е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Различните визии за Европа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Световни битки и военни походи

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

След атентатите в САЩ от 11 септември 2001, развенчали мита за американското всесилие и поставили началото на разпадането на доминираната от САЩ международна система, Обединена Европа налага преразглеждане на отговорностите за Стария континент. По силата на споразумение между ЕС и НАТО, от 16 декември 2002, командването на мисиите на Алианса в Европа преминава в ръцете на самите европейци (в Македония, през 2003, а в Босна – през 2004). Компенсирайки недостига на парадипломатически средства за постигане на целите си, ЕС изгражда, въз основа на Договора от Ница (2003), Европейски сили за бързо реагиране. С посредничеството на ЕС е осъществена трансформацията на Съюзна република Югославия в държавен съюз Сърбия и Черна гора (2003). За да отхвърли зависимостта от системата GPS на САЩ, Европейската космическа агенция започва да реализира, от 2002, изграждането на Европейска спътникова навигационна система “Галилео”.

Междувременно трансатлантическата, връзка видимо изтънява във връзка с Римския статут на постоянно действащия Международен наказателен съд, приет през 1998 под егидата на ООН с единодушната активна подкрепа на всички страни-членки на ЕС, въпреки възраженията на САЩ и още шест държави. В острата конкуренция на международната сцена се налагат европейците, които успяват да осигурят успешен завършек на ратификационната процедура (2002) и откриването на съда в Хага (1 юли 2003).

Почти по същото време и с не по-малък драматизъм се развиват американо-европейските противоречия по Протокола от Киото (1997) за глобалното затопляне и екологичната сигурност. Оттеглянето на най-големия замърсител в света (САЩ) от него, през 2001, затруднява изключително успешната ратификация на постигнатите под егидата на ООН договорености. Въпреки това, благодарение най-вече на настойчивите усилия на държавите от ЕС, съумели да спечелят за каузата и Русия, Протоколът все пак влиза в сила (2005).

В обстановката на обтегнати американо-европейски отношения Белият дом започва (без резолюция на Съвета за сигурност на ООН и без съгласуване в НАТО) войната в Ирак (19 март 2003), която, по мнението на американския професор по международни отношения в Университета “Аризона” Томаш Волги, има “ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения ... между двете страни на Атлантика”, а според други анализатори бележи началото на края на атлантическия съюз. Броени дни след това (3 април 2003) Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (“клуб на европейските демокрации”, обединяващ тогава 46 държави) приема резолюция за американската война в Ирак, характеризирана като несъвместима с международното право. Войната е осъдена от мнозинството държави-членки на ЕС, като повечето национални лидери, подкрепили тази авантюра, скоро губят властта. Междувременно, умело използвайки наследения от новите демокрации инстинкт на подчинение на “Големия брат”, Вашингтон инициира съвместна декларация на десет страни от Централна и Източна Европа (отскорошни членки и кандидатки за членство в НАТО), подкрепяща политиката на САЩ спрямо Ирак. А държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд се възползва от това за да раздели Стария свят на “Стара Европа” (Западна Европа) и “Нова Европа” (Източна Европа), давайки поредното доказателство, че САЩ не са заинтересовани не само от европеизирането на Балканите, но и от обединяването на Европа – процеси, неминуемо засягащи американските национални интереси.

Впрочем, разминаванията между САЩ и преобладаващата част от Европа относно пътищата за разрешаване на иракската криза имат за основа фундаментални различия в подхода към международните дела. Приетата през 2002 от САЩ нова Стратегия за националната сигурност акцентира върху превантивни военни действия по света. След широко обсъждане, включително по интернет, в края на 2003, е приета първата стратегия за сигурността на ЕС. Тя е базирана на убеждението за необходимостта от укрепване на многополюсната система и за липса на военно решение на борбата с тероризма. Предотвратяването на заплахите се свързва с добре функциониращи международни институции, укрепването на ООН като гарант на световната сигурност и спазването на международното право. Европейската зона за сигурност е разширена до съседните на ЕС държави, в отношенията с които се търси “привързаност”. На тази основа стартира Европейската политика на добросъседство (2003), в чиито рамки ЕС се стреми да неутрализира американския натиск чрез сътрудничество със своите съседи, включително Русия, която, за разлика от задокеанските САЩ, става през 1995 пряк съсед на Съюза.

Днес, преобладаващата част от европейците вече си дават ясна сметка, че атлантизмът е замислен в САЩ като средство за по-безболезнено подчиняване на Европа и, че споената в миналото от общата комунистическа опасност атлантическа връзка залинява, а европейските и северноамериканските интереси не съвпадат, поради което Европа и САЩ са вече не толкова съюзници, колкото конкуренти. Видимо расте обществената подкрепа за политическата воля европейците сами да решават своите съдбини и да се утвърждават като самостоятелен геополитически играч.


Глобализмът


През последните години, като една от визиите за Европа, се очерта глобализмът. На практика, това е опит главното внимание на Стария свят да бъде отклонено от собствените му проблеми и приковано към общочовешките.

Корените на глобализма отвеждат към Антична Европа. Идейната му основа – космополитизмът, се свързва с гръцкия мислител Диоген (ІV в. пр.н.е.). В космополитизма елините въплъщават идеята за общо разумно устройство на света и за универсална държава. Възродил се през епохата на Ренесанса, той има своя глашатай в лицето на Еразъм Ротердамски (ХVІ век). Прекарал живота си в Белгия, Франция, Англия, Швейцария, Германия и Италия, той има повече от всеки друг основания да възкликне: “Целият свят е едно общо отечество.” Италианският утопист Томазо Кампанела дава, през 1605, идеята за универсална световна организация – “Общество на народите”. Холандският юрист Хуго Гроций пък залага, през първата четвърт на ХVІІ век, фундамента на модерното международно право и обосновава необходимостта от международен арбитраж. Първият разгърнат проект за световна държава принадлежи на французина Емерик Крюсе (1623), който предвижда: създаване на световен парламент, вземащ задължителни решения с мнозинство; въвеждане на световна парична единица; редица други мерки за улесняване на международния обмен (включително прокопаване на Суецки канал). През 80-те години на ХVІІІ век, британецът Джереми Бентам вкарва в оборот термина “интернационален”, за да обозначи засилващото се взаимодействие между националните държави и световните измерения на Британската колониална империя. Френският революционер от пруски произход барон Дьо Клоотс внася в Конвента Меморандум, предвиждащ създаване на “Световна република” със столица Париж (1792). Европейските традиции в тази област са обобщени и развити през 1795 от немския философ Имануел Кант. С мощния си интелект той отрежда бъдещето на “универсалната история” на единния човешки род, но стига до извода, че то е възможно само при наличието на гражданско общество, републиканско управление и федерация на равноправни републики. Цялото творчество на немския философ Карл Краузе е посветено на идеята за световно единство, синтезирана в книгата му “Съюз на човечеството” (1801). По инициатива на европейците е създаден международен Постоянен арбитражен съд в Хага (1900).

За първи път, държавно-политическата организация на света, като цяло, става непосредствен практически проблем във връзка с приключването на Първата световна война. По европейско внушение (на британския външен министър сър Едуард Грей) и формална инициатива на САЩ е създадена първата универсална световна организация – Обществото на народите (1919-1946). То има за седалище Женева и се намира под влиянието на европейските Велики сили, най-вече Великобритания и Франция.

Към края на Втората световна война въпросът за устройството на света отново е поставен в практически план. Ялтенската система на международните отношения (1945), инициирана от британския премиер Чърчил, включва нова универсална световна организация – Организацията на обединените нации, установила, през 1946, седалището си в Ню Йорк. Тя обаче работи изключително трудно в условията на Студената война.

Във връзка с Хелзинкския диалог между Запада и Изтока, в началото на 70-те години на ХХ век, Римският клуб (международна елитарна неправителствена организация, основана на индивидуалното членство) лансира тезата за глобализацията като процес на формиране на универсален свят. Теорията за глобализацията получава завършен вид едва след Студената война. Оживените дискусии обаче водят до преодоляване на големите различия в разбиранията. Някои изследователи приемат глобализационния процес за икономическо явление, докато други максимално разширяват обхвата му. Очертават се различни гледни точки за главната движеща сила на глобализацията: универсалните ценности, промишления преврат, новата технологична революция, и други. Налице са смущаващи различия за началото на глобализацията: от зората на човешката цивилизация, от средата на ХІХ век, от 50-те години на ХХ-то столетие, или пък от 70-те години. Прави впечатление и обстоятелството, че лавинообразно нарастващата литература за глобализацията променя акцентите си: първоначално те са върху финансите, технологиите и икономиката; впоследствие – върху политическата обвързаност в международния живот; а след края на Студената война - върху опита за практическа реализация на идеята за “нов глобален ред”.

Станала доста популярна непосредствено след края на Студената война, теорията за глобализацията, още към средата на 90-те, започва да губи привлекателността си. Вместо надеждите, че краят на конфликта Запад-Изток и отказът от Ялтенската система на международните отношения ще донесат по-справедливо световно устройство, уважаващо достойнството и равноправието на всички народи и поставящо си за главна цел решаване на насъщните социални проблеми, светът става свидетел на зле прикрити намерения на единствената мегасила да експлоатира идеята за глобализацията за установяване на своя хегемония в света. Още президентът Джордж Буш-старши пуска в оборот политическата формула “нов ред”, навяваща в Европа асоциации (както констатира министърът на правосъдието на Обединена Германия) за болните амбиции на нацисткия диктатор. Започват дипломатически сондажи за ликвидиране на ООН и създаване на “ново поколение универсална световна организация”. Намира се свързан с Белия дом теоретик от азиатски произход (Френсис Фукуяма), който представя северноамериканското общесдтво като общовалидно и като последната достойна цел на човечеството. За постигане на далеч отиващите амбиции на Вашингтон са впрегнати контролираните от САЩ междуправителствени организации: Световната банка, Международният валутен фонд, НАТО, и други. Открито се демонстрира неуважение към основната организация за глобално сътрудничество (ООН) и незачитане на международното право. Обосновава се тезата за т.нар.“пета свобода” - свободата САЩ да се настаняват навсякъде по света, дори въпреки волята на засегнатата държава. Изобретен е терминът “международна общност”, в който Вашингтон вкарва всички удобни нему международни организации и държави, изключвайки “непослушните”, включително държави със статут на Велики сили и мощни национални икономики. Затваряйки си очите пред очевидни масови погазвания на човешките права в някои от своите съюзници (Пакистан, Саудитска Арабия, Турция, Израел, и др.), Вашингтон си позволява открити претенции по същите проблеми към страни с безспорен напредък в тази област, демонстрирайки двоен стандарт в международните отношения.

Поведението на САЩ неизбежно ражда съпротива по всички кътчета на планетата и стимулира появата на нова вълна на антиамериканизъм. Неподатливи на претенциите на Вашингтон за еднополюсен свят се оказват повечето Велики сили (Франция, Русия и Китай), почти всички държави от милиардния ислямски свят, милиардната цивилизация на Индия, цяла Латинска Америка. Съпротивата обхваща дори Северна Америка – Канада нееднократно се разграничава публично от глобалистките напъни на Белия дом, включително войната в Ирак и изграждането на Система за противоракетна отбрана.

Знаменателно е, че най-силните в теоретично отношение доводи срещу разбирането на Вашингтон за глобализацията принадлежат на учени от самите Съединени щати. Така, според харвардския професор Самюел Хънтингтън “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, безнравствена и опасна”. Професорът по международни отношения в Университета “Джорджтаун” Чарлз Купчан пък е убеден, че видимостта за съществуването на еднополюсен свят отстъпва място на реален многополюсен и балансиран свят, какъвто той всъщност винаги е бил. Концентрирайки вниманието си върху несъвършенствата на американската демокрация, Робърт Каплан констатира: “Навлизаме в тревожен преход и иронията е, че докато проповядваме нашата версия на демокрацията в чужбина, тя се изплъзва в собствения ни дом”. А Джон Кавана от Вашингтонския институт за изследване на политиката определя глобализацията като “парадокс”, тъй като облагодетелства изключително богатите за сметка на маргинализирането на огромната част от населението на света.

Изкривяването на рационалните идеи на космополитизма и глобализма, както и опитът те да се поставят в услуга на користни цели, ражда антиглобализма, чиито привържениците не са просто отрицатели на глобализацията, а се опитват да лансират позитивна програма за по-добро бъдеще на човечеството, включваща: опрощаване на дълговете на най-бедните държави; бойкотиране на офшорните зони, изцеждащи финансово най-слабо развитите страни; създаване на нови правила на Световната банка и на Международния валутен фонд, които да не обвързват получаването на заеми с блокиране на социалната политика; формиране на световен фонд за социални програми чрез облагане на спекулативния капитал и други.

Безспорно, глобализацията е част от живота на съвременния свят. Религиите, изкуствата, философията, науките и културата не търпят държавни и континентални ограничения. От века на интернационализацията (ХІХ) стопанските връзки получават световни измерения. В самото начало на ХХ-то столетие възниква съвременното международно право, утвърждаващо редица световни стандарти. От Първата световна война глобална става и политиката. Съвременните технологии правят света видимо по-обвързан в сравнение дори с близкото минало.


<--  1  2  3  4  5  6   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.