е – музеен вестник > Анализи/Мнения > България и християнството
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Но по онова време предимствата на християнския свят не лежаха само в областта на чисто духовното начало, те се обуславяха и от вътрешната му политическа организация. Епохата на феодализма още не бе настъпила. И тогава, в началото на IX в., повечето от народите, навлезли в обсега на европейската история, бяха обединени в две големи империи: Византия и империята на Карла Великий (768—814). Тая последната, осветена от папството, имаше пълната поддръжка на католическата църква, също както и Византия — на източноправославната. И в двете държави християнството заедно с идеята за единния бог носеше и представите за единния светски господар, божий представител на земята, от който изхождат и зависят всички власти. Във Византия, гдето самодържавието бе се развило в пълен абсолютизъм, обсегът на императорската власт не бе ограничен от никакви институции или норми. Но и във франкската монархия, гдето липсваха благоприятни условия, за да се стигне до това състояние, и гдето католическата църква ревниво пазеше своята независимост от намесата на външни фактори, императорът се явяваше върховен разпоредител във всички светски дела и неговите наместници разполагаха с известна власт само доколкото се явяваха изпълнители на неговата воля.

Между тия две империи по времето на Крума бе се издигнала трета — създадената от него Велика България, чиито владения се разпростираха над грамадното пространство от Тиса до Днепър и от Северните Карпати до Родопите и низината на Долна Марица. Непосредствен съсед на Византия към юг, тя на запад допираше до земите на Каролингската монархия. И това ново съседство също я обричаше на конфликти, които не се забавиха да настъпят. Известно е, че още при наследника на Крум българите бяха принудени да водят борба с франките из равнините на Средния Дунав. С уреждане на франко-българските отношения имаше да се занимава и Омуртаговият приемник Маламир, а в началото на Борисовото царуване като съюзници на германския император или негови противници българите трябваше дълго време да воюват далеко зад северозападните граници на държавата си.

Българската държава бе излязла с чест от всички тия съперничества и борби, но успехите си тя дължеше главно на военните качества и издръжливостта на своя народ. И сега, когато вече е била господар на просторни, но в организационно отношение недостатъчно споени територии, за нейните владетели не е могло да бъде тайна това, че по стег-натост и изобщо по съвършенство на държавната си уредба нейните християнски съседи, с господствуващото у тях самодържавие и централизъм, значително са я превъзхождали. Държавната организация на езическа България, както за това свидетелствуват много признаци, е била основана на родовия и племенен строй. Родовите племенни главатари поради това, че са дължали своето положение на собствения си произход, а не на благоволението на държавния владетел, навярно в много отношения са били независими от него. Те образували едно могъщо съсловие, което не само ревниво пазело своите привилегии и властта си над съответните обществени поделения, но наравно с това и постоянно се стремяло да ограничава централната власт или, най-малко, да влияе над нейните решения. Само при подобни вътрешни отношения стават ясни много от явленията във вътрешния живот на България през втората половина на VIII в., когато пред възбунените боили редица ханове са плащали с трона, а понякога и с главите си грешките на своята политика.

Предполага се, че Крум смогнал да обуздае гордото и могъщо българско болярство и да вземе в силната си ръка цялата държавна власт. Ако това предположение е вярно, може би в значителна степен чрез тая промяна ще трябва да се обясни и развърнатото държавно могъщество на тогавашна България. Някои данни обаче показват, че след смъртта на Крума болярството заело предишното си положение, а оттук и влиянието си върху живота на държавата. Във всеки случай при Омуртага, Маламира и Пресияна отделни представители на това болярство играят решителна роля в държавното управление, а някои дори се явяват истински негови ръководители. Поради личните им дарования и предаността им към престола тяхната дейност е била благотворна за държавата. Но примерът им представял ли е гаранция, че цялото тяхно съсловие, запазвайки положението си на ръководен държавен фактор, не ще използува властта предимно за своите съсловни интереси?

Племенният строй, който обуславял привилегиите и подхранвал политическите ламтежи на тогавашното болярство, е бил завещан от старината и поддържан е бил от нейните предания и,накрай, намирал опора и върховно утвърждение в религиозните вярвания на българското общество. Вътрешно свързан с езичеството, той е бил осветен от него и тази е именно причината, загдето българското болярство от оная епоха се явявало главният и най-упорит пазител на езическите традиции. Съзнателно или по инстинкт то схващало, че тъй брани битовите особености на своя народ, израсналите из тях политически институции, а — заедно с всичко това — и собственото си положение в обществената и политическата йерархия на страната. Не е случайно съвпадение това, гдето с подема на болярството като политически фактор при наследниците на Крума започват преследвания срещу християнството; както не е странен и фактът, гдето на решението на Бориса да покръсти своя народ болярите отговорили с въоръжено въстание. Според бележката на съвременника те не искали да позволят да бъде наложен на народа “нов закон”. Поради това изкупили с кръвта си своята привързаност към стария. Несъмнено те са били прави в убеждението си, че само тоя „стар закон” е могъл да осигури на българския народ напълно независимо културно развитие и да предпази държавата му от бъдещи сътресения. Но не е ли бил прав Борис, когато, ръководен също тъй от висши национални и държавни интереси — вече е стигнал до съзнанието, че трябва да даде необходимата жертва.

Не може да не се признае, че тоя забележителен човек, безспорно най-предвидливият и мъдър от всички български владетели — още тогава много ясно прозрял опасностите, на които замислената от него стъпка могла да изложи бъдещето на страната му, и потърсил начина да ги сведе до най-малък размер. Проблемата е била — накъде, към Цариград или към Рим трябвало да се обърнат българите, за да получат наставници за новата вяра. И не по-малко удивително е, че още тогава Борис се опитал да разреши тоя проблем именно тъй, както изисквали истинските интереси на българския народ.


Поради това то подготвяше почвата

за византийското културно влияние

във всяка страна, гдето успяваше да се утвърди.


Поради непосредственото съседство на тогавашна България с държавния и културен център на империята това влияние върху й би имало всичките условия, за да се развърне с всеразрушителна сила. Вселенският патриарх считаше себе си върховен духовен началник на народите, които бяха приели византийското православие и в много случаи неговата власт там бе и формално признавана. Цариградската църква обаче бе сама византийски държавен институт и нейният пръв представител зависеше всецяло от императора. Израснала под закрилата на светската власт, тя в много отношения се идентифицираше с държавата. Без получаваните от нея средства тя не представяше нищо. Всъщност императорът бе истински глава на църквата, а патриархът се явяваше нещо като негов пълномощник илкючителен заместник, който винаги можеше да бъде отстранен и заместен с друг. В случая изпъкваше ясно противоречие: главата на „вселенската” църква всъщност не бе нищо повече от обикновен сановник на владетеля на една държава. Това противоречие обаче не само че не смущаваше изтънчените в диалектиката византийци, но им даваше нови аргументи, за да изградят и утвърдят възгледите си за универсалността на своята империя: императорът, комуто е подчинена вселенската църква,е върховен божий представител на земята и пръв измежду всички земни господари; само полученото от него признание може да облече в легитимност властта на другите държавни владетели, поради това те му дължат почит и подчинение. Въз основа на този възглед, който византийското православие носеше и разпространяваше сред народите на християнския Изток, царете на Грузия например считаха себе си за сановници, а киевските велики князе — за васали на цариградския самодържец. Да приеме християнството от Византия, следователно значеше за България да застане и тя в същото положение към империята и поради непосредственото си съседство с нея — да се превърне във византийска провинция. След като в продължение на цели два века тя в кървави борби с империята бе бранила правото си на самостойно съществувание, за да стигне до тоя край ли трябваше да се отрече от праотеческата вяра?

В това отношение западното християнство представяше антипод на византийското православие. Неговата съдба бе определена от ранното падане на Западната римска империя: то имаше да се разпространява и изгражда вътрешно и организационно във варварски или варваризиран свят. С тая своя задача то се справи, без да измени на първоначалната си същност. Защото някога,преди да стане римска официална религия, то само представяше отрицание на много от културните ценности на древността, а периодът, през който живя под покровителството на светската власт, бе тук твърде къс и много неспокоен, за да може то да се проникне от тия ценности или да се превърне в идеология на римската държавност. Падането на империята и разрухата на античната цивилизация му възвърна вътрешната свобода и то отново пое мисията си на религия общочовешка, несвързана с никаква племенна или национална общност, диреща преди всичко да пробуди и издигне човешкото у човека. За да бъде дейността му плодотворна, то — запазвайки идейната си и морална същност, не само че не рушеше без нужда бита на обединените от него народи, но използуваше създадените от тоя бит отношения за своето собствено устройство. Най-добър пример за това ни дава феодализацията на католическата църква. Рожба на социалните и политическите отношения в романо-германския живот, феодализмът пусна в църквата толкова дълбоки корени, колкото и в светското общество. Като въздействуваше над съзнанието на народите и помагаше да се явят сред тях по-висши форми на общественост, тя сама търпеше влиянието на средата и се приравняваше с нея. Тъй незабелязано и постепенно се извършваше там в Запада онова дълбоко взаимно проникване между старинни битови елементи и носени от християнството религиозни прдстави, което създаде стройната култура на тамошното средновековие.

Единственото наследство, което западното християнство доби от древния Рим и от което църквата там никога не се отказа, бяха представите й за нейната универсалност. Но въпреки обстоятелството, че със същите представи относно себе си живееше и „вселенската” цариградска църква, тук лежеше може би най-голямото различие между Византия и Рим. Защото с редки и временни изключения Западът през течение на цялото средновековие остана политически разпокъсан, когато църквата в него запази винаги своето единство. В интереса на това единство тя бе длъжна да бъде еднаква към всички свои народи; поради това тя не можеше, както бе случаят във Византия, да свърже съдбата си с никоя държава и да стане проводник на никакви, съществуващи извън нея политически интереси. Дори и когато се виждаше принудена да дири помощта на една светска сила, като от своя страна й даваше благословията си, както напр. бе случаят с империята на Карла Великий, римската църква не се отъждествяваше с нея, а още по-малко бе готова да се превърне в неин орган. Поради това разпространението на християнството сред западните народи не влечеше след себе си опасността за тяхната независимост. Съдбата на някогашното езическо славянство около Елба и в балтийските земи не доказва противното. Защото не католическата църква там подготвяше германското завоевание, обратното: това последното създаваше условията за мисионерството й. Ако при тоя случай църквата бе застанала на страната на завоевателите, то бе защото те вършеха нейното собствено дело. Това е абсолютно същото отношение, което наблюдаваме при разпространението на католицизма в другите континенти, гдето той използува колониалната политика на европейските държави. За своите цели римската църква можеше да прибягва до услугите на светската власт, да й сътрудничи или дори да се съюзява формално с определена държава, но тя никога при подобни случаи не жертвуваше нито най-малката част от своята свобода. И сътрудничеството или съюзът преставаха за нея от момента, когато се променяха условията, които бяха ги наложили. Без да бъде средство за каквато и да било друга сила, тя сама използуваше всекиго и всичко за своите цели.

В богослужението римската църква допускаше само латинския език и поради това той стана международен език на образоваността в християнския Запад. Тоя факт обаче не означава, че църквата там се бореше против утвърждението на народната реч и следователно против формирането на народностните индивидуалности. Латинският език бе само външно средство, което улесняваше духовното общуване на западните народи и поддържаше у интелектуалните им представители съзнанието, че въпреки своите различия всички тия народи принадлежат към една широка общност — тая, която бе олицетворена от католическата църква и нейния духовен глава. Поради това Рим никога не се опита да попречи на духовното творчество и тъй, чрез формирането на общонародните литературни езици, да се подготвя националното обособяване всред католическия свят.


<-- 1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.