е – музеен вестник > История > 620 години от Битката на Косово поле (15/27 юни 1389 г.)
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

ИВАЙЛО ИВАНОВ
Историк в НВИМ


620 години от Битката на Косово поле (15/27 юни 1389 г.)

Кулминация в опитите на балканските владетели за отпор на османските завоеватели


Ограничената територията на Балканският полуостров е населена още в древността от сравнително многобройните илирийски, тракийски и гръцки племена от индоевропейската езикова група. Векове наред тук нахлуват и други по своя етнически произход племена и народи, които отседат трайно по тези земи. Затова етническата карта на полуострова е пъстра и с често променящи се етнокултурни и политически граници. Знае се, че в южните части на Балканите се формират първите трайни държавни формации на Европейския континент. Тук възниква и гръко-елинистическата цивилизация и култура, върху която е изградена съвременната европейска цивилизация. Балканският полуостров е и зоната, в която се осъщетвява хилядолетния контакт между Изтока и Запада. Още повече, че както през античността, така и през средновековието по-голямата част от балканското население живее в границите на големите империи – Македонската, Римската и Византйската, които обхващат както европейски, така и малоазиатски територии.

През Средновековието на Балканите съществуват и славянските държави България, Сърбия, Хърватия и Босна. Те непрекъснато воюват с Византия, Венеция, Унгария или помежду си за запазването на своето място на полуострава или за осъществяване на хегемонистичните си цели, което води до изтощаването на техния икономически и военен потенциал.

Особено място в този сложен исторически процес заема османското нашествие на Балканите, което започва със завладяването на крепоста Цимпе (1352) и Галиполи (1354). Продължилите около два века непрестанни грабителски походи и войни на османските завоеватели довеждат до ликвидирането на независимото съществуване на всички балкански държави в края на ХV – началото на ХVI век. А балканското население отново е включено в една чуждоезична, етническа, политическа, социално-икономическа и културно-религиозна система, характерна за източния тип империи, каквато е и Османската империя. Основна цел на новите владетели на Константинопол е да превърнат Балканите в плацдарм за настъпление към Средна и Западна Европа. А този тяхна политика е свързана с разместване и унищожаване на огромни човешки маси, като последствие от изселване на балканско население в Анадола и масова турска колонизация в стратегическите зони и средища на региона. Унищожен, турцизиран и ислямизиран е не само балканския елит, но и част от населението. Насилственото налагане на султанската политическа, икономическа и религиозна власт на Балканския полуостров, особено въвеждането на мюсюлманските законови правила и норми, изградени върху основата на Корана и Шериата, довеждат до съществени промени във всички сфери на обществения живот, бита, нравите, обичаите и културата на балканското население.

Основните фактори, определящи успеха на османската инвазия в Югоизточна Европа са

състоянието на децентрализация и упадък на Византийската империя и на другите балкански държави, характеризиращо се с непрестанните династически разпри, феодални междуособици и граждански войни, което определя тяхната неспособност да се защитят сами или да изградят общ фронт на съпротива срещу нашественика ; състоянието на раннофеодалната османска държава с нейната силна централна власт, разполагаща с огромен човешки и материален ресурс, превърнат чрез добра организация и умело ръководство в превъзходна армия с изключителна настъпателна мощ ; общото военно-политическо и социално-икономическо състояние на големите европейски държави, ангажирани преди всичко с борба за надмощие в Европа, подценяването на опасността от новите малоазиатски нашественици и липсата на обединителен център за съпротива срещу османските нашественици. Опитите на Римската курия, Венеция, Полша, Унгария, а по-късно и на Австрия да играят ролята на организиращ фактор за изграждане на общохристиянски фронт срещу османските нашественици не успяват. Те са не само закъснели, но и преследват користни цели, тъй като европейските владетели се стремят да завладеят отделни части от Балканите и да поставят местното население под своята власт или под тази на римския папа.

Османската държава функционира като единен държавен организъм едва от края на ХIII век. Първоначално тя обхваща само част от територията на Западна Мала Азия. За основател се счита Осман (1258 - 1324) – един от наследниците на легендарния вожд Ертогрул бег. За няколко десетилетие османските владетели и техните близки сътрудници успяват да обединят непрекъснато воюващите помежду си мюсюлмански бейлици, намиращи се номинално под власта на последните Селджукски султани или на монголските Илхани. Опирайки се на непрекъснато преселващите се от Азия огузко-тюрски номадски племена и на техният военен елит, съставен от т.нар.“гази” (борци за правата вяра), султан Осман успява да разгроми една византийска войска още през 1301 г., с което поставя началото на отвоюването на Мала Азия от византийците. Десетина години по-късно османските войски стигат до бреговете на Мраморно море и скоро се превръщат в сериозна военна заплаха за Византия, Балканите и Средна Европа.


1  2  3  4  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.