнската армия. При това положение армията на крал Владислав ІІІ била принудена да влезе в открит бой със значително превъзхождащ я противник. Пътищата за оттегляне били отрязани. Бягството по море било невъзможно, защото венецианската флота не пристигнала. Една част от пълководците предложили отбранително сражение под прикритието на вагенбурга (колите на чешките хусисти, на които имало и известен брой оръдия), но Янош Хуняди наложил мнението си за смел настъпателен бой.

В ранната утрин на 10 ноември 1444 г. се разиграла кървавата битка на народите. Кралската армия била съставена от тежко въоръжени рицари, лека конница и пехота, в която влизали чешките наемници - хусисти. Пехотата можела да бъде подсилена от групи български селяни, които изпълнявали помощни функции. Съставът на османската армия бил по-разнообразен. Кавалерията включвала султанската гвардия и спахиите (леката конница). В пехотата влизали елитните еничерски отряди. Тези формации съставлявали редовната армия. Освен нея в битката участвала и нередовна войска – аканджии (конници) и абези (пехотинци). Обикновено те отивали на война заради плячката.

Янош Хуняди построил войската във формата на разгърнато ветрило. Особеностите на бойното поле не били благоприятни за християнската армия, освен осигуряването на лявото крило от езерата и блатата около Девненското езеро. Фронтът, с дължина 4 км, бил изтеглен по посока на неприятеля. Армията била разделена на три корпуса. Корпусът на лявото крило, който се командвал от Михай Силаги, се състял от 5 унгарски бандери и бил най-многоброен (почти половината от кралската армия). Центърът на формированието заемал втори корпус, който се състоял от две бандери: кралската и на „Св. Георги”. В тях се сражавало полското и унгарското рицарство, командвано лично от крал Владислав. На дясното крило се сражавал трети корпус, съставен от влашката лека конница, три бандери на епископите, а също така и на кръстоносците на кардинал Чезарини. Този корпус бил съставен предимно от тежко въоръжени рицари под командването на епископа на Варадин Ян Доминис. Дясното крило било застрашено, защото пред фронта му се простирали Франгенските възвишения (вис. до 300 м), а войските се намирали в равнината. При евентуално движение напред, това би отнело силата на удара.

Извън фронта на построените в полукръг войски се намирали бойните коли, върху които имало леки оръдия. Колите били подредени така, че да бъдат използвани като прикритие при отстъпление. Близо до стените на града се намирали таборните коли, които имали задача да пазят тила на християните от атака на противника. Така приетият от кралската армия строй бил правилен с изключение на насочването на тежко въоръжените рицари към подножието на възвишенията, което неизбежно ги обричало на защитен бой.

Главните сили на турците били разположени на 1,5-2 км от фронта на християнската армия, срещу лявото крило и центъра на кралските войски. Армията на султан Мурад ІІ представлявала компактен блок, в средата на който били строени еничарите във формата на четириъгълник. Те се прикривали с големи щитове, преграда от набити островърхи колове (палисада) и ровове. Там се намирал и султанът със своята свита. Пред еничарите стояла леката кавалерия – спахиите, разделени на два корпуса.

В ранното утро на 10 ноември 1444 г. и двете армии били готови за борба. Отначало и двете изчаквали, желаейки да отгатнат слабото място на противника. Турският султан успял да се ориентира, че това било дясното крило и атакувал именно там. Тежката конница на унгарците и кръстоносците изчакала османците и отблъснала първата им атака. Повторната атака на турците също не постигнала успех. В тази схватка обаче кралските войски от дясното крило разслабили строя и се изтеглили пред досегашните си позиции. Анадолските спахии се възползвали от това и атакували бандерите на епископите. Тежко въоръжените рицари били наблъскани във влашката конница, което предизвикало паника. Отчаяни, те се хвърлили в бягство, но по-голямата част от тях се издавили в блатата. След разгрома на дясното крило османците се спуснали да грабят табора с бойните коли.

Християнското командване решило да използва този момент и атакувало с кавалерийската бандера под командването на крал Владислав и Хуняди. Анадолските спахии били разгромени, а техният предводител Караджа бей загинал. Този неуспех обезпокоил турците и те атакували с конницата от европейските си територии. Разгоряла се ожесточена битка, но християнските бандери постепенно започнали да отстъпват пред огромното числено превъзходство на противника.

Колебливостта на спахиите създала предпоставки за победа на кралската армия. Но тя можела да бъде постигната само след разбиването на еничарите и султанската гвардия, а християнските войски, които непрекъснато се сражавали в различни посоки, били разстроени, уморени и частично разбити.

В този момент, според изворовите предания, крал Владислав атакувал еничарите с около 500 тежко въоръжени рицари и успял да разбие еничарското каре. Кралското рицарство се вклинило в редиците на противника, но еничарите затворили редиците и кралят попаднал в обкръжение. Изворовите материали разказват, че „загинали много хора ... Владислав се хвърлял срещу враговете, всявайки смърт и страх ... Накрая неговият кон, тежко ранен, го съборил на земята”.

Според едно турско предание, един от еничарите отрязал главата на монарха, набучил я на копие и я поднесъл на султана.

Въпреки гибелта на своя крал Хуняди се опитал да събере неговата войска и започнал нова атака. Нямало обаче изгледи за успех, защото разпръснатите турци започнали да се връщат на бойното поле.

Европейските рицари се опитали да избягат от капана под прикритието на нощта. Хуняди с група войници се оттеглил на север. Голяма част от кралската войска, около 5 000 души, загинали, а други попаднали в турски плен за дълги години. Османската армия оставила на бойното поле около 10 000 души.

Макар че турците побеждават в битката при Варна през 1444 поради значителното си превъзходство, славата остава за младия и храбър полско-унгарски княз. Той заплатил с живота си за своята неопитност и грешките си. Мъченическата смърт на крал Владислав ІІІ предизвиква непрекъснат интерес сред поколения поляци, унгарци, българи и наследниците на другите европейски нации, участвали в битката. Защото, ако ни бъде позволено да използваме поетичния израз на Боян Пенев, „един кът от нашата земя минава в полската история”, а трагичният образ на младия крал остава завинаги свързан с Варна и с българите.

 <-- 1   2
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.