е – музеен вестник > История > 620 години от Битката на Косово поле (15/27 юни 1389 г.)
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Първите турски набези на Балканския полуостров датират от 30 – 40-те години на ХIV век,

като в тях първоначално участват отделни турски отряди, съставени от племенни конни и пеши опълчения от граничните бейлици Айдън, Караси, Караман, Сурухан, Ментеше, Гермиян и др. По време на управлението на османския султан Орхан (1324 - 1360), на брат му Алаеддин и на сина му Сюлейман, тези племенни опълчения - “яя”, “акънджи”, “азеби”, ”мюселеми”, “капукуле” и новите редовни военни формирования – спахии и еничари, вече успешно се наместват в феодалните междуособици и династичните разпри на византийската аристокрация. Те превръщат Галиполския полуостров в база за проникване на Балканите. Османските владетели активно участват както в гражданската война между властващите родове на Палеолозите и Кантакузините, така и във войните на Византия с България и Сърбия от средата и втората половина на ХIV век. Те постепенно разширяват своя плацдарм в Беломорска Тракия, непрекъсното колонизирайки завладените земи с население от Анадола. През 1365 г. султан Мурад I (1360 - 1389) премества столицата си от Бурса в Одрин (Адрианопол, Едирне), с което ясно показва желанието си за трайно настаняване в Европа. По негова заповед от завладените европейски територии е създадено и т. нар. Румелийско бейлербегство с център във Филипопол (Пловдив). Като начело на тази нова военно-административна структура в Османската империя е поставен верният представител на султанската власт Лала Шахин. Оттук, османската експанзия върви в три направления – по долината на р. Марица към Западна и Северозападна Тракия и от там към София, Ихтиман и Ниш ; на север по долината на р. Тунджа и черноморското крайбрежие към Боруй (Стара Загора), проходите на Средна и Източна Стара планина и оттам към Добруджа; и на запад и югозапад към Родопска област, Беломорското крайбрежие, Македония, Гърция и Албания. Скоро в ръцете на османските завоеватели попадат десетки градове и крепости в Одринска Тракия, по Беломорското крайбрежие и Източните Родопи – Димотика, Гюмюрджина, Кавала, Ксанти, Драма, Буруград, Беден, Цепина, Битоля и др.

Въпреки непосредствената турска заплаха византийски войски превземат българските градове по южното Черноморие през 1364 г., а българския цар Иван Александър търси помощ от султан Мурад I. Само бившите сръбски васали , обявили се за самостоятелни владетели в Южна и Средна Македония след смъртта на последния представител на династията на Неманичите Стефан V Урош (1355-1371) – крал Вълкашин (с център в Прилеп) и неговия брат деспот Углеша (с център в Сяр) правят опит да изгонят неканените претенденти за владетели на Балканите. С 50 000-на войска те се насочват по долината на р.Марица право към османската столица. В решителното сражение на 26 септември 1371 г. при крепостта Черномен (близо до Одрин) тяхната войска е напълно разбита от войските на Лала Шахин и Хаджи Ил бей, като в битката загиват и двамата християнски предводители.

Победата на османските войски при Черномен

дава възможност на султан Мурад I да разшири владенията си на Балканите. За 15 години неговите войски завладяват Западна Тракия и по-голямата част от Македония. Редица местни феодални владетели са принудени да се признаят за васали на султана – Крали Марко в Прилеп, деспотите Йоан и Константин Деянович Драгаш във Велбъжд /Кюстендил/, Петрич, Струмица и Щип, жупан Богдан – северно от Солун, Никола Алтоманович в Херцеговина, Балшичите в Зета и Топия в Албания . Българският цар Иван Шишман и византийският император Йоан V Палеолог също признават суверенитета на султан Мурад. Скоро властта на османските завоеватели се простира над Сяр и поречието на р.Струма (1383), Средец (1385), Пирот и Ниш (1386). През 1387 г. румелийските спахии на Евренос бей успяват да завладеят Солун, а отделни техни отряди ежегодно нахлуват в Югозападна Македония, Албания и във владенията на сръбския княз Лазар Хребелянович в Моравско и Североизточна Рашка. Заплахата от грабителски походи на османците надвисва и над Босна. Това принуждава босненският крал Твърдко I (1353- 1391), сръбският княз Лазар (1371 - 1389) и търновският цар Иван Шишман (1371 – 1393) да създадат мощен съюз за отпор срещу османското нашествие.

През пролетта на 1387 г. в сражение при крепостта Плочник на р. Топлица (югозападно от Ниш), съюзните християнски войски успяват да разбият връщащата се от поход 30 000 османска армия начело с Лала Шахин. Наистина, цар Иван Шишман не успява да изпрати навреме военен отряд, но българското население от Македония и Западна България създава няколко отряда, които участват в решаващата битка. За съжаление, останалите балкански владетели не се присъединяват към антиосманската коалиция. Жалките останки от Византия и нейния малодушен император Йоан V Палеолог, изпаднал в силна зависимост от финансовата и военна помощ на Римската курия и Венеция, не се решава да отхвърли унизителния договор с османския султан. Видинският цар Иван Срацимир (1360 – 1396) пък не може да прости на брат си за несправедливото бащино решение, лишило го от търновския престол. Той дори воюва с него, като временно завладява София (1384). По-късно, той е принуден да се признае за васал на унгарския крал. Високомерните владетели на Добруджанското деспотство Добротица и Иванко смятат, че бурята на османското нашествие ще ги подмине и единствено се интересуват от печелившата морска търговия. Независимите трансилвански и влашки воеводи пък продължават да мислят, че са недосегаеми от османските набези във владенията си на север от р. Дунав, като дори временно завладяват някои крайдунавски градове на Търновското и Видинското царство.

<--  1  2  3  4  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.