е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Различните визии за Европа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Световни битки и военни походи

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

От още по-голямо значение за развитието на общоевропейския проект е обстоятелството, че като най-последователен привърженик на федералистката визия на Европа се изявява Германия – съучредителка на първите Европейски общности, която, заедно с Франция, формира главната ос на ЕС и не без основания е характеризирана като основен мотор на европейската икономика. След абсорбирането на източногерманската държава (1990) обединена Германия, превърнала се в колос в сърцето на Европа, получава още по-голяма роля в европейския интеграционен процес. Страна с дълбоко вкоренени федерални традиции, Германия е сред най-пламенните радетели на превръщането на ЕС във федерация на равноправни държави.

Още през 1994, управляващата коалиция, излъчила кабинета на канцлера Хелмут Кол (ХДС/ХСС), лансира визията за “Европа на различните скорости”. Силно неудовлетворени от сдържащия британски ефект върху начина на функциониране на ЕС, германските управляващи настояват за формиране на едно “твърдо ядро” в Съюза (според тях, то трябва да включва Германия, Франция и Бенелюкс), което да се ориентира към ускорена автентична интеграция и чрез успешния си пример да тегли напред останалите държави-членки, изпитващи съмнения. Берлин смята, че за да бъдат парирани успешно центробежните сили в Съюза, ядрото трябва да се укрепи с привличане на други държави, загърбили колебанията си. С присъщата за тази нация рационалност, германската визия за Европа цели да се преодолее вредната практика ритъмът на европейската интеграция да се определя от страната, движеща се с най-малка скорост.

В още по-изчистен вид германската визия за Европа намира израз в лекцията на външния министър Йошка Фишер “От конфедерация към федерация”, произнесена в Хумболтовия университет в Берлин, през 2000 г. (макар той да прави изричната уговорка, че не изразява официалната позиция на своята държава). Фишер се обявява категорично против всякакво отстъпление от принципа на интеграцията във функционирането на ЕС и настоява тя най-сетне да бъде допълнена с истинска “политическа интеграция”. Време е, подчертава той, да се премине от конфедерален към федерален модел на Съюза, което според него означава “цялостно парламентаризиране в рамките на Европейска федерация” въз основа на “конституционен договор”, “европейско правителство” и двукамарен Европейски парламент, съставен от национални парламентаристи и от “Сенат”, включващ различен брой сенатори от отделните европейски федерални единици (по модела на ФРГ), за разлика от Сената на САЩ, в който всички щати имат по двама сенатори. Отчитайки неизбежната съпротива на някои страни-членки, особено на “нашите британски приятели, които изпадат в шок при думата “федерация”, Фишер предлага 6-годишен период на приемане на европейска федерална конституция. Ако това се окаже невъзможно, допуска той, трябва да се приеме предложението на бившия председател на Европейската комисия Жак Делор за създаване на “федерация на национални държави” чрез “договор в договора”, но във варианта на бившия западногермански канцлер Хелмут Шмит и бившия френски президент Валери Жискар д’Естен – федерацията да се създаде от държавите-членки, образуващи Еврозоната. Учреден с “нов основен европейски договор”, този “авангард” трябва да има, според Фишер, “свое правителство”, “пряко избран президент” и “силен парламент”. Така той ще е в състояние да се превърне в “локомотив” на интеграцията, към който ще могат да се присъединяват други членки на ЕС при ясни критерии за членство.

Очертаната от германския външен министър възможност за ускоряване на европейския проект е заложена още в края на същата година в Договора на ЕС от Ница (подписан през 2001 и влязъл в сила през 2003). В него е включена клауза, даваща право на група от поне осем държави-членки да могат да предприемат “засилено сътрудничество” в области от общ за тях интерес. Макар тази възможност все още да не е използвана, тя си остава вероятна опция за авариен изход при евентуален блокаж на европейския интеграционен процес.

Впоследствие, под натиска най-вече на Германия, е предприета решителна стъпка към интензифициране на интеграцията чрез опростяване и модернизиране на договорната основа на ЕС. Подписан е Договор за Конституция на Европа (2004) във федерален дух, който обаче търпи провал на референдумите за неговото ратифициране в две от съучредителките на ЕС – Холандия и Франция (2005). Но, след двегодишния период на размисъл, даден по внушение на Великобритания, отново германското председателство на Съюза възобновява дебата и успява да договори основните параметри на “договор-близнак” на Конституцията – Договора за реформиране на Европейския съюз, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 (в момента продължава процесът на ратификацията му, въпреки отрицателния вот на референдума в Ирландия през 2008).

Федерализмът е амбициозна визия за Европа, която обаче се натъква, особено от началото на ХХІ век, на нарастваща съпротива. Тя произтича от противоречивите на този етап резултати от развитието на европейския интеграционен процес. Удвояването на броя на държавите-членки на ЕС предизвиква институционен колапс и политическо разводняване. Разширяването на Обединена Европа вече става чрез приобщаване на държави, които са далеч в развитието си от средното равнище за ЕС. Повечето от тях са от кръга на новите демокрации, които и към момента на членството си в Съюза нямат развити икономики, ефективно работещи съдебни системи, утвърдени демократични традиции и зрели граждански общества, което, на свой ред, формира благоприятна среда за корупционни практики и злоупотреби. Макар приемането на тези слабо развити страни да е дългосрочна стратегическа инвестиция на ЕС, всяко разширение с подобни проблемни държави неизбежно се отразява негативно върху старите страни-членки и върху общото състояние на Съюза. За ЕС, като цяло, вече е трудно дори да поддържа равнището си на конкурентоспособност спрямо своите глобални конкуренти. Изнасянето на производствата на европейски и извъневропейски компании в източните икономики, предлагащи сравнително квалифицирана и евтина работна ръка, неизбежно се отразява върху икономиките и пазара на труда в западноевропейските държави, което няма как да не засилва евроскептицизма сред гражданите на старите страни-членки. Евроскептицизмът се подхранва и от разочарованията от новите демокрации. Още не схванали начина на функциониране на Съюза и повлияни от британската позиция, повечето нови демокрации си позволяват действия, влизащи в противоречие с основни тенденции в развитието на ЕС и пренебрегващи негови общи позиции. Така, въпреки че Римският статут на постоянно действащия Международен наказателен съд в Хага, ратифициран от всички държави-членки на ЕС (включително Великобритания), не допуска никакъв имунитет, Румъния сключва със САЩ двустранно споразумение за признаване на имунитет на американски граждани пред този новосъздаден съд (2002). В дисонанс с преобладаващите в ЕС нагласи, десет нови демокрации подписват подготвена от високопоставен представител на САЩ декларация в подкрепа на планираната от Вашингтон война срещу Ирак (2002). Докато ЕС настоява за намаляване на американското военно “присъствие” в Европа (сведено след Студената война от 315 хил. на 40 хил.), Румъния и България сключват със САЩ споразумения за разполагане на американски военни бази на тяхна територия (2005 и 2006). Въпреки неодобрението на ЕС и зад гърба му, Полша и Чехия се договарят със САЩ за инсталиране, на собствената им територия, на елементи от изграждащата се американска система за противоракетна отбрана (2008). Редица нови демокрации от ЕС се договарят двустранно със САЩ за премахване на американския визов режим за техните граждани (от 2007), пренебрегвайки общата европейска позиция да се водят преки преговори между Съюза и САЩ за премахване визите за всички негови граждани (включително гърците, кипърците и малтийците). Тези и други подобни факти налагат сред западноевропейците убеждението, че новите демокрации не са се освободили от инстинкта си на подчинение на “Големия брат”, с което не обслужват общоевропейските интереси. Явно ще е необходимо време новите демокрации да се адаптират към утвърдения от над половин век начин на функциониране на ЕС, а и за да могат всички граждани на Съюза да усетят очакваните големи предимства от усвояването, от Обединена Европа, на новите огромни териториални, природни, човешки и други ресурси от източната част на континента. Едва тогава може да се очаква нов прилив на федералистични нагласи в Европа. А дотогава Старият свят ще продължава да изпитва силното влияние на конфедерализма.


Конфедерализмът


Като визия за Европа конфедерализмът възниква в епохата на Ренесанса. Подходът на привържениците му към европейското обединение се обосновава с “политическия реализъм”, отчитащ силната привързаност на народите към националната държава. По такъв начин се дава приоритет на държавното над наднационалното. Сред най-изявените теоретици на конфедерализма е френският финансов министър херцог Максимилиан дьо Сюли, чийто “Голям план” (разработен през 1572-1605 и публикуван през 1638) е преиздаван многократно в Европа и оказва значително въздействие върху почти всички проекти от следващото столетие за изграждане на европейска политическа система.

Макар при стартирането на европейския проект след Втората световна война превес да вземат федералистите, от време на време в страните-членки на Европейските общности се появяват държавници, убедени привърженици на конфедералната идея. Класически образци са френският президент Шарл дьо Гол (1958-1969) и британският премиер Маргарет Тачър (1979-1990), отнасящи се ревниво към всяко ново преотстъпване на национален суверенитет на европейските институции и защитаващи във философията на европейския интеграционен процес идеята за “Европа на отечествата”, без обаче да поставят под въпрос участието на страните си в Обединена Европа. Те имат свои последователи и след Студената война сред значителни обществени кръгове и политици, които проявяват особена чувствителност по въпроса за съблюдаване на националния суверенитет, но си дават сметка и за безпомощността на националната държава пред редица предизвикателства на нашето време. Събитията от началото на ХХІ век показват все по-ясно безперспективността на концепцията за “Европа на нациите”, която обрича мъчително създадените общоевропейски инструменти за управление на тромавост и дори на парализа. Затова гласът на конфедералистите започва да отеква по-приглушено в съзнанието на европейските народи, особено напоследък, след като гражданите на ЕС ежедневно усещат големите предимства и удобства от премахнатего на вътрешните граници между страни-членки, от въвеждането на общата европейска валута и нейното бързо налагане на световните пазари и като резервна национална валута в много държави извън Общността.

Най-обезпокоителна е родеещата се с конфедерализма традиционна позиция на Великобритания по отношение на Обединена Европа. След като прави всичко възможно, за да не позволи стартирането и развитието на европейската интеграция, или поне да я постави под свой контрол, Обединеното кралство се включва в Европейските общности през 1973, водено не от искрено приемане на утвърдения интеграционен модел на тяхното функциониране, а от страх обединяваща се Европа да не постави Великобритания в изолация от “континента”. И след влизането си в Европейските общности британците остават чужди на най-важните европейски проекти и докато другите държави-членки полагат доста усилия да въртят педалите на европейската интеграция, Великобритания концентрира силите си върху неговите спирачки. След като дълго препятства трансформирането на Европейските общности в Европейски съюз, без да може да го предотврати, Лондон успява да прокара в учредителния Договор на ЕС от Маастрихт (1993) възможността държава-членка да не участва в отделни клаузи на договора. От отварянето на тази “вратичка” в първичното законодателство на Съюза се възползва не само Великобритания, но и някои други страни на Обединена Европа, предпочели да останат вън от Шенгенското пространство и от Еврозоната. Днес Обединеното кралство продължава да е единствената страна-членка, която не отбелязва Деня на Обединена Европа (9 май). За Лондон, стратегическата връзка със САЩ и поддържането на британската Общност на нациите остават по-важни от европейската му политика.

Сърцевината на британската визия за ЕС е настояването за неговото “ренационализиране”, което, както подчертава заместник-председателят на Европейската комисия Гюнтер Ферхойген, е опасно за Европа, доколкото събужда стари мисловни схеми и преодолени национални поведенчески модели.

През 1994, в реч в Лайденския университет, британският премиер Джон Мейджър развива концепцията за “Европейският съюз като меню”, т.е. Съюзът да развива общите си политики, но всяка страна-членка да избира свободно в кои от тях да участва. Не остава по-назад и неговият наследник – Тони Блеър, макар и смятан от някои за най-проевропейски настроеният британски политик. В изказване, направено в Полша през 2000 и посветено на британската визия за Европа, Блеър прави показателното заключение: “Нека не се лъжем за политическите основи на Европа. Те се коренят в демократичната национална държава.” И се обявява за “Европа, чиято сила е в нейните нации и области”.

Конфедералните настроения битуват най-вече по висшите етажи на националните власти в държавите-членки на ЕС, които, както сочи досегашният опит, не отстъпват без бой прехвърлянето на компетенциите си на европейските институции и дори се опитват да прехвърлят на Обединена Европа своите собствени неблагополучия, правейки това с ясното съзнание, че тя няма да отвърне на подобни некоректни удари.


<--  1  2  3  4  5  6   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.