е – музеен вестник > История > Средновековните университети и техните преподаватели
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Личности във военната история

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Даниел Иванов
Старши експерт в НВИМ


Средновековните университети и техните преподаватели


Сцена от средновековен университет, средновековен манускрипт

Обучението и възпитанието са двата основни стълба на предаване на житейски опит и знания от знаещия и можещия човек, на неопитен, непознаващ живота индивид.

В родовообщинния строй обучението и възпитанието на децата се осъществява в племето от родителите или възрастните членове на общността. Те предават собствения си опит и знания за дейностите, извършвани от тях (лов, земеделие, домакинска работа и т.н.). Впоследствие, в гръко-римската епоха, започват да се появяват и оформят школи, в които се обучават групи ученици по различни дисциплини – граматика, реторика, диалектика и др. След приемането на християнството за официална религия от император Константин Велики се появяват и манастирски и катедрални училища. В тях се обучават младежи за монаси и бъдещи свещеници. Така се стига до Късното средновековие, когато започват да се появяват и оформят университетите.

Думата университет идва от латинската дума университас – вселена, съвкупност. Това са гилдии от студенти или преподаватели. Съвременното понятие за университет е studium generale. Това е институция, основана от папата или императора или пък статутът и е потвърден от тях. Членовете на тази институция притежават определени права, универсални в своето приложение. Тези права надвишават онези на местните институции. Те касаят колективно и индивидуално личния статус на преподавателите и студентите, които са поставени под непосредствена защита на върховната власт, основала университета – папска или императорска.

Studium generale възниква след като първите университети вече са основани. Например най-старите два университета- Парижкият и този в Болоня, са с потвърден статут за Studium generale две-три години след възникналия около век по-късно университет в Монпелие, който получава този статут през 1289 г. Докато тези в Болоня и Париж, съответно през 1291 и 1292 г.

Най-ранните сведения за този термин се срещат във Версели през 1237 г. Наименованието е описателна фраза. Studium – означава училище с благоприятни условия и средства за обучение. Generale – това не е общата и универсална природа на преподаваните предмети, нито броя на студентите, а това е привличането на студенти от местните райони и от други държави.

Един от първите папски укази, който си служи със stadium generale, е този на папа Инокентий IV от 1244 или 1245 г., с който указ се установява университета в Рим. През ХІІІ в. употребата му става по-широка. А едва през следващото столетие този термин получава юридическо значение. Някои други термини преди това са Studium universale или просто Studium.

Информация за Studium Generale дава правния кодекс на Алфонсо Х, крал на Кастиля – Siete Partidas. В глава 31 се говори за заплащането на преподавателите, методите на преподаване, организацията на студентския живот, изпитите и даването на степени. Споменати са две от изисквания за Studium generale:

- Училището трябва да има преподаватели, преподаващи по всичките седем дисциплини от trivium и quadrivium (граматика, реторика, логика, аритметика, геометрия, астрономия, музика)

- Трябва да има също и по гражданско и канонично право.

Първият университет, на който е даден studium generale, е този в Неапол – от император Фридрих II през 1224 г., а най-ранният папски указ, потвърждаващ това звание, е този за университета в Тулуза, даден от папа Григорий IX през 1229 г.

От ХІІІ в. две привилегии гарантират статута на studium generale и са свързани с него.

1. Университетът има правото да получава доходите от църковните бенефиции, без да резидира в тях. През 1207 г. папа Инокентий III се опитва да ограничи тази привилегия само до училищата с по-висш стандарт, а булата на папа Хонорий III от 1219 г. дава правото на онези духовни лица, които са ангажирани като учители в богословските училища, да получават доходите в 5-годишен период, без да пребивават във вътрешните имения.

2. Тази привилегия е свързана със статуса на studium generale – Use obicva docenti – правото на притежателя на степен (магистърска или докторска), получена от studium generale, да преподава във всеки друг университет, без да полага нови изпити. Изисква се от университета да дава на своите магистри преподавателски дипломи с универсална валидност. Тази мобилност създава една широка общност на университетските преподаватели. Училищата, които нямат възможност да издават преподавателска диплома с широко приложение, са studium particulare – местни. Тези училища могат да бъдат основани от епископи и задоволяват нуждите на града или ограничен район.

Карта на средновековните университети, ХІІ-ХІІІ в.

Тук ще разгледаме преподавателската професия като основополагащ компонент на средновековния университет.

В представите на всеки съвременен човек за Средновековието се появяват кръстоносни походи, герои, битки. В съзнанието изникват историите за рицарските турнири, владетели и крале. Наред с кралете, благородниците, църковните служители в Средновековието съществува и една друга категория духовни лица, които не са монаси или свещеници. Това е общността на учените, книжовниците и мислители. В нея се вписва и един друг обществен слой – учителите и преподавателите.

Връзката между размишленията на отделния преподавател и самото преподаване е характерна за средновековния интелектуалец. В суровите времена на Средновековието преподавателите успяват да си изградят своеобразен авторитет пред обществото. Въпреки че към края на средновековния период голяма част от тях губи престижното си положение сред него.

Почти всички преподаватели през средните векове живеят в градовете. Това се дължи на факта, че човекът, който се занимава с преподавателска или научна дейност, т. нар. средновековен интелектуалец се появява едва със зараждането на градовете. Обликът на средновековния град в Западна Европа се изгражда през ХІІ в. Все пак той не се появява изведнъж. Някои историци смятат, че възниква през ХІ в., а дори и Х в. (според Гуревич).

Очевидно е, че нито един университет или училище не може да съществува без преподаватели. Университетската и училищна институция се различават от всички останали именно поради наличието на преподаватели в нея. Те са въвлечени в колективна дейност, която е свързана с определен брой студенти.


Докторатът

Учителството като институция е доста по-стара от тази на средновековния университет. Всичко това е видно от заетите ключови термини от класическия латински език – магистър, доктор и професор. Магистърът или докторът могат да преподават, но това не е задължително. Когато титлата е прикрепена към името на личността, или го предшества, това означава, че притежателят й е постигнал максимално познание в дисциплината, която е изучавал. Той е подготвен, за да може да обучава, но и да покрие всички критерии и да се справи с всички останали дейности в живота, за които образованието му го е подготвило. В Късното средновековие притежателят на тази титла получава и истински социален престиж, който му дава и достъп до света на привилегированите и благородниците. Тези преподаватели- магистри или доктори, се наричат „регенти” –термин, който съвсем скоро се превръща в нарицателно. Това название все още се използва в университета в Кембридж. Процедурата за сдобиване с двете титли се предполага, че е установена още през ХІІ в., но е възможно това да става и по-рано.


Провеждане на изпит за „магистър” или „доктор”

Изпитите, даващи право на титлата магистър или доктор, се състоят основно от 3 части.

Началният етап е свързан с това преподавателят на даден студент да се съгласи и да сметне, че подготовката му е на достатъчно високо ниво, за да бъде представен пред университетското ръководство и ректора. След което, пред определено жури, състоящо се от магистри, се прави проверка, дали кандидатът отговаря на условията – това включва неговия морал и предишното му обучение, дали е учил необходимото време и дали се е справил с упражненията и диспутите.

Следва и действителният изпит, който също се държи пред жури от магистри, оглавявано от директор. Състои се от диспут, който се изнася от кандидата върху конкретен въпрос, избран чрез жребий предната вечер или сутринта преди изпита. Ако премине тези два изпита, кандидатът се смята за завършил успешно обучението си и получава лиценз. Този лиценз, въпреки че гарантира достигнатото ниво на интелектуално постижение, още не му дава право да преподава в университета.

За да получи такова право, кандидатът трябва да премине трети изпит, наречен „публичен”. Той се провежда скоро след първите два и дава правото на титлата „магистър“ или „доктор”. Изпитът не е труден и се състои от церемония, която се извършва в катедралата и включва молитви, тържествени речи, връчване на кандидата на емблемите, характерни за един магистър – барета, ръкавици, книга и златен пръстен. След което кандидатът чете дисертация пред всички, последвана от диспут със студенти по тема, избрана от самия него. Така за първи път той изпълнява ролята на учител (преподавател). Това е изпит за утвърждаването на компетентността и знанията на кандидата от предишните два изпита. Той е готов тържествено да влезе в общността на докторите, след като му е връчено разрешителното за преподавателска дейност.

Това са основните изисквания за получаване на степен. Що се отнася до терминологията, за магистърска степен се говори при свободните изкуства, за докторска степен става дума в правните науки, а в теологията и медицината има повече варианти при видовете степени, които се присъждат на завършилите.

 

1   2   3   -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.