Македоно-Одринското опълчение

На 17 септември 1912 г. е обявена обща мобилизация на въоръжените сили на Царство България. Мобилизационните пунктове се препълват с редовно призованите и с много доброволци на българи от Тракия и Македония. На 23 септември е обявен специален правилник „Положение за формиране на доброволческите отряди“. Според него в състава на доброволческите отряди се приемат всички българи и чужденци, които са изразили желание, независимо от тяхното поданство. Доброволческите отряди имат статут на самостоятелни части от българската армия, но при необходимост се използват и за попълване на войскови части от нейния състав. Както целият личен състав на българската армия и доброволците чужденци „се подчиняват на българските закони и са длъжни да изпълняват всичките заповеди и разпореждания на началствующите лица, под чиято власт те бъдат назначени“. Според изискванията на закона те остават на служба, „догдето трае военното време“ и могат да бъдат освободени от нея само със съгласието и по усмотрението на своите началници. Опълченците се приемат при строг подбор, тъй като броят на кандидатите достига около 25 000 души, което далеч надвишава възможностите за въоръжаването и екипирането им. При подбора критериите за приемане на военна служба са същите, каквито са установени от Закона за въоръжените сили на Царство България.

На 25 септември 1912 г. за командир на Македоно-Одринското опълчение е назначен началника на Девета дивизионна област генерал-майор Никола Генев, участник в Руско-турската война от 1877-1878 г. /доброволец от Българското опълчение/ и в Сръбско-българската война 1885 г. За негов помощник е назначен българинът от Охрид, подполковника от българската армия Александър Протогеров, а за началник-щаб майорПетър Дървингов, българин от Кукуш.

До 2 октомври 1912 г. са организирани първите шест дружини. По-късно са формирани още шест дружини, а през март 1913 в Кешан още три опълченски дружини, с номера от 13 до 15. От 11 октомври 1912 г. първите дванадесет дружини на Македоно-одринското опълчение са сведени в три бригади. Първите четири дружини образуват първа бригада, следващите четири формират втора бригада, а последните четири - трета. За командири на бригадите, ползващи се с права на командири на полкове, са назначени подполковниците Стефан Николов, Антон Пчеларов и Александър Протогеров. През април 1913 г. към всяка бригада се формират още по една дружина: към 1-ва бригада от Македоно-одринското опълчение – 13-та кукушка дружина, към 2-ра бригада 14-та воденска дружина, към 3-та бригада -15 щипска дружина.

На 5 ноември Конната бригада заедно с 2-ра бригада на Македоно- Одринското опълчение заема Фере. На 6 ноември с бой овладява Деде Агач, а дружините от 1-ва бригада завземат гр. Малгара. На 7 ноември се води ожесточен бой при прохода, където се отбранява корпуса на Явер паша. Македоно-одринското опълчение атакува с голямо настървение. През нощта турските войски се изтеглят и на следващия ден Кърджалийският отряд навлиза в Гюмюрджинско. На същата дата Родопският отряд овладява Ксанти. Настъплението на юг и взаимодействието на Кърджалийския отряд и Сборната конна бригада на полк. Танев принуждава Явер паша да капитулира на 14 ноември 1912 г. при село Мерхамлъ, Западна Тракия. След като приема сабята на Явер ген. Н. Генев пише донесение до Щаба на Действащата армия: “…Днес, 15-ий того, неприятелят в присъствието на Кърджалийския отряд и този на полковник Танев, се сдаде в състав: 6 сборни роти, 9 табора, 2 планински батареи, от които едната скорострелна, 2 картечници, около 9000 пушки, 1280 коне, един взвод конници, една рота пионери, една погранична дружина, 1 дружина жандармерия, полуескадрон конни стражари, всичко броящи: един генерал, 3 полковници, 242 офицери, 18 жандармерийски офицери, 13 полицейски пристави, 50 чиновници, 9363 долни чинове.... Явер паша лично ми поднесе саблята и която аз намерих за уместно да му предам обратно, като позволих и на другите офицери да носят саблите си и им взех само револверите…”

След създаването на Четвърта армия Македоно-Одринското опълчение влиза в нейния състав. Тя е развърната по направлението Царево село–Велес и заема линията Злетово–Щип–Шопур. Четвърта армия води продължителни и с променлив успех бойни действия по Горноджумайско-велешкото оперативно направление. След започването на Втората Балканска война частите на армията, в които влиза и Македоно-Одринското опълчение са изправени срещу сръбските Първа и Трета армия, като не само удържа своите позиции, но успява на отделни направления да се вклини на противникова територия. След оттеглянето на действащата на юг Втора армия и недостатъчната активност на съседите от север Четвърта армия е принудена да се оттегли в дълбочина и да заеме Калиманската позиция. Решителното настъпление на сръбските войски срещу Четвърта армия започва на 5 юли. Повиен, Калиманци, Баньо чука и Биязтепе очертават техният героичен път.

1-ва дебърска дружина е съставена само от дебърци, За неин пръв командир е назначен подпоручик Дянко Караджов. Знамето на 1-ва дебърска дружина е изработено скоро след създаването и.

2-а скопска дружина е от доброволци от Кривопаланско, Кратовско, Кумановско и Скопско, с командир подпоручик Иван Минков. Знамето е изработено в Лом през 1905 г. за местното македонско дружество. След обявяването на войната ломските доброволци полагат клетва пред него. За знаменосец е определен Ангел Генев.

3-а солунска дружина е сформирана от доброволци от Щипско, Серско, Драмско, Солунско и Кукушко. Командир на дружината е ротмистър Димитър Атанасов Думбалаков от с. Сухо, Солунско. Знамето е изработено от неговата сестра Злата Думбалакова-Додова.

4-а битолска дружина включва доброволци от Битолско, Прилепско, Тетовско. Неин командир е капитан Георги Каназирски. Знамето е изработено при формирането и.

5-а одринска дружина съставена от доброволци от Одринско, Разложко, Горнаджумая и Петрич. За временен командир е назначен фелдфебел Радул Канели. Знамето е направено по време на формирането на дружината.

6-а охридска дружина е формирана от доброволци от Крушево, Костурско, Охридско и Кичевско. Командир на дружината е поручик Константин Мановски. Знамето е изработено в САЩ, гр. Гери, щат Индиана от българи, участници в Илинденско-Преображенското въстание, емигрирали след неуспеха му в САЩ. Макар да са твърде далеч от родината, те следят развитието на събитията на Балканите. Когато научават, че България е обявила война на Турция потеглят за България. След като прекосяват с кораб океана, слизат в Хавър (Англия) и с друг кораб пристигат в Хамбург, а от там с влак - в България. След кратък престой в София тръгват на юг, за да догонят опълчението. В Хасково получават оръжие, а в Кърджали се присъединяват към дружините на Македоно-Одринското опълчение. Знаменосец е Алекси Бъчваров.

7–ма кумановска дружина е организирана в Кюстендил под ръководството на подпоручик Г. Светогорски. Знамето е изработено в Лом от Мариета Миланези, съпруга на Итало Миланези, участник в Илинденско-Преображенското въстание. Предназначено било за чета в Македония. След обявяването на войната в Лом започват да се записват доброволци. Когато те искат знамето госпожа Миланези не го дава, докато не получи разрешение от мъжа си, напуснал града, за да воюва с турците. След като го получава Димитър Енчев настига дружината в столицата.

8-ма костурска дружина се формира в София от доброволци от варненското македоно-одринско братство от кап. Стоян Величков и подпор. Хр. Трайков. В дружината е зачислен партизанският отряд на подпор. Димо Аянов, който действа в Малкотърновско и Лозенградско като съставна част от партизанската дружина на подпор. Михаил Герджиков.

9-та велешка дружина създадена под командването на кап. Методи Бойчев в Русе. Знамето е изработено в Лозенград и подарено от Д. Салабашев.

10-та прилепска дружина е организирана в София от пловдивските македоно-одрински доброволци начело с подпор. Лало Вутов и капитанът от руската армия българинът Владимир Везенков от Крушево. Към дружината е зачислена партизанската рота на подпоручик Никола Лефтеров. Дружината има две знамена. Едното е изработено в Плевен от зидаро-дърводелското сдружение „Единство”. След обявяването на войната доброволците от града тръгват със знамето за София. Заедно с доброволците от Лом и Кюстендил плевенчани са присъединени към 7-а кумановска дружина. Някои от дружините се оказват с повече от едно знаме, а други без нито едно и това наложило преразпределението им. Това е причината плевенското знаме да стане знаме на Прилепската дружина. Прилепската дружина е имала и второ знаме. Изработено е от Олга Христова Шотова от Варна със средства на еснафа на варненските хлебари и е предназначено за чета в Македония, предвождана от Кольо Левтеров от Варна.

11-та серска дружина се създава чрез отнемане на четвъртите роти от 7-а кумановска, 8-а костурска и 10-а прилепска дружина. По - късно неин командир става българинът от Велес кап. Димитър Зографов. Знамето на дружината е определено за главно. Средствата за направата му са дарени от царица Елеонора. Изработено е по проект на известния художник Иван Мърквичка. Председателят на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства д-р Полихрон Нейчев предлага царицата да сложи своя вензел върху това знаме. На 28 октомври 1912 година тя връчва в Пловдив знамето на командира на 3-а бригада подполк. Александър Протогеров. Под знамето опълченците полагат клетва. На 15 ноември 1912 година със сведени глави пред него преминават офицерите и войниците от пленения корпус на Явер паша. Пред него полагат клетва новосформираните 13-а, 14-а и 15-а дружини на опълчението.

12-а лозенградска дружина се организира в Бургас под командването на подпор. Трифон Бояджиев. В първата и? рота, (т. нар. „юнашки легион") с командир подофицерът от швейцарската армия Луи Айер са включени членове на юнашката гимнастическа организация. Втората рота е съставена само от арменци и е поверена на подпоручика от българската армия Гарегин Нъждех. В третата рота са обединени всички доброволци от македоно-одринското братство в Бургас. Лозенградска дружина е имала знаме, което по-късно е дадено на столичното спортно дружество „Юнак". Първата, "арменска" рота също е имала собствено знаме. Не е известно дали е запазено знамето на дружината.

13-та кукушка дружина е с командир кап. Тодор Пенев. Тя воюва при Калиманското поле, Царево село, Черногорци, Драмче, р. Каменица. Според спомените на опълченеца от 3-а рота, 3-и взвод Георги Георгиев, след края на войната знамето тържествено е предадено в Двореца. На ритуала цар Фердинанд І казва: „...Вашето знаме ще бъде при майката знаме на всички знамена - Самарското знаме и когато дойдат по благоприятни времена вие пак ще го развеете...” Не е известно дали е запазено знамето на дружината.

14-а воденска дружина е с командир капитан Григор Христов. Не е известно дали е запазено знамето на дружината.

15-а щипска дружина е с командир капитан Никола Прапанов. Знамето е направено по време на формирането на дружината.