е – музеен вестник > Анализи/Мнения > 1979 големият рикошет Крисчън Керил
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Някои наблюдатели дори сравняват аятолаха с Махатма Ганди. Защо не? Нали и двамата са хора на вярата, опитващи се да променят света?

Един от най-забележителните разкази на очевидци за иранската революция от 1979 г. е на Дезмънд Харни, отлично владеещ фарси бивш британски дипломат, който знае повече за Иран, отколкото почти всеки друг западен гражданин по това време. И все пак, както прискърбно е отбелязал в своя дневник, той е шокиран от това, че Хомейни и аятоласите надделяват - вярвал е, че левият национален фронт ще се окаже решаващата сила. "Странно е да се разсъждава за съдбата на тази страна, владяна от един слабосилен, застаряващ, отмъстителен свещеник, отседнал във вила в предградията на Париж, където половината ирански народ се стича, за да му оказва почести!" Харни подценява травмите, нанесени на едно дълбоко традиционно общество от модернизационната програма на шаха.

Необикновеният опит на Хомейни да присади ислямска теокрация върху тялото на една модерна национална държава е подкрепян и от тенденциите, които се трупат години наред в ислямския свят - 1979 е годината, когато те изригват, за да се превърнат в неотменима реалност. В Саудитска Арабия група въоръжени ислямски фанатици завземат голямата джамия в Мека и се бранят две седмици, докато станат жертва на кървава разправа. По целия свят тълпи мюсюлмани излизат на улиците, обвинявайки американците за това светотатство. В Триполи, Либия, те изгарят американското посолство. Нападение над американското посолство в Исламабад, Пакистан, причинява смъртта на двама американци. (След този последен провал американският държавен секретар Сайръс Ванс успокоява репортерите: "Трудно е в момента да се каже дали това се превръща в тенденция.")

Но нищо не може да се сравни със съпротивата, напираща в Афганистан, където млади интелектуалци като Ахмед Шах Масуд се нагълтват с ислямски класици като Саид Кутб. Вече вдигнали се на бунт срещу собственото си комунистическо правителство, те скоро ще се хвърлят в битка срещу войниците на окупационната Червена армия. Някои от тях ще превърнат войната срещу руснаците в много по-широк световен джихад, в това число и група "афгано-арабски" симпатизанти, които по-късно ще формират "Ал Кайда".

А папата? Заслужава си да си припомним, че светият престол е отхвърлен като политически фактор от Йосиф Сталин. "Папата, ухилил се Сталин пред френския външен министър. С колко дивизии разполага той?" Когато Йоан Павел II прави своето епохално посещение в Полша през лятото на 1979 г., никой не е толкова смахнат, за да предскаже, че то ще вдъхнови образуването на независимия профсъюз "Солидарност" на следващата година или че ще отключи възраждането на гражданското общество в цяла Източна и Централна Европа. "Без полския папа нямаше да я има революцията на "Солидарност" в Полша през 1980 г.", пише по-късно историкът Тимъти Гартън Аш. "Без "Солидарност" нямаше да я има драматичната промяна в съветската политика по отношение на Източна Европа по времето на Горбачов.Без тази промяна нежните революции през 1989 г. биха били невъзможни."

Разковничето на духовно мотивираното предизвикателство на папата спрямо руснаците се крие в неговия ненасилствен характер. През деветте дни на неговото посещение в Полша през юни 1979 г. тринадесет милиона поляци излязоха на улиците и полята на страната, за да го поздравят открито, противопоставяйки се на поддържаното от СССР правителство, което винаги се е отнасяло към католическата църква като към дребен дразнител. "За пръв път осъзнахме, че "ние" сме по-многобройни от "тях", спомня си Радослав Сикорски в мемоарите си "Пълен кръг". Това осъзнаване е от особено значение и съответно е отбелязано от дисидентите на други места в региона. Така религията става голяма, но недооценена съставка в мирната съпротива десетилетие по-късно.

Събитията от 1979 г. ни казват много за характера на контрареволюцията, чието разбиране е особено важ¬но, защото сега също преживяваме контрареволюция. Може би основното прозрение тук е, че макар и контрареволюционерите да са реакционери, те не са просто консерватори. Консерваторите искат да се върнат към предходното статукво. Контрареволюционерите разбират, че опонентите им фундаментално са променили правилата на играта и реакцията спрямо тях трябва да е адаптирана по съответен начин.Освен това най-хитрите контрареволюционери без колебание експлоатират революционните постижения за свои собствени цели. Дън Сяопин разбира, че чрез насилственото налагане на единство в разделения в миналото континентален Китай, диктатурата на пролетариата всъщност създава условия за една напълно буржоазна, безмилостно капиталистическа кономика. Програмата за модернизация на шаха прокужда хиляди прекалено образовани безработни младежи от селата в предградията на големите градове - дезориентирани, гневни и готови за мобилизация от "традиционалиста" Хомейни. Що се отнася до Тачър, един от най-красноречивите й опоненти в собствената й партия е писателят Иън Гилмър, който я упреква, задето не могла да разбере, че "истинското консерваторство" означава преди всичко придържане към установения ред: "Британската консервативност е система от идеи. Тя не е идеология или доктрина." Обратно на това Тачър въплъщава класическия контрареволюционен парадокс - тя иска промяна, радикална промяна, за да върне нещата в предишния порядък.

Днес обаче, 30 години по-късно, отново виждаме, че гаранционният срок изтича и за най-завладяващите идеи. Контрареволюционерите започват да издишат и неизбежно попадат в плен на закостеняването и развалата. Режимът на ислямските духовници в Иран все повече напомня на онзи, който искаха да разрушат - корумпиран, циничен, в остър конфликт с обществения копнеж за реформа, загрижен единствено за запазването на властта. "Социализмът с китайски характеристики", големият идеологически хибрид между либералната икономика и политическата репресия на Дън Сяопин, се мъчи да се удържи под натиска на народните искания за чист въздух и вода, за справедливост и върховенство на закона, за по-голяма свобода и възможности.

Отприщеният в Афганистан преди 30 години сунитски джихад си остава затънал в кървава утопия, а сред неговите жертви има повече мюсюлмани, отколкото неверници. Дискредитираният от сегашната рецесия необуздан капитализъм оголва възрастта на консервативната контрареволюция на Тачър и Рейгън и оставя нейните последователи интелектуално попарени и политичес¬ки маргинализирани. А днес в голяма част от света идеологията се е превърнала в подозрителна категория, дори даващият толкова надежди млад американски президент Барак Обама проповядва промяна, но в същото време старателно отхвърля всякакви програмни етикети и изтъква своите "прагматични" качества. Ако има нещо, на което ни учи наследството на 1979 г., то е, че хората винаги са готови да прегърнат една вдъхновяваща идея за бъдещето, особено когато тя е представена като морална кауза срещу тъмните сили, заговорничещи срещу традиционните източници на идентичност, срещу "естествения" ред на нещата. Днес, точно както през 1979 г., много политически експерти продължават да ползват жаргона на битките от вчерашния ден, макар че контурите на бъдещето в най-доб¬рия случай си остават мъгляви. Единственото нещо, на което можем да разчитаме, е, че ще бъдем изненадани. Нашата съвременна епоха дължи много на големия рикошет от 1979 г. А него никой не го беше предвидил.

<--  1  2  3
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.