е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Различните визии за Европа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Световни битки и военни походи

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Различните визии за Европа

Доц. ст.н.с. д-р Никола АВРЕЙСКИ*


С прерастването на европейското християнско общество в културна общност на споделени светски ценности се оформят различни светски визии за Европа, полагащи усилия за разширяване на влиянието си, в условията на взаимно конкуренция. Сред нарастващото оттогава насам многообразие на визиите за Европа с най-голяма обществена и политическа подкрепа се ползват национализмът, федерализмът, конфедерализмът, атлантизмът, глобализмът и функционализмът.


Национализмът


Пътят на етносите от народност към нация е извървян най-рано в Европа. Именно тук, през Късното Средновековие, се раждат първите нации. Възникването на големи национални пазари и прерастването на патриотизма в национализъм водят до появата на големи национални държави, които са в състояние да отстояват националния си суверенитет от домогванията на папата и императора. Процесът на създаване на големи национални държави има съществени последици за Европа. Убедително е решен най-насъщният по онова време проблем на континента – преодоляване на политическата му фрагментация. Съществуващите около 500 държавни образувания (империи, царства, кралства, княжества, херцогства, графства, абатства, републики и пр.), към началото на ХІХ век, са сведени до само 14 държави. Изграждането на национални държави е съпроводено с ликвидиране на митническите ограничения, създаване на по-широки пазари, въвеждане на общи монети, стандартизиране на мерките и теглилките, подобряване и свързване на пътната мрежа, активизиране на външните отношения. Сред сериозните завоевания на национализма от ХІХ и началото на ХХ век е трудно постигнатото възстановяване държавността на гърците, сърбите, черногорците, румънците, българите и албанците, с което балканските нации са изтръгнати от ориенталската културна среда на теократично-ислямската Османска империя и отвоювани за Европа. Последвалото през ХХ век обособяване на Финландия, Полша, Естония, Латвия, Литва, Беларус, Украйна, Молдова, Армения, Грузия и други бивши придатъци на евразийската Руска империя в суверенни държави разкрива европейската перспектива пред тези нации и разширява чувствително европейското културно пространство.

Дълго време Европа се гордее, че е станала люлка на националните държави. Но политическата практика на оформения като идеология през ХІХ век национализъм често прераства във великодържавен шовинизъм. Много монархически режими, правителства и политически партии се опитват да печелят популярност и власт чрез призиви за “национално обединение под крилото на държавата” с цената на всички средства. Подобни шовинистични изблици и претенции към съседни държави (далеч не винаги основателни) разпалват междунационални ежби и колониални противоречия, прерастващи често в политически авантюризъм, провокативни действия, локални и регионални войни. Най-големи удари върху Европа нанасят подпалените от самата нея две световни войни. Първата помрачава нейния престиж и я лишава от моралните основания за колективното й световно лидерство, а втората я превръща в заложник на глобалните интереси на израсналите от войната две световни суперсили: отвъдокеанските САЩ и евразийският СССР.

Трескаво търсейки спасение, една компактна група от западноевропейски държави, в която лидира Франция, успява след Втората световна война да преодолее издигането на националната държава в култ и да поеме по пионерския път на европейската интеграция, предполагащ доброволен отказ от част от националния суверенитет и делегирането му на наддържавни институции. Макар че първоначално Европейските общности (Европейската общност за въглища и стомана, Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност) се натъкват на упорита съпротива от страна на повечето западноевропейски национални институции, от началото на 70-те години на ХХ век слетите Общности се превръщат в главен европейски притегателен център, постепенно привличащ все нови западноевропейски държави.

Когато изглежда, че краят на национализма в Стария свят вече се вижда, тази позаглъхнала европейска традиция неочаквано започва да печели позиции в загубилите студената война страни от централната и източната част на континента. Дълго потисканите от тоталитарните комунистически режими национализми се развихрят със застрашителна сила. В момент, когато се възстановява социалнополитическото единство на континента и пред него за първи път се очертава възможността за общоевропейско обединение, на политическата карта на намиращата се в преход Европа се появяват 26 нови държави. Дори днес не може да се твърди, че стремежът на всяка нация да създаде собствена национална държава е угаснал. Жилави си остават и старите тежнения към “национално обединение” във “велика” държава. При това положение едва ли може да се приеме, че процесът на създаване на национални държави в Европа е приключил.

Някои от противниците на национализма се опитват преднамерено да го противопоставят на идеята за обединяване на Европа. Още големият авторитет на национализма от епохата на неговото изкристализиране – френският културолог Ернест Ренан, разглежда през 1870 Европа като фактическа “конфедерация от държави с еднакво разбиране за цивилизацията”. В словото си, произнесено в Сорбоната, през 1890, вече като член на Френската академия, той изтъква, че нациите не са вечни, те са създадени веднъж, и ще си отидат, изместени “вероятно от европейска конфедерация”. Повечето от съвременните проекции на национализма също не се противопоставят на обединяването на европейските нации. Дори демонизираният френски краен националист Жан-Мари льо Пен подкрепя обединяването на цяла християнска Европа (включително Русия!), като се обявява решително против приемането в европейското семейство на членуващата в Организацията Ислямска конференция Република Турция (поради “културна несъвместимост”).

Въпреки протичащите в източната част на Стария континент процеси, визията за Европа на националните държави бележи тенденция към заглъхване. Самата дефиниция за национална държава не се вмества в традиционно нехомогенни държави, като Швейцария или Белгия например. В резултат на непрекъснатите имиграционни вълни, европейските държави стават все по-мултикултурни. От друга страна, концепцията за националната държава, като фундамент на европейската система, се оказва негодна. Национализмът обективно вече не служи добре на националните интереси, в условията на протичащия процес на глобализация, изпращащ държавните граници във виртуалното пространство и поставящ държавите пред невъзможността да контролират сами собствените си територии и население, да гарантират сигурността на своите граждани, както и да постигнат оптимално решаване на общи насъщни международни проблеми (тероризмът, опазването на околната среда, борбата с нелечими болести, и мн. др.). Неслучайно последните анализи на националната държава констатират нейната ерозия, кризата й, намаляването на доверието към нея, поставянето й под съмнение, от края на ХХ век насам. Национализмът вече не обслужва и общоевропейските интереси. Разделен на 53 държави, малкият Стар континент е лишен от шансове пред основните си конкуренти – САЩ и Япония (сега), Китай, Русия и Индия (в обозримо бъдеще). Въпреки обогатяването на съвременната теория на нацията с плодотворната постановка за “гражданската нация”, като синтез на различни етнически, национални, религиозни, езикови и културни общности, и въпреки утвърждаването на нови европейски стандарти за малцинствата, техните естествени права продължават да се потъпкват в нови и в стари демокрации от доминиращия етнос и от държавните институции, което трови непрекъснато междудържавните отношения на континента. Независимо от настъпилите позитивни изменения, съвременният национализъм непрекъснати генерира проблеми пред Стария свят. Застъпниците на “правата на малцинствата” още не са спечелили битката с привържениците на “правата на човека и индивидуалните свободи”, поради което съвременното международно право още не е изработило общоприемливо определение за “национално малцинство”. Защитата на националните малцинства от някои международни организации (НАТО, ОССЕ, Съвета на Европа) често приема формата на тяхното толериране, което пък води до радикализиране на платформите им и взривяване на суверенни държави отвътре (типичен в това отношение пример е кризата в Република Македония през 2001).

Осмисляйки и преосмисляйки доктрината на национализма, днес Европа се стреми да преодолее поне традиционния му вид, ускорявайки и задълбочавайки европейския интеграционен процес. Като ликвидира вътрешните междудържавни граници, Обединена Европа превръща националните малцинства, от проблем в международното общуване, в живи мостове на разбирателство и сътрудничество между равноправни народи.


Федерализмът


Федерализмът отдавна се ползва с голяма популярност в Стария свят. Превръщането на Европа във федерален съюз осмисля най-ранните проекти за политическо обединяване на континента – на френския юрист Пиер Дюбоа (1303) и италианския поет-изгнаник Данте Алигиери (1305). Още през ХV век, по идея на френския легат Антоан Марини, чешкият крал Иржи Подебрад предприема сериозен опит за федерално обединяване на няколко европейски държави (1462-1465). Великата френска революция трансформира идеята за Европа като федерация от монархии, под знака на Кръста срещу Полумесеца, в тази за федералния съюз на модерни правови държави, създаден от европейските нации в името на свободата, равенството и братството. По инициатива на Наполеон, през 1815, Франция се ангажира, чрез поправка в своята Конституция, с изграждане в Европа на “голяма федерална система, съответстваща на духа на столетието и служеща на напредъка”. Повече от столетие по-късно тази страна наистина прави сериозен опит, с помощта на първата универсална световна организация, да бъде създаден “федерален съюз” от 27-те европейски държави-членки на Обществото на народите (1929-1932). Накрая, Париж все пак успява – по негова инициатива федерализмът е заложен във фундамента на първата европейска общност: Европейската общност за въглища и стомана (1952). Провалянето на последвалите опити за изграждане на Европейска отбранителна общност и на Европейска политическа общност (1952-1954) води до съчетаване на федерализма с принципа на междудържавното сътрудничество, при учредяването на новите Европейски общности (1958): Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност.

Визията за Стария свят като европейски федерален съюз се ползва с мощна подкрепа от европейските интелектуалци, оказващи голямо въздействие върху всички други прослойки на европейското общество; на влиятелни международни неправителствени организации, превърнали федерирането на континента в смисъл на съществуването си (Европейското движение, Паневропейският съюз, и др.); на европейския бизнес, осъзнал бързо с острия си нюх големите икономически предимства на Обединена Европа; на широки народни маси, особено в следвоенни и преходни кризисни ситуации. Убедените федералисти виждат в успехите на ЕС потвърждение на собствената си визия за Европа. Макар и разочаровани нееднократно от моментите на боксуване и дори на временно връщане назад в реализацията на общоевропейския проект, федералистите твърдо вярват, че обединяваща се Европа се движи успешно и дори по-бързо по пътя, извървян за повече от столетие от САЩ – от хлабава конфедерация към сплотена федерация. Сред най-убедените привърженици на федералната визия за Европа е Белгия. Получила независимост едва през 1831 Белгоя е изправена пред големи трудности в отстояването й , поради положението си между най-мощните европейски държави (Германия, Франция и Великобритания). Тъкмо заради това белгийците са развили силни традиции в областта на европеизма. Още в годините на Втората световна война емигрантските правителства на Белгия, Холандия и Люксембург договарят в Лондон (въпреки съпротивата на Великобритания) следвоенното обединяване на своите страни в блока Бенелюкс (влязло в сила през 1948), оказало заразително влияние в Западна Европа (направени са неуспешни опити за създаване на “Скандинавски Бенелюкс” и на “Голям Бенелюкс”). Белгия става съучредителка на всички основни европейски организации, като приема седалищата на най-важните от тях – ЕС, НАТО и ЗЕС. Още през 1975, белгийският премиер Лео Тиндеманс внася пространен доклад в Европейския парламент, в който обосновава необходимостта от трансформиране на Европейските общности в единен и сплотен Европейски съюз– идея, реализирана едва през 1993, поради съпротивата на Великобритания. Като държава на различни национални и езикови общности, Белгия изживява дълъг и труден път на трансформиране на унитарната си държавност, превърнала се във федерална (1993). Избирайки федерализма, Белгия все по-последователно отстоява и федералното бъдеще на Европа. Тъкмо белгийското председателство на ЕС прокарва решението на Европейския съвет в Лаакен (2001) за създаване на Европейски конвент, който да подготви проект на Договор за Конституция на Европа.

Последното респектиращо потвърждение на белгийската визия е книгата на премиера Ги Верхофстад, носеща показателното заглавие “Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа”. Авторът прави безкомпромисен анализ на кризата, в която ЕС попада след провала на Европейската конституция. Според него, изходът е в решително скъсване с безкрайните пазарлъци и компромиси между трудно съвместимите национални политики на държавите-членки и осъществяване на решителен обрат към създаване на Обединени европейски щати въз основа на федерална конституция. Верховстад смята, че Европейската конституция трябва да се откаже от ненужната намеса във вътрешните работи на държавите-членки (култура, спорт, здравеопазване, социално осигуряване, образование, правен апарат и държавно управление) и да гарантира главното, без което Европа не може да върви напред и да посрещне предизвикателствата на глобализацията. Сферите, в които европейските държави трябва да се обединят, според него са: осъществяване на Европейско социално и икономическо управление, провеждане на нова Европейска технологична политика, изграждане на Европейска зона за правосъдие и сигурност, а също на Европейска дипломация и на Европейска армия. Освен това, конституцията трябва да осигурява необходимата бюджетна независимост на федерацията и разпознаваеми европейски институции с понятни наименования и ясни правомощия: правителство с министър на външните работи, ръководено от президент и контролирано от двукамарен Европейски парламент. Ги Верхофстад предпочита във федерацията да се включат всички държави-членки на ЕС, но си дава сметка, че не всички желаят това. Затова, според него, федерацията трябва да включва само членките на Съюза, ратифицирали я с референдуми, проведени в един и същи ден. По такъв начин днешният ЕС би придобил вида на два концентрични кръга: Обединени европейски щати, като федерално ядро, и Организация на европейските щати като конфедерация на останалите държави. Влизането от конфедералния във федералния кръг трябва да става само при готовност да се работи безусловно за развитието на общия политически проект.


*Авторът е Заместник-декан на Центъра по юридически науки на Бургаския свободен университет.


1  2  3  4  5  6   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.