е – музеен вестник > Анализи/Мнения > България и християнството
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Християнството нанесе у нас смъртен удар на езическите традиции. Заедно с тях на разруха бе обречена и цялата съвкупност от установления и начала — битови, социални и политически, които образуваха народната ни индивидуалност. Ако през тоя преходен период, когато отреченото минало си отиваше, ние бихме били напълно предоставени на себе си, нам все би ни било възможно да подберем из неговите елементи онова, което би било годно да се приспособи към промяната на жизнената обстановка, и да изградим от него едни нови основи на националното си и държавно битие. Несъмнено тоя процес на дирене, превъзмогване и вътрешно строителство би обрекъл тогавашния ни живот на дълга и мъчителна криза, но из нея последният би излязъл прероден и, което бе още по-важно — понесъл в себе си свои ценности. Тая органическа връзка между религиозно съзнание и битови форми при постоянната опора, която те намираха у него, бе причината, загдето през вековете на нашето езичество влиянието на Византия върху ни бе твърде слабо или в най-благоприятни случаи се свеждаше до размери, които не можеха да имат за нас съдбоносно значение. И тази е причината, загдето с най-голяма стабилност се отличаваше културният ни и държавен живот именно през езическия период на нашата история. Наистина развитието ни не блестеше тогава с бързи и необикновени постижения. Всичко се градеше бавно и с мъка, камък по камък, защото трябваше да си служим със свои сили и средства, а те не бяха големи. Но затова пък създаденото беше трайно: основите му лежаха дълбоко в народната целина и тя го крепеше като нещо свое. Кризи в живота ни, разбира се, понякога настъпваха, от такива не е застрахован никой организъм, но вътрешното сцепление на тогавашното славянобългарско общество и непокътнатата му жизнена енергия му позволяваха да ги преодолява и да излиза от изпитанията обновено и по-здраво. Тъй то добиваше възможността да устоява и на външните опасности, които тъкмо през тоя период бяха особено големи. Не само защото държавата ни, едва-що създадена, още не бе достатъчно закрепнала, но и защото срещу й изстъпваха неприятели, редки по своята непримиримост, както например бе по времето на императора Константин V Копроним. С неукротима енергия той в продължение на цели двадесет години води войни за унищожението на българската държава. Знаем, че запазването си тогавашна България дължеше на предимствата в отбраната на своите територии към юг. Но известно е, че някакви естествено крепки граници не могат да спасят независимостта на един народ, ако сам той не е способен на всички жертви за нейното запазване. И поради това, без да подценяваме тук заслугата на Балкана за съхранението на държавата ни, нужно е да се подчертае, че той не би бил в състояние да спре един неприятел като Константина V, ако тоя последният се явеше не в VIII в., а няколко столетия по-късно. Тъй както не бе в състояние да спре той и армиите на Цимисхия в X в. или тия на Мурад и Баязид в края на XIV в.

През дохристиянската епоха на нашата история в живота на българското общество се набелязваше само една пукнатина, която при известни условия можеше да унищожи неговото вътрешно сцепление и устойчивостта му. Тя произтичаше от разнородния етнически състав на първоначалното българско общество, образувано от два различни елемента — прабългари и славяни. Антагонизми между тях не можеха да не се явят; те наистина съществуваха. Но когато се говори за тях, трябва да се пазим от едностранчивост и преувеличение. Тия антагонизми далеч не бяха тъй дълбоки, а следователно не можеха да бъдат и тъй остри, както някои днес са наклонни да ги считат. Защото прабългари и славяни, при все че принадлежаха към две различни раси, съвсем не бяха тъй чужди едни на други. Преди да се настанят в Балканския полуостров, те в заддунавските земи бяха живели най-малко два и половина века, где размесено, где в непосредствено съседство един с други. Оттам те нееднаж бяха предприемали наедно нападенията си срещу византийските провинции на юг. През времето на тоя вековен досег те несъмнено са имали възможността не само добре да се опознаят, но и взаимно да си въздействуват. Още там следователно бе започнал процесът на културно изравняване и племенна асимилация, който бе завършен по-късно в пределите на българската държава южно от Дунава. Днес е установено, че още по времето на Атила между хунските племена — към които, както е известно, са принадлежали и прабългарите — са били проникнали славянски обичаи и езикови елементи. Познато е също това, че в тъй наречения „Именник на българските князе” срещаме двама предшественици на Аспаруха, Гостун и Безмер, с имена, които имаме всичкото основание да считаме за славянски. Тия факти показват, че славянското влияние над прабългарите бе започнало твърде рано и още тогава се е разпростряло върху много страни на техния живот. Навярно все тогава бе започнало и кръстосването помежду им. което скоро смогнало да измени и самия физически тип на прабългарите.

Въпреки различието по раса и език, а също и по някои особености в техния бит и племенен строй, прабългари и славяни следователно са се намирали почти на едно и също стъпало — това, което тогавашните византийци означаваха с изразите „варвари” и „скити”.


Варварството именно ги обединяваше и противопоставяше

на империята, чиято култура им бе еднакво далечна и чужда,

следователно — еднакво враждебни.


Тъкмо тая враждебност раждаше и непримиримост към Византия като политическа сила. От особено значение тук бе тоя момент за славянството и специално за тая му част, която бе се настанила в източната половина на полуострова и в неговия юг. Поради положението на своите земи и поради недостатъчната си организация то не бе в състояние за дълго време за запази политическата си независимост спрямо Византия, която не можеше да забрави, че заетите от него земи бяха нейни и тя не бе се отказала от тях. Да попадне обаче под държавната и власт, това за балканското славянство значеше да загуби не само племенния си строй, много институции и форми на своя бит, по всичко, и да бъде изцяло претъпено от византинизма. Всички тия опасности, ако не изчезваха съвсем, намаляваха значително, щом като то се помиреше и подиреше заслон у прабългарите, които - оставени сами на себе си — можеха също тъй да се страхуват от подобна съдба.

Тъй се обяснява странният на пръв поглед исторически факт, гдето славянските племена, заварени от Аспаруха в Мизия, не само се примириха с основаната тук българска държава, но изстъпиха и като нейни ревностни защитници. Тъй в известен смисъл добива обяснението си и фактът, гдето техните близки сродници в останалите земи на полуострова, поставени пред необходимостта да избират между две тъй различни по същност политически формации — Византия и България, тежнееха винаги към последната. Те несъмнено знаеха, че като поданици на българските владетели ще бъдат принудени да се откажат от известни свои свободи, преди всичко за да заживеят под една твърдо установена власт. Но те можеха също тъй добре да разберат, че жертвата в това отношение се изкупваше със запазването на всички други съществени черти на техния бит, които безусловно биха били изложени на унищожение под тежината на византийската държавност и асимилацията на византийската култура, която в тогавашния варварски свят се разпространи под знамето на християнството и в негово име рушеше еднакво и битовите особености, и политическата самостойност на племената и народите.

Езическата традиция у прабългари и славяни бе следователно главната сила, която се изпречваше на пътя на това влияние. В нея намираха закрила особеностите на бита у съставните части на старото славянско общество, тя поддържаше способностите му за съпротива и заедно с това крепеше устоите на общата му държава. Но да остане това общество завинаги в състоянието на абсолютна вътрешна затвореност, не бе възможно. Преди всичко, защото за да живее, то трябваше да се развива, да расте и вътрешно, и външно. Особено необходимо бе това развитие за българската държава. В тесните граници между Дунава и Балкана тя бе намерила убежище, на което в периоди на тежки опасности можеше да се разчита. Но да остане тя за всякога в тия граници и да основе цялото си съществувание единствено върху тяхната пасивна защита, значеше да се самообрече на смърт, която рано или късно, но неизбежно трябваше да настъпи. И в историята, и в биологията жизнеността на организмите се мери със способността или възможността им да растат или да се увеличават. В противен случай такива организми идват в състояние, зад което вече настъпва неудържим упадък, сигурен край. Заради самосъхранението си прочее българската държава бе длъжна да се стреми към разширение на първоначалните си територии. Главно по тоя начин тя можеше да увеличи своите сили и средствата си за съпротива особено срещу своя непосредствен съсед, могъщата Византия, която никога не можеше да забрави, че земите, върху които българите се бяха настанили, принадлежаха някога ней и следователно никога нямаше да се откаже от намерението да си ги възвърне. Това разширение трябваше да следва посоките на най-малката съпротива и не е чудно, че през епохата на VII и IX в. бе насочено предимно към север. Там, в днешно Влашко, Трансилвания и Банат, живееха тогава остатъците от същите славянски племена, чиято маса бе заела земите отсам Долния Дунав. Пръснати между тях се намираха и отломките на някогашната многобройна хунска маса, част от която бяха българите на Аспаруха. Присъединението на тия заддунавски територии не представяше особени трудности поради липсата на единна и здрава политическа организация в тях. Аварската държава, чиято власт някога се простираше над тях, вече преживяваше сетния си период и след удара, който франките на Карла Велики бяха и нанесли в VIII в., на българите не бяха нужни особени усилия, за да довършат нейното съществувание. Така от времето на Аспаруха, когато навярно в пределите на българската държава е била включена една тясна ивица от заддунавската равнина, та до времето на Крума и Омуртага, когато тия граници вече обхванаха цялото пространство от долните течения на Сава и Драва и бреговете на Тиса, та до Карпатите на север и до Днепър на изток, древна България бавно,но непрекъснато увеличаваше заддунавските си владения. Нейният политически център си оставаше в покрайнините около Източния Балкан, но девет десети от нейните територии лежаха извън пределите на Балканския полуостров. Възникнала в него, тя през първите векове на развитието си бе се превърнала в държава, предимно извънбалканска.

Днес всички тия отвъддунавски области, които обхващат териториите на цялото румънско кралство и широки покрайнини от Унгария, Югославия, Чехословакия и Южна Русия, представят най-богатите и плодородни земи на Европейския югоизток. Ако българската държава би ги запазила в пределите си, нейната съдба, съдбините на нашия народ и изобщо етническите, културните и политическите съдбини на тая част от европейския материк биха били днес съвсем други. И много от конфликтите, които през миналото зрееха в тях, или националните антагонизми, които и днес продължават да ги безпокоят, не биха съществували. Защото маджарите се явиха в тия земи едва към края на IX в., а румъните дойдоха в тях като още по-късни преселници — във Влашко, Молдова и Бесарабия едва след края на XIII в.

За нещастие тъкмо през първата половина на Средновековието условия от най-различен характер правеха невъзможно да се затвърди в тия земи една трайна политическа власт. Цялото пространство от Тиса до Днепър представяше през тая епоха една дива и неприветлива страна. Между степните области, които я обграждаха на изток и запад, се простираха неизгледни лесове, пустоши и блата. От културния живот на някогашна римска Дакия тук отдавна вече не бе останала никаква следа. Поради това, при все че още от момента, когато започна великото преселение на народите, тук заприиждаха, подгонени от нуждата, много варварски народи и племена, никой от тях не се задържаше в тая земя.

Защото те намираха в нея временен подслон, но условия за удобен живот и развитие тя не можеше да им даде. По тая причина те скоро я напущаха, за да потеглят на нови странствувания било на юг — към Балканския полуостров, било на запад, към страните зад Средния Дунав. Славяните бяха последните измежду тия варвари из епохата на преселението, които дойдоха в тая земя. Тя твърде наподобяваше първоначалната им задкарпатска родина и това бе една от причините, за да се задържат те тука по-дълго време. Но разликата между тая отвъддунавска страна и културните земи на Балканския полуостров бе тъй голяма, че и тия последни пришълци от Европейския север не можеха да устоят на желанието да продължат движението си на юг въпреки опасностите; на които се излагаха; и жертвите, които трябваше да дадат.

След заселването на голямата славянска маса в полуострова там, в отвъддунавска Дакия, остана, както вече и по-горе споменахме, значително славянско население. Върху неговата по-сетнешна съдба ние сме писали на друго място. Нужно е тук да изтъкнем само едно обстоятелство, а именно близкото родство на това дакийско славянство със славяните в Мизия, които влязоха в състава на основаната от Аспаруха държава. Това родство бе, което навярно и даде възможността тъй лесно да прибере в границите си тия обширни северни земи. Тяхното влияние обаче при тогавашните условия далеко не представяше за българската държава един елемент на сила в такава степен, както на пръв поглед днес би могло да се мисли. Независимо от това, че в сравнение с останалата част на държавата те са били много по-рядко населени, независимо и от културната си изостаналост и липсата на достатъчно пътища, поради което връзката им с държавния център не е могла да бъде задоволително поддържана, тия заддунавски владения, издадени дълбоко във варварския Север, бяха всецяло изложени на опасностите, които той криеше и всеки момент можеше да изсипе върху им. Отворени откъм запад и особено откъм североизток; там липсваше една естествена граница, каквато Балканът представяше за Мизия към юг. Тяхната защита чрез жива сила бе още по-малко възможна, особено когато трябваше да се води на един грамаден фронт, лишен от вътрешни съобщителни линии.


<-- 1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.