6 май. Ден на храбростта и Българската армия. С Указ № 1 от 1 януари 1880 г. княз Александър І Батенберг учредява военния орден "За храброст". На 9 януари с. г. определя датата 17 април за Ден на храбростта и празник на кавалерите на военния орден. От 1891 до 1926 г. той се отбелязва в деня на св. Георги Победоносец (23 април/6 май), а през 1931 г. Денят на храбростта и победите е обявен за боен празник на българската армия. От 1953 г. традицията в честването е прекъсната и той започва да се отбелязва на 23 септември. През 1993 г. отново заема мястото си в празничния календар като Ден на храбростта и Българската армия.

1861, 18 май. В Сопот е роден капитан I ранг Матей Стойков (1861-1928). Завършва Априловската гимназия в Габрово и Военното училище в София (1885). Участва в Сръбско-българската война (1885), а след завършването й служи в пехотата. В началото на 1888 г. е преведен в портовата рота на пристанище Русе. Завършва Кралската морска академия в Ливорно, Италия (1889) и става командир на кораба "Крум". През 1897 г. извършва хидрографско заснемане на Варненското езеро и прилежащите му околности във връзка с намерението на Министерството на войната да построи казарми за флота на брега на езерото. От 1904 г. е началник на Дунавската флотилия и съставя първата българска навигационна карта на р. Дунав. Участва в големите маневри на Австро-унгарския дунавски флот (1906) и в доклад до министъра на войната излага необходимостта от доставка на монитори (тежко бронирани военни кораби) за българския флот на Дунав. На 10 март 1908 г. е произведен капитан І ранг и през същата година преминава в запаса.

Полковник Петър Дървингов

1875, 25 май. В Кукуш (дн. Килкис, Гърция) е роден полковник Петър Дървингов (1875-1958). Завършва Солунската българска гимназия (1892), Военното училище в София (1896) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино, Италия (1909). Служи в кавалерията (1-ви и 3-и конен полк). Включва се в Горноджумайското (1902) и Илинденско-преображенското въстание (1903) като войвода на чета и военен организатор. През 1911 г. е назначен за помощник-началник на разузнавателната секция в Щаба на армията. По време на Балканската война (1912-1913) става началник-щаб на Македоно-одринското опълчение, което подпомага решително бойните действия на българската армия. В следващите години последователно заема длъжностите командир на дружина в 6-и пехотен полк (1914), помощник-председател на Военноисторическата комисия (януари 1915) и началник на Информационно-цензурната секция (май 1915). Участва в Първата световна война (1915-1918) като началник-щаб на 11-а пехотна македонска дивизия (септември 1915-май 1916), командир на 1-ви пехотен македонски полк (май 1916-май 1917) и началник-щаб на Моравската областна военна инспекция (декември 1917-февруари 1918). На 4 ноември 1918 г. преминава в запаса и се занимава с научна и обществена дейност. Автор на редица трудове с военноисторическа тематика: "Пирин и борбата в неговите недра" (1904), "История на Македоно-одринското опълчение" (т.1, 1919; т. 2, 1925), "Действията на 11-а пехотна Македонска дивизия от Криволак до Богданци 1915 г." (1920), "Атаката на Одрин: под осветлението на историята и изкуството - историко-психологически анализ" (1931), "Духът на българската история" (1932) и др. Награден с военен орден "За храброст" IV ст. 1 кл. и IV ст. 2 кл.

Генерал-лейтенант Владимир Вазов

1867, 14 май. В Сопот е роден генерал-лейтенант Владимир Вазов (1867-1945). Завършва Военното училище в София (1887), Артилерийската офицерска школа в Царское село, Русия (1903) и курс по обучение в стрелба със скорострелна артилерия на полигона край Поатие, Франция (1905). През Балканската война (1912-1913) командва 4-и артилерийски полк от 1-ва пехотна дивизия и воюва при Гечкенли, Люлебургаз и Чаталджа, а в Междусъюзническата война (1913) - при Цариброд, Пирот, Бубляк и Градоман. По време на Първата световна война (1915-1918) е командир последователно на 5-а артилерийска бригада в състава на Втора армия (септември 1915-март 1916) и на 1-ва пехотна бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия (март 1916-март 1917). Сражава се при Гниляне, Градешница и завоя на р. Черна в Македония. На 1 март 1917 г. поема командването на 9-а пехотна плевенска дивизия, която отбранява участъка на изток от р. Вардар до Дойранското езеро. Под негово ръководство до лятото на 1918 г. е изграден укрепеният район на дивизията с 4 позиции, разположени в дълбочина. В ожесточените боеве от 16 до 19 септември 1918 г. защитниците на Дойран отблъскват четири английски, две гръцки и една френска дивизия и нанасят големи загуби на противника. След демобилизацията през октомври 1918 г. до август 1919 г. генерал Вазов е началник на 9-а плевенска дивизионна област, на 2-ра военноинспекционна област и инспектор на артилерията. На 24 февруари 1920 г. преминава в запаса с чин генерал-лейтенант и дълги години е председател на Съюза на запасните офицери. През 1936 г. е поканен от Британския легион (организация на английските ветерани) за участие в тържествата по случай победата през Първата световна война. Лондон посреща своя най-достоен противник на бойното поле с почести и уважение. Генерал Владимир Вазов е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в английската военна история. Награден с военен орден "За храброст" ІІ ст., ІІІ ст. 1кл. и ІІІ ст. 2 кл.

1876, 2 май. Загиват последните защитници на Перущица. След обявяване на Априлското въстание в Перущица (23 април 1876) под ръководството на Петър Бонев е организирана кръгова отбрана и позицията е разделена на шест сектора. На 28 април 1876 г. два табора с артилерия и множество башибозук (3000-3500 души) под командването на бригаден генерал Решид паша обкръжават селото и започват общо настъпление. При голямото числено и огнево надмощие на врага, въстаниците (около 600 души) са принудени да се оттеглят. На 30 април турците успяват да нахлуят в Перущица, но защитниците продължават да се бият за всяка улица и къща. Тази величава борба продължава до 2 май, когато последните 116 въстаници се групират в църквата „Св. Архангел Михаил”. Зад стените на храма, в който се укриват жените, децата и старците, те се отбраняват до край и всички загиват. Спас Гинев, Кочо Чистеменски и др. убиват жените и децата си и се самоубиват, за да не попаднат живи в ръцете на врага. Опожарена и срината до основи Перущица престава да се съпротивлява, но показва на света своята непреклонност и стремеж за свобода. По-късно костите на загиналите са събрани в мраморен саркофаг, поставен пред олтара.

Църквата „Св. Архангел Михаил” в Перущица

Саркофагът с костите на загиналите

Васил Петлешков

Паметникът на Васил Петлешков в Пловдив

1876, 8 май. Умира Васил Петлешков (1845-1876) - организатор и ръководител на Априлското въстание (1876) в Брацигово. В началото на 1876 г. става председател на местния революционен комитет, основан от Георги Бенковски, и като такъв има голям принос за добрата организация на въстаническите сили. По негова лична инициатива са избрани главен ръководител на отбраната (Георги Ангелов от с. Радилово) и помощник-командващи. Когато на 5 май пред въстаническите позиции се появяват редовни турски войски, предвождани от Хасан паша, местните чорбаджии изпращат пратеници, че са готови да предадат виновниците за въстанието. Арестуван и подложен на жестоки изтезания, за да предаде организацията, Петлешков неизменно отговаря: "Сам съм, други няма". Умира, след като успява да погълне отрова по пътя за Пловдив, където трябвало да бъде съден.

Иларион Драгостинов

1876, 10 май. Загива Иларион Драгостинов (1852-1876) - виден деец на българското националноосвободително движение. Роден е в Арбанаси, Търновско, в семейството на заможен търговец. През 1868 г. завършва петокласното Главно мъжко училище в Търново и заминава за Русе. Занимава се с търговия, а по-късно работи в английската жп компания като търговски агент и комисионер, поддържащ връзки с Цариград, Виена, Букурещ и др. Заедно с Никола Обретенов и Георги Икономов създава Русенския революционен комитет (1871) и го представлява на общото събрание на БРЦК в Букурещ (април-май 1872). Развива активна дейност за събиране на средства за въоръжаване и укрепване на Шуменския революционен комитет и участва активно в подготовката на Старозагорското въстание (1875). Избран от Гюргевския революционен комитет (1875) за апостол на ІІ (Сливенски) революционен окръг. В началото на 1876 г. преминава р. Дунав, отправя се за определения му район и разгръща широка организаторска дейност. След преждевременното избухване на Априлското въстание (1876) заедно с Г. Обретенов формира малка чета и се присъединява към дружината на Стоил войвода, която действа в Сливенския балкан. Убит в сражение с редовна турска войска при прохода Вратник недалеч от с. Нейково, Сливенско.

1876, 24 май. Край с. Рибарица, Тетевенско е убит Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев) (1843-1876). В средата на 70-те години на ХІХ в. установява контакт с българската революционна емиграция в Букурещ. Определен от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол на ІV (Пловдивски) революционен окръг и в началото на 1876 г. заедно с П. Волов преминава в България. Проявява блестящи качества на ръководител и организатор на въстаническите сили и тяхното материално осигуряване. Благодарение на неуморната му работа подготовката на въстанието в този окръг се разгръща в най-големи мащаби. По негова инициатива е свикано събранието в Оборище, което утвърждава конкретен план за действие. Формира голям конен отряд, наречен "Хвърковата чета", с който обикаля въстаническите пунктове и води сражения. След разгрома на въстаниците на връх Еледжик и в Панагюрище, се отправя към Стара планина. Става жертва на предателство и е убит от засада при преминаването на р. Костина в Тетевенския балкан.

Георги Бенковски

"Хвърковатата чета", худ. П. Морозов

Параходна яхта „Александър І”

1883, 15 май. В Русе пристига параходната яхта "Александър I". Първият кораб, закупен от България след Освобождението е плавателен съд от яхтен тип. Получава името на княз Александър I Батенберг и в мирно време трябва да му служи като яхта, а при война да бъде използван като минен заградител и военен транспорт. Яхтата "Александър I", построена в Марсилия, е един от най-красивите и бързоходни кораби на р. Дунав. Има водоизместване от 350 т, две димови тръби и две колела, дълга е 61 м, широка - 13 м, с метален корпус и палуба от бук. Парната й машина тип "Компаунд" осигурява 40-часово непрекъснато плаване при скорост 14 км/час по течението и 9 км/час срещу течението на реката. Взима дейно участие в Сръбско-българската война (1885) като извършва 35 плавания между пристанищата Русе, Свищов, Лом, Видин, Галац и Рени, пренасяйки войска, боеприпаси и продоволствие. От 1883 до 1888 г. яхта „Александър І” проплава повече от 11 000 мили по Дунав и до руските черноморски пристанища Одеса и Севастопол. Участва в Балканската война (1912-1913), а в Междусъюзническата война (1913) е потопена край Русе, за да не попадне в румънски плен. След прекратяване на военните действия, корабът е изваден, ремонтиран и предаден на русенското пристанищно управление, което го бракува през 1914 г.

Крум Лекарски на Олимпиадата в Амстердам, 1928 г.

1898, 5 май. В Кюстендил е роден генерал-лейтенант Крум Лекарски (1898-1981). Завършва Военното училище (1919) и Военната академия в София (1932). През 1935 г. е уволнен от армията за антимонархическа дейност и интерниран в Девин. От 1935 до 1944 г. е член на Военния съюз. Участва в превземането на Военното министерство на 9 септември 1944 г. На 18 ноември 1944 г. е повишен в звание генерал-лейтенант и назначен за помощник-министър на войната. От 1946 до 1947 г. е първи заместник-министър на войната. Преминава в запаса през 1948 г. Крум Лекарски е един от пионерите на конния спорт в България и изтъкнат състезател. Участва в олимпийските игри в Париж (1924), Амстердам (1928), Хелзинки (1952) и Рим (1960). Спечелва първо място на Балканските игри през 1931 и 1933 г. Преподава във Висшия институт по физкултура (1954-1958) и ръководи катедрата по конен спорт (1956-1958). Автор на книги за конния спорт. Награден с военен орден "За храброст" ІІІ ст. 1 кл.

Генерал-лейтенант Райчо Славков

1898, 8 май. В с. Хърсово, Разградско е роден генерал-лейтенант Райчо Славков (1898-1953). Завършва Военното училище (1918) и Военната академия (1934) в София. Служи в Щаба на армията (1919-1929) и като командир на рота в 21-ви и 29-и пехотен полк (1931-1932), началник секция в щаба на 6-а пехотна дивизия (1936-1938), преподавател във Военна академия (1938) и началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия (1939-1944). През периода 1936-1940 г. публикува в списание „Съвременна пехота" поредица от статии по въпроси на тактиката на подразделението ("Бойна готовност на отделния боец от пехотата", "Способи за създаване части в пълен състав", "Използване на минохвъргачките (в пехотата)", "Минохвъргачната рота в боя", "Минохвъргачният взвод в боя" и др.). На 9 септември 1944 г. полковник Славков неутрализира намесата на 1-ва пехотна дивизия и подпомага извършването на политическата промяна в България. От 14 септември 1944 г. до 15 декември 1944 г. е началник на Щаба на войската и участва в оперативното ръководство на българската армия през първия период на войната срещу Германия. Повишен в чин генерал-лейтенант на 18 ноември 1944 г. и от 15 декември 1944 г. е назначен за командващ Трета отделна армия. Уволнен и зачислен в запаса на 20 юли 1945 г. През 1953 г. по обвинение за участие в събитията през септември 1923 г. е арестуван, съден и разстрелян. Награден с военен орден "За храброст" ІІІ ст. 1 кл.

1916, 25 Май. Поставено е началото на подводното корабоплаване в България. Закупената от Германия подводница UB-8 е зачислена в състава на военния ни флот под името "Подводник 18" с тържествена церемония в пристанището на двореца Евксиноград. Тя е произведена в Кил, Германия, и е въоръжена с два носови 450-мм торпедни апарата, 37-мм оръдие и картечница "Максим". Екипажът на подводницата е в състав от 17 души с командир лейтенант Никола Тодоров и помощник-командир мичман I ранг Иван Вариклечков. Първите бойни задачи "Подводник 18" изпълнява на 4 и 5 юли 1916 г. между нос Шабла и Мангалия, Румъния, след което патрулира край бреговете на Черно море от нос Инеада в Турция до Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния) за осигуряване фланга на 3-а армия. До септември 1917 г. екипажът извършва седем бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване на противника край Кюстенджа и преследват неприятелски кораби. След Първата световна война (1915-1918) "Подводник 18" е дадена на Франция и откарана в съглашенската военноморска база в Истанбул, където е разоръжена и нарязана за старо желязо.

Част от екипажа на "Подводник 18"

"Подводник 18"

1917, 1 май. Създадена е българската военноморска авиация. Със заповед по Действащата армия № 824 от 1 май 1917 г. към Черноморската част на флота е формирана водосамолетна станция, дислоцирана на летище Пейнерджик (дн. летище Чайка, южно от Варна). Първоначално тя разполага с 6 пилота, 4 наблюдателя, 4 водосамолета (2 “Фридрихсхафен” и 2 “Румплер”) и обслужващ състав. Бойната дейност на водосамолетната станция през Първата световна война (1915-1918) е свързана изцяло с водене на разузнаване и нанасяне на бомбени удари по обекти в делтата на Дунав съвместно с германските водосамолети. След подписването на Ньойския договор (27 ноември 1919) летище Пейнерджик е разформировано, а водосамолетите са унищожени. То възстановява дейността си през 1939 г., а през 1942 г. от Германия са доставени няколко хидроплана "Арадо", които се използват за разузнаване и нападение на морски цели. Съвременната българска морска авиация води началото си от 1959 г., когато на въоръжение са въведени 2 вертолета Ми-4М и е сформирана отделна противоподводна ескадрила. През май 1961 г. ескадрилата преминава в подчинение на Военноморските сили. От 1 септември 1998 г. е реорганизирана в авиобаза.

Водосамолет Арадо 196 A-3

Вертолет Ми-14 на морската авиация

1923, 20 май. Във Варна тържествено е открит и осветен Морският музей. Първата експозиция на музея е в сградата на Девическата гимназия и в нея са изложени 495 експоната, разпределени в 6 отдела: Корабоплаване, Минно дело, Водолазен отдел (с морско дъно), Риболов, Водосамолетна авиация и Общоисторически отдел. През 1955 г. преминава на подчинение към Министерството на народната отбрана под името Военноморски музей и му е даден статут на филиал на Централния музей на народната армия (дн. Национален военноисторически музей). Новата експозиция е открита на 11 август 1956 г. в сградата на бул. "Приморски" № 2. През 1973 г. Военноморският музей е награден с орден „Кирил и Методий” І ст. по случай неговата 50-годишнина, а през 1993 г. става член на Световната организация на морските музеи. Днес във фондовете на музея се съхраняват над 100 хиляди предмета, снимки и документи, свързани с историята на Българския военен флот, търговското корабоплаване, корабостроене, кораборемонт, както и много произведения на изкуството с морска тематика.

Сградата на Военноморския музей във Варна

Част от външната експозиция на Военноморския музей

Генерал-лейтенант Петър Тантилов

1937, 3 май. В София умира генерал-лейтенант Петър Тантилов (1861-1937). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Артилерийската офицерска школа в Царское село, Русия (1884), след което става адютант на началника на артилерията. Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк. От 1887 до 1892 г. е последователно инспектор и началник на артилерията. Под негово ръководство е съставен първият устав на български език за строева служба в артилерията (1892). В периода 1904-1908 г. е командир на 7-и артилерийски полк. Завършва Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1908), след което заема длъжността инспектор на въоръжението (1908-1912). По време на Балканската война (1912-1913) командва артилерията в Трета армия и участва в боевете при Ериклер, Лозенград, Бунархисар и Чаталджа. През Първата световна война (1915-1918) е началник на 1-ва софийска дивизионна област (1915), на Нишкия укрепен пункт (1915-1916), на Главното тилово управление (1916) и инспектор в Главната квартира. След това е български представител при военното управление в Румъния (1916-1918), а по-късно - началник на Македонската военна област (1918). Същата година е произведен генерал-лейтенант и зачислен в запаса. За големите си заслуги в създаването и укрепването на българските артилерийски войски генерал Тантилов е наречен "баща на българската артилерия". Награден с военен орден "За храброст" ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

Генерал-майор Христофор Хесапчиев

1938, 15 май. В София умира генерал-майор Христофор Хесапчиев (1858-1938). Завършва Априловската гимназия в Габрово (1876), първия випуск на Военното училище в София (1879), специален курс при Константиновското военно училище в Санкт Петербург, Русия (1880), Николаевската военна академия (1883) и Кавалерийската офицерска школа в същия град (1885). Служи в пехотата и кавалерията. По време на Сръбско-българската война (1885) е помощник-началник на Щаба на войската. Избира мястото на Сливнишката позиция и организира инженерната й подготовка. От август 1886 г. до януари 1887 г. е началник на Военното училище и преподава тактика, военна история, военна топография и геодезия. По-късно оглавява Учебното бюро (1893-1895) в Министерството на войната и ръководи цялата информационна дейност в българската войска, включително издаването на сп. „Военен журнал”, в. „Военни известия” и др. От 1896 до 1898 г. командва 6-и пехотен търновски полк, след което преминава на дипломатическа работа. През следващите години е военен аташе в Белград (1899), български дипломатически агент в Белград (1904-1905) и пълномощен министър в Букурещ (1905-1911). В Балканската война (1912-1913) е представител на българската войска при Гръцката главна квартира. Изтъкнат военен теоретик и публицист. Автор на трудовете "Гургулят, Брезник, Трън и Пирот. Критически разбор на действията през 1885 г." (1890), "Учебник по елементарна тактика на пехотата ч. 1 и 2" (1890), "Сръбско-българската война. Критически преглед" (1892), "Учебник по военна топография" (1894) и др. Избран за действителен член на БАН (1898) и професор по тактика, военна история и военна топография във Военното училище. Награден с военен орден "За храброст" ІV ст. 1 кл.

Параходът “Княгиня Мария Луиза”

1941, 30 май. В пристанище Пирея, Гърция, избухва пожар на българския параход „Княгиня Мария Луиза”. По нареждане на германската военнотранспортна служба параходът превозва боеприпаси от Солун до Пирея. При разтоварването им към 6,30 ч. на 30 май дежурният моряк установява, че един от трюмовете гори. Капитанът заповядва на командния състав да остане на борда и да върне горящия кораб в открито море, а на редовите моряци - да го напуснат, за да се спасят. Когато “Княгиня Мария Луиза” се отдалечава на около миля навътре в морето, боеприпасите експлодират и при последвалия взрив първият български океански кораб потъва. Загиват капитанът Иван Томов, първият помощник-капитан Георги Бабев, главният механик Петър Чаракчиев, машинистите Георги Винаров и Георги Георгиев, радистът Стоимен Захариев и помощник-готвачът Тодор Стоилов. С героичната си постъпка българските моряци спасяват Пирея от разрушение, а жителите й от гибел, като предотвратяват разпространението на пожара в пристанищните складове с взривоопасни материали.

Завръщане на български военен контингент от Ирак

2003, 29 май. ХХХIХ Народно събрание приема Решение за участието на българската армия в мисията на Многонационалните сили в Ирак. В изпълнение на това Решение, в продължение на две години пет пехотни батальона се включват в четвъртата фаза на операцията в Ирак - “Стабилизиране и възстановяване”. Българският контингент е в състава на Многонационалната дивизия “Център-Юг” под полско командване със задача да осигурява реда и да подпомага възстановяването на граждански обекти в района на Кербала, а от есента на 2004 г. - в провинция Дивания. По време на този етап (август 2003-декември 2005) са изпълнени 97 проекта за възстановяване и изграждане на местната инфраструктура. В съответствие с Решение на ХL Народно събрание от 22 февруари 2006 г. български военен контингент участва в хуманитарна мисия по охрана на Центъра за временно задържане и закрила в лагер “Ашраф” и в хуманитарна мисия по охрана на задържани лица, преминаващи програма за реинтеграция в обществото в база "Кропър" - Багдад. От 22 август 2003 г. до 20 декември 2008 г. Република България участва в операцията в Ирак с 11 контингента с обща численост 3 367 души. За това време българската армия дава 13 жертви. Загиват майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев, офицерски кандидат Марин Милев, офицерски кандидат Цветан Камов, офицерски кандидат Паун Георгиев, офицерски кандидат Иван Инджов, офицерски кандидат Антон Петров, офицерски кандидат Свилен Киров, офицерски кандидат Димитър Димитров, офицерски кандидат Владимир Пашов, офицерски кандидат Гърди Гърдев, офицерски кандидат Преслав Стоянов, офицерски кандидат Валентин Донев.