е – музеен вестник > Анализи/Мнения > 1979 големият рикошет Крисчън Керил
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

В три свои статии през 1975 г., изобличени от маоистите като "трите отровни бурена", Дън бе заел отявлено консервативни позиции по всякакви въпроси - от изкуството до икономиката. Макар че се постара да оправдае разбиранията си като защита на истинската революция, той беше много добре разбран от последователите си - връщане към традицията, здравия разум и ефективността. Това бе едно доста радикално отхвърляне на всичко, което отстоява Мао след 1949 г.

Китай е страната, която покрай другите катастрофи през годините, преживява многократни вълни на държавно организиран глад. Затова, когато първите селяни започнаха да обработват земите си на частни начала през 1978 г., те направиха всичко възможно да го прикрият, страхувайки се от възмездие. За тяхна изненада през 1979 г. Дън Сяопин не само даде официално зелена светлина за техния експеримент, а и одобри провеждането му в национален мащаб. Той също така наложи идеята за създаването на китайски "специални икономически зони", в които чуждестранните инвеститори да могат да строят фабрики и да наемат срещу ниско заплащане хора от вътрешността на страната. Одобри и придобиването на технологии и ноу-хау от Запада - друго рязко преобръщане на маоистката догма. Затова има известна логика в това, че САЩ, попарени от стагнацията и разгрома си във Виетнам, решават да продължат започнатите от президента Ричард Никсън ранни опи¬ти за затопляне на отношенията с Пекин като начин за овладяване на съветския експанзионизъм. Двете страни възстановяват дипломатическите си отношения в началото на 1979 г.

Оказва се, че откритието на Дън е било в това да се започне с тихи и скромни инициативи - толкова тихи и скромни, че истинският мащаб на неговата контраофанзива срещу маоизма в голяма степен остава незабелязан от Запада. Когато Дън идва в САЩ, кореспондентът на в. „Washigton Post” може само да клати главата по повод "ентусиазма на американските фирми, хвърлили око на китайския пазар, ентусиазъм, за който дори и водещите застъпници на търговията с Китай смятат, че отива твърде далеч". Никой не би посмял да предскаже, че китайският БВП ще нарасне десетократно за по-малко от едно поколение.

Западните страни след Втората световна война определено следват по-умерен път от Китай. Но и те възприемат неотстъпно разширяващата се роля на държавата. Лозунгите на деня са социална държава, регулиране и рационалност. Европейският социалдемократически консенсус се въплъщава от всепроникващата "държава бавачка", наложена от Лейбъристката партия в Британия през 1945 г., с нейното национално здравно осигуряване и щедри пенсионни фондове, тясно сътрудничество между профсъюзите и правителството и държавна собственост в основните отрасли. Пазарите бяха нещо, което не трябва да се оставя без юзди.

Тачър искаше да преобърне всичко това и наистина го направи. Но едва ли щяхте да предусетите това в началото на първия й мандат. Изборният й манифест от 1979 г. си остава паметник на неяснотата, а в първия й кабинет преобладават умерените тори. Малцина по онова време могат да предскажат, че тя ще стане определящата фигура в следвоенната британска политика, разбивайки доминиралите в предходните 30 години представи. Само след няколко години тя започва да намалява данъците, да разпродава държавните индуст¬риални бисери на частни инвеститори и да гледа с лошо око всемогъщите профсъюзи.

Както и при Дън, много коментатори не разбират правилно амбициите на Тачър. След нейната първа година на управление британският журналист Хю Стивънсън пише: "Реториката й е радикална, дори безразсъдна. Но от самото начало делата й показват инстинктивната предпазливост на политика." Стивънсън е прав, но той и други наблюдатели не осъзнават интензивността на чувствата зад реториката, по-точно дълбокото убеждение на Тачър, че Британия отчаяно се нуждае не само от икономическо, но и от морално обновление. Това става ясно по време на бруталното й стълкновение с профсъюза на миньорите във въгледобивната промишленост и нейният - всичко друго, но не и предпазлив - ентусиазъм за "приватизацията". Привлекателността на Тачъровата контрареволюция става още по-категорична, когато Роналд Рейгън в годината, когато е избрана Тачър, води кампанията си срещу Джими Картър и печели мандат през 1980 г., изпълнен със същата страст да замести "голямото общество" с "утро в Америка".

Макар че в САЩ никога преди не е имало такова увлечение по смесената икономика, Щатите през 1979 г. са страна, съвсем различна от днешната. Политическият живот се обитава от вече изчезнали видове като умерените републиканци от източния бряг и профсъюзни лидери, които играят ролята на властови брокери. През 70-те години, както отбелязва Дейвид Фръм - книгата му "Как стигнахме дотук" е провокативно тълкувание на това десетилетие - частната собственост върху златото е подсъдно деяние, потребителите разполагат с една-единствена телефонна компания, а самолетните пътувания са предимно достояние на богатите. Тонът се задава от огромни безлични корпорации. Персоналният компютър все още е в родилен стадий (Бил Гейтс премества новосъздадената фирма "Майкрософт" в родния си Сиатъл на 1 януари 1979 г.), а технологията на епохата налага еднообразие и анонимност. Когато президентът републиканец Ричард Никсън налага контрол върху заплатите и цените през 1971 г., това се възприема като разбираем реверанс към доминиращата гледна точка за икономиката. Немалко икономисти, си представят конвергенцията на западния корпоративизъм и съветския социализъм в някакво неопределено бъдеще. В крайна сметка не зависят ли и двете системи от бюрократични елити и от мъдростта на планиращите?

Това са завладяващите идеи, те формират и мисленето относно развиващия се свят. "Икономиката на развитието", както я наричаха в Световната банка и МВФ, предписваше изграждането на големи инфраструктурни проекти като язовири и водноелектрически централи, надзиравани от свръхтромави бюрокрации. Невинаги беше ясно какво различава това от конкурентните съветски мероприятия за подпомагане на третия свят. Степента, в която тази общоприета мъдрост владееше умовете, се прояви ясно както в Иран, така и в Афганистан. Шахът, твърд антикомунист, но въпреки това характерът на неговите опити да издърпа страната в основното русло на ХХ век поразително приличаше на онова, което комунистическата народно-демократична партия в Афганистан започна да прилага, след като взе властта с преврат през 1978 г. - поземлена реформа, кампании за ограмотяване, секуларизация и права на жените. Показателен е фактът, че шахът нарече модернизационната си програма "бялата революция".

Затова не е учудващо, че експертите, които се опитват да интерпретират събитията в Иран, не стигат до истината. Тези събития са в разрез с вековните бунтове срещу духовниците. Както отбелязва изследователката на религиите Карен Армстронг в книгата си "Битката за бога", дори и политическият философ Хана Аренд размишлява, че "онова, което наричаме революция, е преходната фаза, която води до раждането на едно ново светско общество". Дори "буржоазната революция" в САЩ налага принципа за разделяне на църквата и държавата, докато по-радикалните версии във Франция и Русия се стремят изцяло да скъсат с религията.

Но Хомейни се възползва от тази интелектуална традиция, прегръщайки радикалното мислене, но не и антирелигиозния патос на революционерите в мюсюлманския свят. Десетилетия наред мощните светски идеи - панарабизмът, баасизмът, революционният марксизъм - доминират политиката в Близкия изток и утопичната им политическа риторика се превръща във втора природа на интелектуалците в региона. Зараждащите се ислямисти научават много от тези идеологии, дори и когато ги критикуват за катастрофалния им неуспех да се преборят с израелския и западния "неоколониализъм". Един от големите родоначалници на ислямската революция е Али Шариати, ирански интелектуалец, който се стреми да присади левичарските революционни идеи върху фундаменталисткия копнеж за връщане към първоначалното схващане на Пророка за социално равенство и справедливост. Журналистите, които се събират в парижкото предградие "Ньофл льо Шато", за да се срещнат с Хомейни в емиграция, не знаят как да го възприемат. Мълчаливият шиитски учен правист с премрежен поглед и дълга черна роба просто не пасва на представата. И въпреки това той се е превърнал във фактическия лидер на шареното иранско опозиционно движение.


<--  1  2  3  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.