е – музеен вестник > История > 995 години от битката при Беласица
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

ЙОРДАНКА ТОТЕВА
Директор на дирекция "Научно-експозиционна дейност" в НВИМ


995 години от битката при Беласица


Борбата на цар Самуил с император Василий ІІ


Битката при Беласица, или битката при с. Ключ, състояла се на 29 юли 1014 г., е кулминационна точка на многобройните войни, които българският цар Самуил води близо две десетилетия - от края на Х и началото на XI в. с византийския император Василий II. За да достигнем до същината на конфликта и неговото съдбоносно значение за българската държава, трябва да изясним предисторията на тази битка, довела до тежки и дълготрайни последици - завладяването на България от Византия.

С провъзгласяването на Самуил за цар (991-1014) започва нова фаза в борбата на българите с Византия за отстояване на нашата независимост.

Самуил разбира, че Василий ІІ, който се домогва да възстанови империята на Юстиниян I (527-565), се стреми не само да унищожи българската държава, но и да покори под властта си всички балкански славяни. За българския цар е ясно, че той ще може да се противопостави на византийската мощ само ако успее да присъедини към държавата си другите славяни на полуострова и с общи усилия да се противопостави на византийския император.

Самуил обръща поглед на северозапад, към сръбските земи и хърватска Далмация, като отначало, през 998 г., завладява сръбските южни жупанства Зета (Дукля), Требине и Захълмие, които към края на Х в. са под властта на младия зетски княз Иван Владимирович. Единственият извор за отношенията на Самуил със сърбите е Презвитерът на Дукля. Той пише, че Самуил, „който заповядал да го наричат цар, завърза много сражения с гърците и ги изгони от цяла България, така, че в неговите дни гърците не смеели да се приближат до нея...” Самуил обсажда с войската си седалището на зетския княз - гр. Дулциний, на адриатическия бряг, но не успява да го превземе. Самият княз, за да спаси хората си, се предава на Самуил, но и след продължителна обсада на гр. Дулциний българският цар не го завладява. Разгневен, Самуил потегля към земите на Далмация, част от които превзема, а други - не успява, като гр. Дубровник - аристократическа градска република, която търгувала оживено и имала многоброен флот още от IX в. След успехите си в хърватска Далмация, Самуил навлиза в Босна, а през 999 г. съумява да отблъсне маджарите от българската област Срем (която се намира между реките Сава, Драва и Дунав). Цар Самуил сключва мирен договор с маджарите, скрепен от брака на неговия син Гаврил Радомир с дъщерята на маджарския крал Стефан I (997 - 1038). Този договор обаче, както и бракът на Гаврил Радомир, се оказва доста нетраен, което вероятно се дължи на приятелските отношения между крал Стефан и византийския император, както може да се съди от хрониките на Скилица - Кедрин. Също чрез политически брак, макар и обвеян с романтична окраска, на дъщеря му Косара със зетския княз Иван Владимирович, когото преди това Самуил държи в изгнание и дори в окови, българският цар иска да привърже към себе си сръбските владетели, като отстрани византийското влияние върху тях и си създаде съюзници срещу византийския император. По същия начин, чрез брачни връзки, Самуил се стреми да закрепи властта си и в гр. Драч. Както разказва Скилица, той оженил другата си дъщеря, Мирослава, за пленения през 996 г. при Солун Ашот, син на солунския дук Григорий Таронит.

През последната година на Х в. Самуил се издига до върха на своята владетелска мощ,

а неговото царство разширява пределите си до Охрид и Драч. Но след 1001 г. Василий II успява да приключи с вътрешните междуособици във Византия и сключва 10-годишен мирен договор с арабския халиф ал-Хаким, известен като най-жесток и безпощаден гонител на християните. Още през първите месеци на 1001 г. Василий II си съставя план за окончателна разправа с българския цар. Според този план той трябва най-напред да покори отново северна България, а след това да удари с всички сили центъра на страната. Както пише Йоан Скилица, към този период (1001-1005) се отнася овладяването на Пловдив, Велики Преслав и Плиска, крепостта Дръстър, както и някои крепости в южните покрайнини на българското царство - Верея, Колидрон, Сервия, покоряването след осеммесечна обсада на главната придунавска крепост Бдин, както и поражението на Самуил при Скопие. От Скопие византийският император се насочва към крепостта Перник, която е ключът към Средец. Но тук той среща силния отпор на местния владетел Кракра - „мъж опитен във военното дело”. След дълговременна обсада и след като прилага многобройни хитрости, ласкателства и примамливи обещания, за да накара Кракра да се предаде, но не постига успех, Василий II вдига обсадата и през Самоков и Пловдив се насочва към Константинопол. През 1004 - 1005 г. Самуил понася и друг тежък удар - измяната на неговия зет Ашот, управител и бранител на Драч, който предава града на Василий II.


1  2  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.