е – музеен вестник > Анализи/Мнения > България и християнството
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Положението на западната църква като организация, която стоеше над националности и държави, пораждаше друга опасност за тях. Тая опасност идеше от стремежите на папството към световно политическо господство. Застрашени се оказаха тъй не само съществуващите държави, но и духовното развитие на западното човечество: инквизицията на Каноса показва на какво бе способна една теокрация, която диреше оправдание в евангелското учение.


Но — и тук лежеше най-съществената

особеност на западния свят — тая опасност

бе еднаква там за всички държави и народи.


И тъкмо защото папството идеше по тоя начин в противоречие с духа на религията, която представяше, и защото тия негови стремежи не съвпадаха, нито можеха да намерят опора в никоя народностна или културно-политическа общност, те бяха осъдени да останат накрай съвършено безплодни. В тях с изключение на непосредствените си служители папството се видя изправено пред съпротивата на всички. В борбата си срещу неговите домогвания народите и държавите се почувствуваха обединени в спонтанно сътрудничество. Тая борба за тях не бе лека, но изходът й не би бил тъй благоприятен, ако папството — освен средствата, които черпеше от собствения си авторитет и могъщата църковна организация — би разполагало с материалната сила на една могъща държавна власт.

Положението в Изток бе съвсем друго. Източната империя преживя с цяло хилядолетие своята западна сестра. Противоположно на Запада църквата тук бе се формирала и утвърдила в пазвите на държавата. Поради това тя не можеше да не държи сметка за нейните интереси и нужди. Еднаж свързала съдбата си с тая на империята, източната църква съвсем естествено трябваше да поеме и съответната част от общите им задачи. А те бяха доста големи и сложни. Обществото на Източната империя се състоеше от народи с най-различен произход. Връзките на общия бит, език и племенна близост липсваха за тях. Сред известна част на тоя пъстър свят на племена и раси съществуваше усетът за необходимостта на империята, която поддържаше реда всред него и така осигуряваше на всички възможността да се ползуват от благата на мирния труд. При все това племенните или расови и културни различия, а наред с тях и религиозните противоречия винаги си оставаха тук твърде големи и подхранваха антагонизми, които нееднаж заплашваха източноримското държавно единство. За неговото запазване бе нужна една сцепителна сила, която би заменила липсващата спойка на племенното родство, съзнанието за принадлежност към една народностна общност.

При тогавашната степен на умствено развитие и при особените условия, всред които живееше източният културен свят, ролята на подобна вътрешносцепителна сила можеше да бъде поета и изпълнена само от общото вероизповедание. В ония далечни времена човечеството схващаше всеки установен земен ред като проява на божествената роля и поради това всеки стремеж към промяната му по необходимост диреше оправдание и санкция в областта на религията. Тази бе причината, загдето всеки почин за политически и особено социални преобразувания и всеки опит за народностно или културно обособление търсеше да застане под знамето на едно ново религиозно учение. Човекът още нямаше достатъчно упование в изводите на своя ум и в основателността на желанията си. Поради това обществата можеха да се увлекат от стремежите, породени в собствения им исторически живот, само когато тия стремежи биваха осъзнавани като постулати на едно ново религиозно учение. Оттук обаче произтичаше и обратното: съхранението на един вече съществуващ ред или на дадена културно-политическа общност изискваше преди всичко непокътнатото запазване на религиозните представи, от които той се считаше осветен, или, с други думи — запазване на религиозното единство всред дадената историческа общност.

Това обяснява защо единната религия, а оттук и единната църква бяха за Източната империя нещо много повече от обикновено удобство в нейния живот: единството в религиозното съзнание у нейните поданици бе условие, от което зависеше съществуването й. Поради това то още много рано стана за нея и върховен държавен принцип. Тук лежи и обяснението на един факт, който за мнозина изглежда съвсем странен: постоянна и усърдна намеса на императорите в религиозния живот на източноримското общество и правото, което бяха си присвоили — да законодателствуват както в областта на църковното устройство, тъй и в тая на вероизповедната догма. Затова тук от представителя на светската власт зависеше накрай съдбата на всяко вероизповедно учение. Тържеството си над различните вероизповедни доктрини в Изтока тъй нареченото православие дължеше единствено на покровителството на византийските императори. Именно поради това то се оформи като идеология на византийската държавност. Оттук и „вселенската” църква, отъждествила своите интереси с тия на империята, трябваше да застане спрямо нея в подчинено положение. Това я превърна накрай в инструмент на държавната политика на цариградските императори, орган и проводник на тяхната власт. Глава на църквата фактически и формално се явяваше императорът, а не патриархът.

Тъй сложените отношения отредиха за православието особена роля в историческия живот на Европейския изток. Разпространението му извън пределите на империята означаваше признание на византийския императорски авторитет всред народите, негови последователи. Степента на това признание можеше да зависи от много и различни условия, но вселенската църква винаги остана вярна на схващането, че само приемниците на Константина са истински божи представители на земята и че единствено от тях може да бъде облечена в законност всяка земна власт. Въз основа на това византийската църква поддържаше възгледа, че всички останали държавни владетели са според случая или узурпатори, или пълномощници на императори, васали, на които той е делегирал своите права. Външен израз на това схващане бяха сановническите титли, които Византия даваше на господарите на православните народи. Такива титли носеха царете на Грузия, киевските князе, жупаните на Сърбия. И чрез влиянието, което упражняваше върху техните народи, цариградската църква имаше грижата да не допусне, щото тия външни белези на подчиненост да си останат само проста условност. Докато например езическа Русия по времето на Олега, Игоря и Светослава бе един от най-досадните неприятели на Византия, след покръщението си тя представляваше от себе си васална ней държава.

Но Грузия, Киевска Русия и Сърбия бяха страни, малко или много отдалечени от Византия. Противоположност на политическите интереси между тях и нея или не съществуваше, или, както бе случаят със Сърбия, настъпи много по-късно — едва към края на средновековието. Затова и признанието на византийското политическо върховенство обикновено не им създаваше особени неудобства.

От това гледище обаче положението на средновековна България бе съвсем различно. Ние не бяхме само непосредствен и най-близък съсед на Византия, но държавата ни се простираше над територии, с чиято загуба империята никога не можеше да се примири. Свръх това противоположните стремежи за преобладаване в полуострова подхранваха между нас и нея един вечен антагонизъм. Нали тъкмо нуждата да засили позициите си срещу империята наведе Бориса на решението да промени религията на своя народ?

Но еднаж това решение взето, оказваше се, че то ни поставя в противоречие тъкмо с желанията, от които бе вдъхновено. Православието ни поставяше под духовното началство на цариградския патриарх, а чрез това и под политическото настойничество на същата Византия, от която най-вече имахме да се пазим. Поради пълната противоположност между нейните и нашите държавни интереси това настойничество не можеше да се ограничи в рамките на един безвреден и безобиден сюзеренитет, както бе случаят със споменатите по-горе православни страни, а рано или късно трябваше да се превърне в пълна политическа зависимост от Цариград, да се свърши накрай с унищожението на българската държава.

С прозрението на истински ясновидец Борис схванал тази опасност и със съзнанието за голямата отговорност пред бъдещето на своя народ още тогава потърсил да я отклони. При дадените условия за това е съществувал само един изход: да свърже страната си във вероизповедно и църковно отношение не с Византия, а с християнския Запад. Ето защо верният на папството германски император е бил първият, чрез когото станало известно намерението на българския господар да се откаже от религията на своите деди (Става въпрос за краля на Източнофранкската империя Людовик Немски (840—876), който през 864 г. е бил известен от княз Борис I за неговото намерение да стане християнин и да покръсти своя народ).

Ние днес изобщо не сме в състояние да оценим достатъчно вътрешната сила, нужна на Бориса, за да се реши на тоя избор. Истинска представа за трудностите, които в случая имало да се превъзмогват, можем да получим само когато знаем, че християнството в тогавашна България проникваше от Византия, разпространявано бе от византийски проповедници и поради това всички негови последователи тук са се считали за духовни чеда на цариградската църква. Свръх съпротивата следователно, която замисленият от него религиозен преврат е трябвало да срещне всред масата езически поданици на държавата, Борис — чрез решението си да се свърже с Рим — е трябвало да преодолява и опозицията на своите поданици християни.

Но и в Цариград не по-малко са разбирали какви могат да бъдат за самата Византия последиците, ако България би била включена в римската църковна общност. Тъй българите биха се отчуждили завинаги от империята и културата на нейното общество, биха били завинаги пресечени пътищата на византийското влияние върху им. Началата, върху които се изграждаше развитието на тогавашния романо-германски свят, бяха малко или много общи за всички нови народи, които средновековието бе издигнало върху сцената на европейската история,и поради това се явяваха за българите много по-близки, отколкото ония, които образуваха културната и политическата същност на византинизма. Сродена духовно със Запада и добила по този начин утвърждението на всички свои вътрешни тенденции, които я отдалечаваха или противопоставяха на византинизма, християнска България би израснала в една организирана сила, още по-опасна за империята, отколкото бе през епохата на своето езичество. Да допусне тая промяна в една страна, тъй близка до собствените си граници, това за Византия значеше да се откаже тя от своята историческа мисия и да загуби положението си на световна културна и политическа сила. Подобно примирение, поне в даденото време, е било за нея немислимо. Оттук и въоръжената й намеса, за да наложи по-друго разрешение на един въпрос, който наглед не е имал нищо общо с политиката и земните интереси. Неподготвен, за да отрази неприятелското нападение в земите си, Борис е бил принуден да приеме християнството от Цариград. И какво значение е отдавала Византия на тъй постигнатия успех, се вижда от обстоятелството, че за да заличи лошите чувства, които насилието й не е могло да не остави у българите, тя им подарила една своя провинция — областта Загоре, южно от Балкана — единствен случай в световната история, когато победителят не само че не посяга върху земята на победения, но му отстъпва и своя собствена.

Принуден да се подчини на необходимостта, Борис не мислел безвъзвратно да се примири с нея. Известно е, че наскоро след това той подновил сношенията си с папския престол. „Законите”, които искал от папата, за да устрои живота на новопокръстения си народ, римското духовенство, което се явило в България, за да напътва българите в новата вяра и настоятелните постъпки да бъде изпратен от Рим епископ на българската църква — всичко това свидетелствува за ясното съзнание у тоя български владетел, че духовната и културна независимост на народа му е могла да бъде осигурена само когато неговото развитие бъде поведено по пътища, които биха го отдалечавали от Византия и ограждали от влиянията, идещи от нея.

За нещастие разрешението на тая проблема не зависеше само от волята на Бориса. И неговите усилия се разбиха в непреклонното късогледство на Николая I (Римски папа Николай I (858—867)). В ревността си да запази непокътната своята власт над българските земи, Рим откланяше всички предложения да бъде утвърдено за началник на българската църква лице, чиито лични качества бяха гаранция, че ще е способно да се справи с тежката и отговорна мисия тъй, както българският владетел я разбираше. Поставен тъй между две сили, които еднакво аспирираха за влияние и намеса във вътрешния живот на страната му, Борис трябваше да прецени коя от тях е по-малко опасна. Не без колебания и предчувствия за бедите, на които излагал бъдещето на своя народ, той предпочита Византия пред Рим.


Но поел тъй отговорността за това бъдеще, той разбирал,

че нему принадлежи и дългът да предварди и сведе

до възможно по-малък размер зловредните последици

на извършената съдбоносна стъпка.


И ние днес не можем без удивление да следим дейността на тоя гениален човек, вдъхновяван от постоянната мисъл наред с широката християнска просвета да осигури на българския народ условията за по-голяма духовна независимост и по-самостойно културно развитие.

Сърдечният пример оказан от него на изгонените от Моравия ученици на Кирила и Методия. ревностното покровителство на тяхната просветителна дейност и на създаващата се чрез тях славянска книжнина, както, от друга страна, редицата почини, за да се изтръгнат българските земи от непосредствената юрисдикция на вселенския престол и се поставят под национално духовно ръководство — всичко това свидетелствува, че той не преставал да работи за осъществяването на тая върховна цел на живота си. Неговият наследник Симеон, на младини сам готвен от своя баща за глава на българската църква, продължил неговото дело и го завършва със създаването на независима Българска патриаршия и на една книжнина, каквато нямаше нито един от новите народи в тогавашна Европа.

Чрез всичко това християнска България изглеждаше, че е обезпечила своето независимо и спокойно развитие. Всъщност обаче тия постижения бяха само външни и формални. Всичко зависеше от съдържанието, което би се вложило в тях. И тъкмо в това отношение ние като народ не можехме да избегнем действието на ония закони в историческия процес, за които по-горе обширно говорихме.


<-- 1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.