е – музеен вестник > Музейна поща > Моето Отечество е на един баир в Тетевенския балкан...
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Музейна поща

Назад

IN MEMORIAM

Напусна ни полковник д-р Петко Йотов, дългогодишният директор на Националния военноисторически музей.


България загуби един истински родолюбец, изявен преподавател и пазител на духовните и воински ценности. За него уважението към българската военна история бе призвание, любов и себераздаване. Той дълбоко вярваше в исконните български ценности и сам бе пример за тях.

Прекрасен човек и български военен историк полковник Йотов ще остане завинаги в съзнанието на почтените и достойни българи, какъвто беше и той. А ние, които имахме привилегията да бъдем близо до него, ще запазим като скъп дар житейските притчи и мъдрост, които ни предаваше всекидневно.


Моето Отечество е на един баир в Тетевенския балкан...

Откъси от книгата на д-р Петко Йотов „Китка здравец”, София, 2004 г.

Улица „Последна”

Да, уважаеми читателю. Така се казва в моето село улицата, която води до гробищата. Премъдри и земни са моите съселяни, за да сложат такова име на тази улица.

Вечен мир и любов има на улица „Последна”, а ние живите забравяме за тази улица. Забравяме, че рано или късно ще минем по нея. Скоро един свещеник ми каза, че катафалката няма ремарке. Нищо няма да отнесем там на улица „Последна”. И може би човекът е жив, докато има спомени за него. Дълги години, отричайки религията, ние се отрекохме и да ходим на гробищата. Отрекохме се от нашите предци. Буренясали са гробовете им. Буренясали са нашите души.


            Здравей, млади войнико!

Пиша ти това писмо, за да ти кажа това, което на мен не е имало кой да ми каже. Не приемай написаното като съвети, защото на този свят е най-ненужно да се дават съвети. На умния не му трябват, а глупакът не ги приема.

Нося пагони от 28 септември 1966 година. Изживял съм много хубави неща и много казармени простотии. Имаш правото да възкликнеш: "Леле, тоя колко е задръстен за толкова години служба." Да, това е и така, и не е! Най-напред искам да ти кажа защо все пак трябва да се служи на нашата България.

Българското войнство само след Освобождението участва за 60 години в пет войни. В тях загиват около двеста хиляди войни, а ранените и осакатените са близо половин милион. Нима те са искали да убиват и да бъдат убивани? Между тях е и някой от твоите предци?!

Прадядо ми по бащина линия загива при Одрин през 1913 година, дядо ми по майчина линия имаше три рани и три кръста за храброст от трите войни.

Раняван и оцелял, той много ни е разказвал за войните. На всичко отгоре, когато е воювал, вече е имал жена и четири деца. Нима не са му били мили? Нима е тръгнал ей така на война? На тях, на нашите деди, полуграмотни и неграмотни, са им казвали защо трябва да са добри войници по един много човешки начин.

"Млади войнико, трябва да стреляш точно, да се окопаваш бързо и добре. Ако не стреляш точно, стрелят по теб. Ти трябва да се биеш и побеждаваш, а не да загиваш. Твоята смърт води до поражение, а поражението довежда врага в бащиния ти дом, при твоята майка, жена и деца."

Всъщност ти това го знаеш, но убеден ли си, че е жизнено необходимо? С какви мисли тръгваш за казармата? А може би с какви не искаш да тръгнеш? Знаеш ли, иска ми се да споделя с тебе едно мое схващане за понятието Отечество. Струва ми се, че Отечеството няма множествено число. Макар че дълги години се готвехме да браним нашето Отечество, Отечеството е нещо много лично, много свято. Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан, където съм се родил и израсъл. Моето Отечество е къщата ни, дворът, големият орех, на който ми връзваха люлка, кладенчето в букака със студена вода, майка ми, баща ми и по-късно жена ми и двете ми деца.

Това е моето лично Отечество и аз не го давам на никого. Готов съм да го браня и с живота си от външните, пък сега изглежда, и от вътрешните врагове. Ето защо трябва да съм подготвен за защита на моето Отечество. Аз ще залегна в окопа на границата на моята България не за вилите в Бояна или за нечии вратове. А ще лежа в буренясалия окоп именно за това мое лично Отечество. Откакто свят светува, това е първото назначение на мъжа - да защитава близките си, своето Отечество. То неслучайно е наречено Отечество, на името на отеца, бащата, създателя и защитника му.


Ти, млади войнико, готов ли си да защитиш своето Отечество?


И възниква въпросът що за човек е българинът и що за човек си ти, неговият наследник? Всички ли българи с любов отиваха в казармата? Отговорът е твърде изненадващ за тебе. Да, всички искаха да отидат в казармата, но не всички имаха тази възможност.

1  2  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.