е – музеен вестник > Анализи/Мнения > 1979 големият рикошет Крисчън Керил
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

1979 големият рикошет
Крисчън Керил

Какво свързва аятолах Хомейни, Маргарет Тачър, папа Йоан Павел II и Дън Сяопин?


Ако искате да разберете надигането на политизираната религия, посткомунистическата глобализация и либералната икономика, определящи съвременната епоха, забравете 1968 г. Забравете дори и 1989 г. Годината, която е най-важна, е 1979. С нея започва забележителна глава в международните отношения и в интелектуалната история на света, а съавторите й са най-странната група хора, която можем да си представим.

Именно през 1979 г. аятолах Рухола Хомейни взе властта в Иран и показа веднъж завинаги, че понятието ислямска революция не е оксиморон. Съветският съюз реши да нахлуе в бедния изостанал Афганистан, подпалвайки по този начин един друг вид ислямски бунт, който заби първите пирони в ковчега на комунистическата империя. Министър-председателката Маргарет Тачър разпали консервативна революция във Великобритания, която не само промени политическия пейзаж на Запад, но и оформи последвалата епоха на пазарно обусловена глобализация. Първото поклонничество на папа Йоан Павел II в неговата родина Полша през лятото на 1979 г. насърчи свободолюбивите народи в цяла Източна и Централна Европа и даде ход на събития, които кулминираха в безкръвните революции от 1989 г. А през цялата 1979 г. един стоически настроен, необичаен визионер на име Дън Сяопин тихомълком предприе първите стъпки, подготвящи комунистически Китай за дългия му поход към пазарната ера.

На пръв поглед Тачър няма нищо общо с аятолаха и Дън, а още по-малко с папата. И въпреки това нещо свързва тези привидно различни личности. Всички те се стремят да преобърнат по свой неповторим начин водещия дух на епохата - прогресивния светски материалистически мисловен ред, който доминира политическия ландшафт на следвоенната половина на ХХ век. Техните движения са не само политически, но и морален катарзис, който страстно отхвърля онова, което те схващат като загниване, болест, стагнация, задушаване, настъпили в резултат от действията на безогледните технократи, опитващи се да ускорят марша на човечеството към края на историята. Така трансформиращите събития от 1979 г. са свързани с контрареволюционен импулс, независимо дали той е насочен срещу съветския комунизъм, социалната демокрация, модернизиращата авторитарност или маоизма, излезли извън контрол.

Контрареволюционерите от 1979 г. атакуваха най-дълбокия постулат на тази епоха - вярата в един "прогресивен" и постижим политически строй който ще бъде безупречно рационален и справедлив. Рухването на европейските империи след Първата световна война, руската революция, Голямата депресия и триумфът на военната бюрокрация и планиране по време на Втората световна война дадоха тласък на тези идеи; следвоенната деколонизация и бързото разпространение на марксистките режими по света разшириха влиянието им. През 70-те години обаче разочарованието бе вече започнало, а в много страни се настани усещането, че безсърдечни (в някои случаи и кървави) елити се опитват да наложат измамни, механично насаждани идеи в своите страни, грубо потъпквайки традиционната чувствителност, вярвания и свободи. В резултат от бунта в края на 70-те години днес живеем в свят, определен от прагматични и традиционни, а не утопични ценности.

По онова време успехът на тези контрареволюции далеч не бе сигурен. през 1979 г. повечето наблюдатели не можаха да оценят значението им. А тези, които успяха, ги заклеймиха като ретроградни сили, водещи до масово унищожение. Хората на шах Мохамад Реза Пахлави обвиняваха Хомейни, че се опитва да върне часовника назад, докато враговете на Дън го определяха като "проводник на капитализма". За съветската пропаганда афганистанските муджахидини бяха представители на "стария феодален строй", а папата бе проводник на "неоколониализма". Но обвинените обикновено понасяха етикетите хладнокръвно. В предизборната си кампания през април 1979 г. Тачър гордо посочва пред митинг на Консервативната партия, че опонентите й я наричали реакционер. "Да, казва тя, има много неща, срещу които е нужна реакция!"

И наистина имаше. И може би отново има - 30 години по-късно трансформациите на 1979 г. сами са се превърнали в загнили обществени строеве, чиито ексцесии може би вдъхновяват днес нови реакционни движения и контрареволюции. Спомнете си как изглеждаше светът на 1 януари 1979 г. Съветският марксизъм изглеждаше всичко друго, но не и нестабилен. Режимът в Москва, който напълно бе скъсал с Господ, индивидуалната свобода и спонтанното проявление на пазарните сили, беше стимулиран от скочилите до небесата цени на петрола. Анализаторите в ЦРУ смятаха СССР за икономическа и военна свръхсила, а служителите по национална сигурност в администрацията на Джими Картър се тревожеха от навлизането на Съветския съюз в развиващия се свят. Плочките на доминото падаха от Виетнам до Никарагуа. Ако тогава кажехте, че могъщият Съветски съюз кротко ще се изниже от световната сцена само след няколко години главно заради щетите, нанесени му от едно вдъхновено от религията въстание в Афганистан и един папа от Полша, щяха да ви обявят за луд. В сравнение със съветската, китайската версия на комунизма изглеждаше рахитична. Маоистката треска на културната революция отслабваше, но оставените от нея травми бяха дълбоки и прокламацията на Дън през декември 1978 г., че оттук нататък държавната политика ще се води от принципа "търсене на истината въз основа на фактите", се прие от мнозина като донкихотовщина. Никоя комунистическа страна не бе успяла да се реформира. Непоследователните опити на съветския лидер Никита Хрушчов за десталинизация бяха стигнали до жалък край, каквато бе съдбата и на някои временни опити да се направи нещо подобно в Китай.

Но Дън бе различен. Отдавнашен привърженик на Мао Цзедун, той постепенно се беше разделил с утопичните копнежи за перманентна революция и се бе превърнал в политически феникс. Два пъти изключван от висшето ръководство на Китайската комунистическа партия, той организира своето окончателно завръщане през 1977 г. Призивът му за нова ера на прагматично разрешаване на проблемите очевидно предизвика силен емоционален отзвук сред възторжените тълпи, празнуващи вестта за възстановяването му на поста в Пекин.


1  2  3  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.