е – музеен вестник > Анализи/Мнения > България и християнството
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Че всичко това не са само теоретични разсъждения, каквито особено лесно могат да се правят днес, когато на нещата се гледа под историческа перспектива, а за тогавашното време жива и пълна със затруднение действителност, ще ни стане ясно, когато се припомнят някои доста известни факти. Несигурността, на която бе изложено съществуванието на пространната заддунавска България, бе почувствувана веднага след Крума, в чието царуване тя достигна и най-широките си граници. Неговият наследник Омуртаг бе принуден да води отбранителна война срещу германците, за да спасява нейните западни провинции, и срещу маджарите, които я заплашваха откъм изток. При все това още през първите години на Симеоновото царуване същите маджари вече владееха териториите северно от Дунавските устия. Ние нямаме днес никакви известия за времето и обстоятелствата, при които българите загубваха тая област, и това навярно показва, че те едва ли са направили някакви усилия, за да я запазят. Няколко години по-късно маджарите нахлуват в земите около Тиса и ги заемат все тъй, без да срещнат организираната съпротива на българите: отбраната на тия земи е била предоставена всецяло на силите на местните български князе и еднички те са били, чието противодействие маджарите имали тук да преодоляват. Колко малко тогавашна България държала за тия свои владения, се вижда и от факта, гдето и след това тя не предприела нищо повече, за да ограничи тук маджарското население: по времето на Петра новата маджарска държава вече обхващаше цяла Трансилвания и Банат и границите и опираха на Трансилванските Карпати и на Дунава при Железните врата. Мястото на маджарите пък на изток бе заето от печенегите, които все през царуването на Симеоновия син бяха станали безспорни господари над цяла днешна Бесарабия, Южна Молдова и Източно Влашко: техните станове тук към средата на X в. стигаха до степната земя на отвъддунавския бряг срещу Дръстър. Тъй, вече двадесетина години преди провалата на Преславското царство, от цялата заддунавска България бяха останали в неговите предели единствено земите на днешна Средна и Западна Влахия. Но нейната власт и над тия земи бе само колониална. Защото истински господари тук бяха маджари и печенеги, чиито набези по онова време не оставяха на мира дори и областите на юг от Дунава.

Поради особеното положение на заддунавските си провинции и несигурността във владението им древна България бе принудена следователно да свърже бъдещето си със съдбата на своите земи отсам Дунава. Не само по мястото на политическия си център, но и по държавна територия тя трябваше да стане предимно балканска държава. Нейната историческа мисия следователно бе — да бъде политическа организация на балканското славянство, като, на първо място, обедини държавно тия негови племена, които в родствено отношение стояха най-близко до нейните първоначални поданици — мизийските славяни. Това отделяше и насоките, по които трябваше да се извършва териториалният й растеж — балканският юг и запад. Но тука тя имаше да срещне своя стар неприятел — Византия. Византийската власт там — низ Родопите, Македония и Моравско, пометена още през епохата на славянското преселение, първата половина на VII в., не навсякъде бе възстановена. Съществуваха широки области, особено към югозапад, гдето славянството живееше напълно независимо и ревниво отбиваше всички опити на империята да му наложи господството си. Другаде то признаваше само номинално върховенството й. Самата тя обаче никога не бе се отказала от правото си над тия земи, продължаваше да ги счита за свои и търпеливо очакваше времето, за да превърне това свое теоретично право в исторически факт. Свръх антагонизма, породен от това, че първоначалната българска държава изникна върху територии, с чията загуба империята не можеше да се помири, се пораждаше между двете страни и друг — още по-остър и дълбок — тоя за владението на полуострова. За Византия то беше необходимо не само заради спокойствието и сигурността на Цариград. След като арабските завоевания бяха и отнели богатите провинции в Азия и Африка, малко цененият дотогава Балкански полуостров добиваше за империята особено значение — и стопанско, и политическо.


Обективно погледнато, всички предимства

в борбата, която тук имаше да се води,

бяха на страната на Византия.


Защото средствата, с които тя можеше да си служи в нея, бяха не само по-многобройни и богати, но и много по-съвършени. Империята превъзхождаше българите не само по изобилието на материални сили, изобилие, което за българите бе изобщо непостижимо, но и по организацията на тия сили, по своето духовно развитие. За държавните представители , които често биваха свидетели на това, как противникът, когото често побеждаваха на бойните полета, оставаше винаги непобедим, не можеше накрай да не стане очевидно, че силата си той дължеше на по-съвършената си организация и на културното си превъзходство. Нуждите на самата борба за съществувание следователно трябваше да породят у българските държавни водачи стремежа към отстранението на това неравенство. При дадената историческа обстановка обаче разрешението на тая задача бе възможно само в една посока, ако българите биха заели, пренесли и приспособили у себе си това, което обуславяше превъзходството на другата страна — елементите на нейната култура. Тая необходимост – да заимстваме от Византия, всичко необходимо ни за да й противостоим, наложи печата си върху цялото развитие на цялото българско общество и неговата държава, определи завинаги културно-политическите съдбини на нашия народ.

Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и се изравним с нея. И тъй като не разполагахме с нужното време и спокойствие, за да изведем из началата на собствения си бит елементите на едно по-високо културно състояние, ние бяхме принудени да изоставим всецяло пътищата на самостойното творчество и да тръгнем по тия на подражанието, което обещаваше по-леки и бързи постижения. Пречка за това заемане бе славянобългарското езичество. То бе, в което намираха едновременно израз и санкция особеностите на бита у прабългари и славяни, то бе, чиито представи бяха несъвместими с тия на византинизма. За да бъде разчистена почвата за едно развитие, основано върху заемките от византийската култура, необходимо бе следователно да бъде преодоляна съпротивата на езичеството, с други думи — да бъде отстранено самото то.

Вече е много говорено върху непосредствените причини, които са навели Бориса на решението да покръсти своя народ. Тия причини, действителни или предполагаеми, се дирят обикновено в няколко различни области. Предполага се преди всичко желанието на българския владетел чрез общата религия да спои духовно двата основни елемента — прабългари и славяни, от които се състоеше тогавашното ни общество, и така да подготви условията за взаимната им асимилация в един народ. Изтъква се още, че тогавашното християнство носело представите за абсолютна държава и чрез него Борис се надявал да създаде идеологичните основи на силната централна власт, като същевременно отнеме опорите, които гордото и своеволно болярство намирало в езическата традиция.

Привежда се освен това и цяла редица други съображения от външен или вътрешен характер, които затвърдявали у Бориса мисълта да скъса с религията на дедите. Едно от тях е и това, че между съседните християнски държави — Византия от юг и франкската монархия от северозапад, езическа България е представяла едно чуждо тяло и че едничко чрез отказа от религията си българите са могли да установят нормални отношения с останалите оседнали и политически организирани европейски народи и да осигурят своето държавно бъдеще сред тях. Наред с вътрешното затвърдяване на българската държава следователно от християнството се очакваше да съдействува и за международната й консолидация. Свръх всичко това трябва да се има предвид, че духовното развитие на тогавашния европейски свят, особено на варварите, пришълци в неговите земи, ставаше под знака на християнството и под ръководството на черквата. Тя носеше не само религиозна просвета, но учеше народите на по-висши форми на общественост, чрез нейните представители се разработваше и предимно ней служеше почти всяко знание или изкуство.

Причини и съображения от подобно естество обаче през ранното средновековие бяха довели към християнството и много от тогавашните европейски народи. Особеното за нас се състоеше в това, че поради положението на нашите земи борбата за държавно затвърдяване бе за нас много по-тежка, отколкото за който и да било друг измежду европейските народи. Следователно и нуждата от по-нови и по-съвършени средства за тая борба бе у нас много по-остра, отколкото у другите.


Отказът ни от езичеството следователно се явяваше

резултат не на свободно вътрешно самоопределение,

а подчинение на една създадена вън от нас

историческа необходимост.


Но минаването към новата религия, поради това че дойде сравнително късно и при обстановка, която не позволяваше вече никакво колебание и отлагане, изложи нашия живот на тежка криза. Чрез християнството държава и народ трябваше да намерят утвърждение, да добият и условия за по-пълно развитие. Историческата диалектика обаче водеше към тъкмо обратните резултати. Изоставените древни вярвания представяха съществена част от целия бит на славянобългарското общество. Поради това заедно с тях бе застрашено да изчезне всичко, на което служеха за освещение и опора. По такъв начин подринати оставаха и самите основи на националното ни и държавно битие. Бедата тук не произтичаше толкова от факта, че една нова вяра идваше да замести съвсем различни на нея религиозни представи, колкото от две други обстоятелства: начинът, по който тая нова вяра бе наследена у нас, а след това — изворът, от който ние го знаехме. Насаждането на християнството не се извърши у нас като бавен процес, чрез постепенно проникване на новата религия в недрата на обществото ни и незабелязано трансформиране на неговото съзнание. Поради това тя — новата религия, не се нуждаеше да се нагажда към особения бит на народа ни и към степента на новото духовно развитие. Нейното тържество бе осигурено от подкрепата на държавната власт и затова самата тя се налагаше без оглед на ценностите, които събаряше или обричаше на разпадане, но на чието място не бе в състояние, поне на първо време, да създаде нещо жизнеспособно.

Тая предимно разложителна роля на християнството у нас се засилваше поради обстоятелството, че то се яви тук във формата на византийското православие. Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирали от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край.


<-- 1  2  3  4  5
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.