е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Различните визии за Европа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Световни битки и военни походи

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Атлантизмът


Сред по-новите влиятелни визии за Европа е атлантизмът. Всъщност, това е единствената визия за Стария свят, привнесена отвън. Атлантизмът се ражда в САЩ през 1939, когато публицистът Кларънс Стрейт лансира проект за създаване на “Федерален съюз на демокрациите” с общо правителство, армия, валута, митнически съюз, пощенска система и система за връзки. Според него, гръбнак на федерацията трябва да стане един “Северноатлантически съюз” между двете северноамерикански държави (САЩ и Канада) и десет европейски демокрации (Великобритания, Франция, Ирландия, Дания, Белгия, Холандия, Норвегия, Швеция, Финландия и Швейцария). Стрейт смята, че тези държави имат общи етически ценности и формират цивилизационна общност. Разпалването на Втората световна война в Стария свят е преценено в Щатите като начало на неизбежния крах на Европа и поява на изключително благоприятна възможност за налагане на американската воля по света. Така идеята на Стрейт е подхваната от създадената още през същата година неправителствена организация “Федерален съюз”, с което се слага началото на атлантическото движение в Съединените щати. Идеята за използване на войната за установяване на хегемония на САЩ в света е доразвита в получилата голяма популярност статия на Хенри Лус “Векът на американците” (17 февруари 1941). След влизането на САЩ във войната (декември 1941) се намират и теоретици на атлантизма, сред които се откроява името на специалиста по международни отношения Уолтър Липман. През 1943, той констатира: “Атлантическият океан не е граница между Европа и Америка. Той е вътрешно море на общност от нации, свързани една с друга от географията, историята и жизнената необходимост”. През следващата година Липман лансира разгърнат план за основаване на “Атлантическа общност на нациите” като военнополитически блок с “обща външна политика” под егидата на САЩ и с участието на 42 държави, сред които особено място заемат 15 европейски страни: Великобритания, Франция, Белгия, Дания, Ирландия, Исландия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Испания, Португалия, Швеция, Италия, Гърция и Швейцария. Проектът е обоснован с “културната общност” на посочените страни...

Надеждите се оправдават. Останала сама срещу мощната военна машина на нацистка Германия, най-влиятелната тогава световна сила – Великобритания, е принудена да моли САЩ за мащабна военна помощ. И Вашингтон наистина започва да я предоставя, но едва след подписването от президента Франклин Рузвелт и премиера Уинстън Чърчил на Атлантическата харта (14 август 1941). За Вашингтон, най-важен от осемте договорени принципа на международните отношения в този документ е признаването от Лондон правото на народите на самоопределение, поставящ на карта бъдещето на постколониалната Британска империя, с което Белият дом се стреми да елиминира основната пречка за установяване на американско господство в света.

След приключването на войната, намиращият се в опозиция Чърчил започва да се изявява като първия европейски атлантик, за което явно му помага обстоятелството, че и генетично е такъв (с майка американка и баща англичанин). Още преди откриването на Парижката мирна конференция, в своята широко рекламирана реч в американския университет във Фултън (1946), предварително съгласувана с държавния секретар на САЩ Джеймс Бърнс и одобрена от американския президент Хари Труман, Чърчил обосновава необходимостта от създаване на “братска асоциация на народите, говорещи английски език” като железен англо-американски съюз, който да подчини света на своята воля и сила.

Само месец след подписването на Парижките мирни договори Вашингтон прокламира “Доктрината Труман” (12 март 1947, одобрена от американския Конгрес през май с. г.), ориентираща САЩ към конфронтация със стратегическия им съюзник от времето на войната – СССР, и поставя под своя закрила водещите вътрешни битки за насоката на следвоенното си развитие Гърция и Турция. На 5 юни 1947, Белият дом обявява “Плана Маршал” за следвоенно възстановяване на Европа, но при условие, че държавите от Стария свят, приемащи американска помощ, създадат междуправителствена организация за координиране на съвместната работа с американците.

Започналата след влизането в сила на Парижките мирни договори (15 септември 1947) Студена война бързо налага атлантизма в политическата практика на Западна Европа. Неуредените следвоенни проблеми (особено германският и австрийският), установяването на комунистически режими в Източна и Централна Европа, силното присъствие на комунистите в западноевропейските парламенти и в коалиционните правителства на някои влиятелни страни (Франция, Италия, Белгия), голямата финансова зависимост от САЩ, както и острите потребности на следвоенното възстановяване неумолимо тласкат западноевропейските държави в обятията на Вашингтон. Отчитайки настроенията на западноевропейците, американският Сенат приема “Резолюцията Ванденберг” (11 юни 1948), с която САЩ окончателно изоставят политическия и военен изолационизъм. Още през януари 1949 възниква американската неправителствена организация Комитет на Атлантическия съюз, пледиращ за учредяване на федерация между Северна Америка и Западна Европа. Главният резултат от външнополитическата офанзива на Белия дом е подписването, във Вашингтон, на Северноатлантическия договор с Канада и десет западноевропейски държави (4 април 1949), въз основа на който е създадена военната организация НАТО (1951). В навечерието на подписването на Северноатлантическия договор, държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън заявява, че “северноатлантическата общност на нациите е реалност..., основана на родствените връзки и естественото съвпадение на интересите на северноатлантическите страни”, а след подписването на договора представя “общността” като “продукт на 350-годишно, а може би и по-старо, историческо развитие ... с общи институции, морални и етични принципи”.

В последвалите най-тежки години на Студената война у западноевропейските държавно-политически елити трайно се насажда убеждението, че Европа (разбирана като културно пространство, простиращо се от Атлантическия океан до Виена) няма бъдеще без стратегическата връзка със Северна Америка. Още от самото установяване на по-тесни атлантически връзки обаче, надделява западноевропейският прагматизъм. Приемайки с охота предложената щедра американска финансова помощ за възкръсване на Европа от пепелищата на войната (общата й стойност възлиза на около 13 млрд. долара), западноевропейците дипломатично отклоняват предложението на държавния секретар на САЩ организацията за осъществяване на “Плана Маршал” да се нарече “Атлантическа икономическа общност” и налагат европейското й наименование Организация за европейско икономическо сътрудничество (1948). Впоследствие, изправени пред лицето на надвисналата над Запада съветска мощ, западноевропейците приемат значителната военната помощ на САЩ за възстановяване на националните въоръжени сили и едноличното американско лидерство в НАТО, но блокират опитите на САЩ Алиансът да поеме и невоенни функции.

Американската доминация в Организацията за европейско икономическо сътрудничество и в НАТО скоро започва да тежи на Западна Европа. Изправила се на крака в икономическо и военно отношение, постигнала конвертируемост на западноевропейските валути спрямо американския долар (1958), Западна Европа започва да търси и напипва собствен път на развитие, обосноваван пред северноамериканците с концепцията за “европейската идентичност”. Още през 1955, идейният “баща” на европейската интеграция Жан Моне се разграничава със свойствената му дипломатичност от пропагандните клишета за “Запада” и “Атлантическата общност”. “Ние ще създадем западен свят - набляга той - за да дадем на цялата цивилизация, на Америка, на Русия, мир и сигурност”. Още по-определено се произнася председателят на Комисията на Европейската икономическа общност и бивш министър на външните работи на ФРГ проф. Валтер Халщайн. В реч във Факултета по дипломация “Флечър” (16 април 1962) той изрично се разграничава от “така наречената Атлантическа общност”, като заявява, че “тя не е общност в същия смисъл, който се влага в Европейската общност”. А на пресконференция в Елисейския дворец, на 15 май 1962, френският президент Дьо Гол развива открито идеята за “европейска Европа, свързана в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се разтваря в “някакъв си атлантизъм”.

Всъщност въпросът за преразглеждане на отговорностите в трансатлантическата стратегическа връзка е поставен ребром още през 1958, в конфиденциален меморандум на Дьо Гол до президента на САЩ Дуайт Айзенхауер и британския премиер Харолд Макмилан. В него Дьо Гол предлага американското лидерство в НАТО да бъде заменено с “тристранен директорат” на западните велики сили: САЩ, Великобритания и Франция. Огорчен от високомерния и поучителен отговор на американския си колега (според когото, това е възможно, едва когато Европа стане съпоставима по сила с Америка), френският президент налага изтеглянето на ядрените оръжия на САЩ от френска територия и блокира плана на президента Джон Кенеди за създаване на атлантически ядрен потенциал. Излизането на Франция от военните структури на НАТО и ултиматумът й за изнасяне седалището на Алианса от страната (1966) скъсва много от животворните трансатлантически връзки. Още повече, че соловата, на пръв поглед, акция на гордия генерал – лидер на френската Съпротива, се следи внимателно и със зле прикрити симпатии от повечето западноевропейски държави-членки на Северноатлантическия пакт. И като връх на всичко, Дьо Гол лансира ново разбиране за културните граници на Европа (“от Атлантика до Урал”), дава приоритет на общоевропейската политика на Франция и нееднократно преминава Чърчиловата “желязна завеса”, посещавайки официално Съветския съюз, Полша и Румъния.

Оказали се в некомфортна обстановка, САЩ са принудени да изоставят упорито поддържаната дотогава теза за наличието на “Атлантическа общност” от двете страни на океана. Това е обяснено на северноамериканците от бившия представител на САЩ в Съвета на НАТО Харолд Кливлънд с очерталата се “несъвместимост на европейските и атлантическите идеи по военните въпроси”.

Междувременно, след постигане на набелязаните цели от Организацията за европейско икономическо сътрудничество, възниква въпросът за нейното бъдеще. Предложението на заместник-държавния секретар на САЩ Дъглас Дилън за трансформирането й в “Атлантическа икономическа общност” е отклонено от западноевропейците, които налагат на новата организация неутралното наименование Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и изграждането й от всички развити държави на равноправна основа (1960), с което те получават превес над северноамериканците в новия “клуб на богатите”, установил седалището си в Европа (Париж).

В тежките години на Студената война, Западна Европа, и особено ФРГ с “новата източна политика” на канцлера Вили Бранд (1969-1974), успява да наложи на САЩ нормализиране на отношенията с Източния блок и стартиране, в началото на 70-те години, на Хелзинския общоевропейски процес. На опита на суперсилите (САЩ и СССР) да се договарят зад гърба на европейците и за тяхна сметка е противопоставено самостоятелното участие на Европейската икономическа общност в преговорния процес с мандатната “Декларация за европейската идентичност” (1973), което се посреща с неприкрито раздразнение от Вашингтон. Когато Хелзинският процес е поставен на изпитание от подновеното противопоставяне на суперсилите, в т. нар. Втора студена война (1979-1985), западноевропейците възстановяват дейността на своята военна организация (Западноевропейския съюз - ЗЕС), обосновавайки това с “европейските интереси в областта на отбраната” (1984), а водещи западноевропейски интелектуалци разработват теорията за европейската идентичност.

Освободил се, след Студената война, от евразийския опекун, Старият свят си поставя за цел елиминиране и на задокеанския. Това дори е оповестено публично: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”, заявява председателят на Европейската общност Жак Поос, на 29 юни 1991, по повод разпадането на конкурентния Съвет за икономическа взаимопомощ. Още през същата година ЗЕС излиза от лоното на НАТО и на САЩ се налага да приемат сътрудничество на двете военни организации на равноправна основа. А Европейската общност предявява претенции да поеме водещата роля в регулирането на европейските взаимоотношения.

Силите на Обединена Европа обаче се оказват недостатъчни в началото на 90-те години, за реализиране на амбициите и в Стария свят. Първоначалният успех при регулирането на сръбско-словенския конфликт (Споразумението от Бриони през 1991) е последван от провали на Балканите, заставили Европейската общност да се примири с наново наложената американска доминация и дори със завръщането на Русия в Европа (1994, с включването, й по инициатива на Вашингтон, в Контактната група за Югоизточна Европа). Водещата роля на САЩ в усилията за регулиране на кризите в Босна (1994-1995) и в Косово (1999) стъписва ЕС, който взема редица мерки за укрепване на своето влияние в собствения си континент. Най-важната сред тях е решението на Европейския съвет от 1999 за създаване на независими от САЩ и автономни от НАТО европейски въоръжени сили, на които да се възложи уреждането на конфликтите на Стария континент, както и за учредяване на Пакт за стабилност в Югоизточна Европа под егидата на ОССЕ, но при водещата роля на ЕС.

Последвалото падане на последния комунистически режим в Европа (на Милошевич през 2000), лишило САЩ от благовидни основания за намеса в европейските дела, отново разкрива пред ЕС възможност да възвърне лидерската си роля на континента. Командването на мисията на НАТО в Косово е поето, през 2000, от Еврокорпуса, а изходът от допуснатата въпреки американското военно присъствие в Република Македония криза от лятото на 2001 е намерен при първостепенната роля на ЕС.


<--  1  2  3  4  5  6   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.