е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Различните визии за Европа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Световни битки и военни походи

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

В същото време, значението на глобализацията в съвременния свят не бива да се надценява. Желаното често се представя за действителност, докато глобализацията е само една (и то не водеща) от тенденциите в развитието на човечеството, обхващаща засега ограничени географски зони и засягаща все още малка част от населението на планетата. Изглежда, както посочва и бившият шеф на МВФ Мишел Камдесю, “светът не е готов за глобализацията”. Най-новите задълбочени анализи на актуалната ситуация на планетата стигат до извода, че след Студената война светът преживява по-скоро процес на регионализация. Европа надгражда над Европейските общности един по-сплотен и постоянно разширяващ се Европейски съюз (от 1991). Латинска Америка създава разширяващата се група Меркосур (от 1991). Трите страни от Северна Америка се ориентират, от 1994, към Северноамериканска зона за свободна търговия (НАФТА). Черният континент изгражда своя Африкански съюз (от 1999). Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК) също се опитва да следва прокарания от европейците интеграционен модел (от 1993). Арабската лига обсъжда на най-високо равнище идеята за трансформирането си в Арабски съюз. Единението на човечеството си остава една от най-светлите мечти на народите, включително европейските, но реализацията и не се очертава в обозримо бъдеще.

В отношението на Европа към глобализацията се забелязва сложна еволюция. За първи път тя е изправена пред избора между европеизъм и космополитизъм в края на Първата световна война. Новата идея за създаване на универсална световна организация разколебава част от привържениците на многовековната мечта за политическо обединяване на Стария свят. Показателна в това отношение е публикуваната в Италия книга на Джовани Анели и Атолио Кабиати “Европейска федерация или Общество на народите” (1918). Но учредената с Версайския мирен договор (1919) първа универсална световна организация доста бързо разсейва възлаганите й надежди. В нея не са допуснати победените държави, чиито народи са наказани от победителите твърде сурово заради прегрешенията на своите ръководители. През цялото време на съществуването на организацията, вън от нея остава една от най-значителните световни сили – САЩ. Включената в Статута на Обществото на народите (ОН) т.нар. мандатна система, възлагаща управлението на слабо развитите народи върху развитите държави, справедливо преценявана от САЩ, от СССР и от общественото мнение като скрита форма на колониализъм, дискредитира организацията. Недоволни от това, стремящите се към преразпределение на света агресивни държави (нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония) демонстративно напускат ОН и то се оказва, в крайна сметка, неспособно да изпълни основното си предназначение – да предпази света от нова световна война. Разочаровани от Световната организация, европейците отново залагат, още от 20-те години, на идеята за обединяване на Европа, виждайки в това и възможност за възвръщане на помръкналия си през Първата световна война престиж в света.

След Втората световна война, Европа, поделена между първите световни суперсили (САЩ и СССР), няма как да изпитва пиетет към глобалистките им напъни. Усилията й са насочени в обратната посока. В началото на 70-те години, Западна Европа успява да се наложи като един от трите центъра на т. нар. Първи свят (САЩ, Япония и Западна Европа), а в края на 80-те години на Източна Европа се удава да се отскубне от съветската орбита.

Изправени, след Студената война, пред опита на САЩ да преструктурират международното политическо пространство в един регулиран от Вашингтон свят, европейците отново остават чужди на глобализма. Неслучайно най-авторитетната европейска организация – ЕС, се възприема, през 90-те години, като най-силния антиглобалист в света.

След атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001, геополитическото значение на основните «играчи» в съвременния свят търпи съществени промени. Още през следващата година членът на Съвета за национална сигурност, по време на първия президентски мандат на Бил Клинтън, проф. Чарлз Купчан, провъзгласява “края на американската ера”, а френският историк, политолог и демограф Еманюел Тод – “разпадането на американската система”. Живеещият от 80-те години главно в Европа американец д-р Джереми Рифкин доказва в поредния си политически бестселър, че ЕС е на път да изземе от Северна Америка лидерската роля в света. До същото убеждение стига политическият анализатор на “Вашингтон Поуст” Томас Рийд. За британския политолог д-р Марк Ленарт също няма съмнение, че “Европа ще управлява ХХІ век”. Тези и други анализатори обосновават значителните предимства на ЕС, в сравнение със САЩ, в разгорялата се от началото на ХХІ век конкуренция за световно лидерство: най-оригиналният политически проект на съвременния свят – европейската интеграция, се доказва като ефективна наддържавна политическа организация, работеща на принципа на равноправието на нациите; вече над половин век държавите от Обединена Европа не са допускали война помежду си; издигайки мира във висша ценност, Европа е по-миролюбива и към външния свят; Старият свят има безспорни предимства пред Новия в политическия мениджмънт на кризи и в превенцията на войните; представлявайки общност от държави, ЕС утвърждава не национални, а универсални ценности; със свойствения си плурализъм Европа отстоява необходимостта светът да остане многополюсен, което означава по-балансиран и справедлив; ЕС проявява по-голяма чувствителност към бедните страни, оказвайки им помощ, по-голяма от онази, предоставяна от всички останали развити държави по света; като първа светска общност, издигнала се над религиозната универсалност, Европа е по-толерантна към всяка другост (расова, религиозна, етническа, и пр.) и цени повече колорита на съвременната многоликост; заложила още от ХV век теорията за баланса на силите в системата на европейските и световните взаимоотношения, Европа е по-диалогична и предразположена към уважение на правата и интересите на всички актьори в политическия процес; ЕС признава приоритета на ООН в поддържането на световния мир, уважава международното право и държи на разумно разделение на труда между международните междуправителствени организации.

Усещайки, че замисленият първоначално като изцяло американски политически проект глобализъм се обръща срещу своите архитекти, както и че Обединена Европа се превръща в един от най-важните и перспективни играчи на световната политическа сцена и насърчавана към по-голяма международна активност от останалия свят (като балансьор на политиката, провеждана от САЩ), ЕС започва, след 2001, да гледа с други очи към задълбочаващия се процес на глобализация на света, да осъзнава възлаганата на Съюза отговорност за насочването му в приемлива посока и да търси достойното си място в него. Той разбира, че глобализацията, която не може да бъде спряна, трябва да бъде овладяна и направлявана, отчитайки интересите на всички региони, държави и социални слоеве. И не може да си позволи да излъже надеждите, че именно Европа може и трябва да изиграе балансираща роля в по-нататъшното естествено развитие на глобализационния процес. Тези нови отговорности са ясно дефинирани за първи път в приетата, през декември 2003, първа Стратегия за сигурността на ЕС, в която изрично е записано: “Като Съюз на 25 страни-членки с над 450 милиона жители, който произвежда повече от 1/4 от световния брутен национален продукт (БНП) и има редица средства на свое разположение, ЕС неизбежно представлява глобален играч” Последвалите настойчиви усилия да се намери оптималният вариант за реформиране на Съюза са обоснова от председателя на Европейската комисия Мануел Дурау Барозу, френския президент Никола Саркози и други европейски лидери и с неотложната необходимост Съюзът да се справи с предизвикателствата на глобализацията. Но европейците не забравят и главната си задача на настоящия етап – завършване на разширяването и задълбочаването на европейската интеграция, което впрочем неизменно укрепва позициите на Обединена Европа в глобализиращия се свят.


Функционализмът и неофункционализмът


Концентрирайки се върху интеграционния процес, Европа залага особено на функционализма. На практика, Обединена Европа е рожба не толкова на междудържавно договаряне, колкото на технократски проект. Френският “План Шуман” (1950) за създаване на първата Европейска общност всъщност е дело на експертен екип начело с Жан Моне. Като президент на Върховния орган на Европейската общност за въглища и стомана (1952-1955), а и след оттеглянето му, вече като ръководител на неправителствената организация „Комитет за създаване на Съединени европейски щати” и признат приживе за “баща” на европейската интеграция, Моне не престава до края на живота си (1979) да изтъква, че тя е призвана да обединява граждани, а не държави. С респектиращия си авторитет той утвърждава разбирането, че законодателната инициатива в Общността трябва да принадлежи не на националните власти, склонни към изкористяване на държавните интереси, а да е монополно право на наднационалната изпълнителна власт, основано на общоевропейските интереси. Според него, споровете за формата на Общността (конфедерация, съюз, федерация) са все още, до голяма степен, безпредметни – важното е интеграционният процес да не спира, да се развива “стъпка по стъпка”, за да се укрепва европейското единство.

Заветите на Моне намират въплъщение в утвърдения механизъм на функциониране на ЕС. Главен двигател на развитието му е Европейската комисия (ЕК), допускаща в осъществяването на европейската политика не само националните, но и регионалните и местните власти, европейските политически партии и социалните партньори (общоевропейските синдикални и работодателски организации), групите за натиск (без “сивата” и “черната” икономика) и дори лобистките фирми. Комисията гарантира прозрачността на “кухнята” на европейската политика, изпълнява ролята на справедлив арбитър в представителството на интересите и изработва законодателните си инициативи въз основа на европейските потребности. Непрекъснато нараства и ролята на Европейския парламент, избиран пряко от народите на Обединена Европа (от 1979) и постигнал вече паритет в законотворчеството на Съюза със Съвета, съставен от представители на държавите-членки. Въведен е институтът на гражданство на ЕС, ползващо се с приоритет пред националното гражданство (1993). Изграждането на европейското Шенгенско пространство (от 1995) и въвеждането на еврото като европейска парична единица (2002) утвърждава у все повече граждани европейско самосъзнание, без да го противопоставя на националната им идентичност.

Самата практика на европейската интеграция обаче, доста бързо опровергава надеждите на основателите на функционализма като визия за Европа, че обединяването на континента може да се осъществи само от международни експертни екипи, без активното участие на националните власти. Наложилото се адаптиране на схващанията им към реалните потребности на самото функциониране на Европейските общности намира израз в неофункционализма, оставащ верен на духа на своя първообраз, но преосмислящ пътищата и средствата на интеграционния процес. Неофункционализмът приема за необходимо увличането на държавници и политици от националните елити, които са убедени европеисти, в интеграцията. Възприетото преливане на ценен кадрови капитал от националните власти към европейските институции и обратно засилва обвързаността на държавните елити с обединяването на континента и обективно стимулира общоевропейския процес.

Най-близо до неофункционалната визия за Европа стои Франция – държава със специфична тежест в Обединена Европа. Като страна с най-дълбоки и трайни традиции в областта на европеизма, тя става инициатор и един от основните двигатели на европейската интеграция. Отличаваща се със своето новаторство в политиката, Франция се вживява в ролята на «съвестта на Европа» и неин лидер.

През 1994, във връзка с дебата за бъдещето на ЕС, премиерът Едуард Баладюр развива, в интервю за вестник “Фигаро”, френската визия за “Европа на концентричните кръгове”. Според него, централният концентричен кръг трябва да се формира като Организация на валутен и отбранителен съюз, образувана от държавите-членки на Съюза, готови за това. Около нея Баладюр разполага Организация на икономическата интеграция, съставена от всички държави-членки на ЕС. Най-външният кръг, по негово мнение, трябва да се формира от Организация по дипломатическите въпроси и сигурността, включваща всички желаещи европейски държави. По такъв начин, френският премиер предлага на европейските държави различни писти, по които могат да се движат към европейската интеграция с желаните от тях темпове и с възможно преминаване от кръг в кръг.


<--  1  2  3  4  5  6   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.