е – музеен вестник > История > 90 години държавите търсят решение на спорните въпроси чрез международни организации
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

По Ньйоския мирен договор България отдава на съседна Югославия територията по западната си граница с население от 64 хил. души с предимно български етнически произход. В историческата и битовата терминология областта е позната като "Западни покрайнини". Към това се прибавя и загубата на Струмишка околия, населена с 27 714 българи.

Решенията от Ньой предават на разположение на Съюзните сили областта Западна Тракия, преотстъпена по-късно, през август 1920 година, на Гърция. Българо-гръцката конвенция за доброволна размяна на населението е подписана от българската делегация в деня на подписването на Ньойския мирен договор и е ратифицирана от българския парламент на 4.10.1920 година. Интересен е чл. 16 от конвенцията. Той дава възможност и на други балкански държави, които имат обща граница с България и Гърция, в срок от една година от влизането на конвенцията в сила да се присъединят към него. Нито една балканска държава не го прави. Нито една влиятелна сила, например Франция - като гарант и пазител на единствения оригинален екземпляр на конвенцията, или Обществото на народите не се опитва да убеди тези балкански държави да се присъединят към документа.

Нито една Велика сила, член на ОН, та дори и самата международна организация не порицава Румъния и Югославия за това, че обявяват българското население в Южна Добруджа и Западните покрайнини за румънско и сръбско.

Тези страни не се присъединяват към междувоенната конвенция, т.е. не поемат международен ангажимент и не натоварват вътрешното си законодателство с клаузи, позволяващи диктат отвън, от някоя "велика сила". Нещо повече - от 1920 година те започват принудително изселване на българите от Южна Добруджа и Западните покрайнини, но вече без конвенция. Това обрича въпросното малцинство на липса на международноправна защита на правата му.

Тези многонационални държави, които имаха вътрешни проблеми с малцинствата си, целенасочено бягаха от ангажименти и отговорности по въпроса, а България, която нямаше в онзи момент проблеми с инородно население на своята територия, бе принудена и както винаги първа, да поеме обременяващи я ангажименти.

В историческата съдба на България последва Севърският договор от 10.07.1920 година и по-специално Допълнителният договор за защита на малцинствата в Гърция. Чл. 3 и 4 от Допълнителния договор осигуряват правата на българите, родени в Македония и Западна Тракия. Стратегическата цел на Гърция обаче е обезбългаряването на тези области и превръщането им в трайно притежание на гръцката държава. На 19.09.1924 година е подписан протоколът "Калфов-Политис". Българското народно събрание пак бързо и първо го ратифицира - на 24.12.1924 година. На 3.02.1925 година обаче гръцкият парламент отхвърля единодушно клаузите на протокола с аргумента, че "той нарушава суверенитета на страната, като предвижда възможността представители на ОН да правят анкети и проучвания, да приемат оплаквания от българското малцинство, живеещо в независима и суверена гръцка държава."

Добруджа става един нов български въпрос. Както от географско-икономическо развитие, така и по етнически състав Добруджа не е част от Румъния. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България. Населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма.

Още след Берлинския договор, когато земите на българския ареал са разкъсани от Великите сили, на 14 ноември 1878 г. крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език: "С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа..."

България, която подписва и ратифицира всички международни актове относно малцинствата, е атакувана само в два документа за целия 20-годишен период (1919-1939 г.). Това са два отговора - "становища" на румънското правителство, в които се повдига въпросът за положението на "власите" в района на Кулата, Лом, Видинско. Пледира се за признаването на правата на т.нар. "влашко население" в България, което по данни на румънското правителство от 1933-1934 г. било цели "330 хил.". При преброяването на населението в България през 1926 г. за румънци (по признак матерен език) обаче са се обявили 73 746 души.

През месеците март-април 1930 година на посещение в Албания, Гърция, Турция, Румъния и България е директорът на Секцията по пропагандата на Международния съюз на дружествата за мир и ОН. Той посещава малцинствени групи в Трансилвания (унгарци и немци), представители на еврейското население в Румъния. С известна сдържаност и дискретност той информира с писмо генералния секретар на международния съюз д-р Теодор Рюйсен, че като цяло "малцинствата на Балканите се ползват с много по-малко права от местното население". В края на доклада си обаче той става необичайно словоохотлив, споделяйки впечатленията си от обиколката в българските села в Добруджа. Той казва дословно: "Българите са изключително толерантни спрямо своето турско население. Кметът на с. Караач, който е турчин, ме увери, че турското малцинство в България е до такава степен доволно от своето положение, че онези от тях, които са напуснали България, за да се заселят в Турция, се връщат отново в България. Ето един показателен пример за българската толерантност: На стената на една учебна стая в споменатия район видях портретът на Мустафа Кемал Паша (Ататюрк) и до него портрета на цар Борис. Мисля, че едва когато настъпи ден, в който подобна толерантност би била възможна в някоя друга страна, където съществува малцинственият въпрос, едва оттогава бихме могли неспорно да заявим, че малцинственият проблем на Балканите е разрешен."

Събитията на Балканите, в това число и съдбата на големи групи хора, останали извън лоното на Родината майка, често са били диктувани от глобалните интереси на европейската и световната дипломация, а тези интереси не винаги са били в синхрон с националните интереси на народите на полуострова.

Закрилата на малцинствата в междувоенния период е неефикасна и като инструментариум, и като практика. Правните норми, изработени от ОН, остават неприложими, а практиката минира и най-добрите намерения.

Балканските държави, добили статут на многонационални формирования по Версайската система (главно кралство Румъния, Кралство Гърция и Югославия), отказват да изпълняват поетите от тях международни ангажименти относно живеещите на тяхна територия малцинства. В своето поведение те следват традиционния си исторически път на несъобразяване с международните норми и морал, водени от националистическите си цели и интереси.

В отношението на балканските народи към техните малцинства и на държавно, а и на битово ниво отражение дава специфичната народопсихология на преобладаващото население, традициите и нравите, които и за добро и за зло, се пренасят трайно през годините. Поведението на държавната администрация често коренно се отличава от отношенията на битово ниво, които като цяло са търпими и толерантни между отделните малцинствени групи.

Много често бързото и безпроблемно поемане на международни ангажименти първо получава аплодисменти зад граница от тези, които са заинтересовани от този акт, но с времето става ясно, че това не обслужва в нужната степен специфичните национални интереси. Поведението на съседската ни дипломация трайно показва, че винаги се поставят условия и искания и те се отстояват непреклонно с една-единствена цел - националните интереси да не се накърняват.

<--  1  2
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.