е – музеен вестник > Световни битки и военни поход > Подготовка и бойни действия при Одрин през Първата балканска война
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни поход

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Личности във военната история

Интересни книги

Архив

 

Световни битки и военни поход

Назад

Подготовка и бойни действия при Одрин през Първата балканска война


Д-р Стоян Николов


Балканският съюз

Одрин попада под властта на османските турци през 1360 г. и в продължение на около 90 години е тяхна столица до превземането на Константинопол (Цариград) през 1453 г. В следващите столетия Одрин служи като база за настъпателните войни на Османската империя и продължава да се развива като търговски център. С колонизирането на града и околностите му от завоевателите в него се изграждат и съхраняват множество мюсюлмански паметници и Одрин става един от важните градове за исляма. С упадъка на Османската империя и поредицата поражения във войните през ХVІІІ-ХІХ век султанската власт започва да полага грижи за обновяване на занемарената Одринска крепост, която прикрива подстъпите към Цариград.

Първото по-голямо укрепване на Одрин се извършва под ръководството на австрийски военен инженер в годините на Руско-турската война (1877-1878), когато са изградени, но не и въоръжени 24 редути-батареи. Тези закъснели мерки не попречват на настъпващите руски части да овладеят града без бой.

През следващите години Османската империя подценява значението на Одринската крепост и не я поддържа. Султанската власт смята, че слабото Княжество България не представлява военна заплаха и е своеобразен буфер между империята и нейния главен противник – Русия.

Основната българска външнополитическа цел – обединението на разпокъсаните български земи след Берлинския конгрес отново засилва значението на Одринската крепост за империята. В годините около Съединението на Княжество България и Източна Румелия се изграждат няколко нови укрепления.

След младотурския преврат и обявяването на Независимостта на България през 1908 г. реорганизираната с помощта на германска военна мисия турска армия оценява важното стратегическо значение на Одринската крепост. Тя затваря единствения железопътен път между България и Турция и контролира най-важните пътища в посока Цариград. Организирането на кръгова отбрана около Одрин дава възможност на турското командване да задържи с малко войски по-бързо мобилизираната българска войска, докато приключи турската мобилизация и съсредоточаване на частите, за да се премине в планираното турско настъпление. През 1908 г. се разработва проект за използване на старите укрепления и изграждане на нови. Взето е решение крепостната артилерия да се изнесе от старите фортове в междините между тях, да се изградят множество съседни батареи и главната отбранителна линия да бъде преместена по-далеч от града.

През 1910-1912 г. започва модернизацията на крепостта и фортификационните дейности около Одрин рязко се засилват, като за работници се използват всички войници от гарнизона. Непроходимите в брод през по-голямата част от годината реки Тунджа, Марица и Арда разделят местността на четири сектора: Северозападен, Източен, Южен и Западен. Фортовете и предните позиции на Източния сектор се изграждат на около 7 километра от центъра на града. Турската крепостна артилерия може да обстрелва около 10 километра пред фортовете и именно в тази зона се развиват ожесточените боеве за превземането на Одринската крепост.

Турското командване схваща големия недостатък на Одринската крепост – близостта на фортовия пояс до града и взема мерки за проучване и изграждане на изнесени напред предни позиции. В мирновременния период обаче не са извършени почти никакви фортификационни дейности. В Северозападния сектор са изградени окопи, а в Източния - полски редут и три полски батареи. Трасирани са и множество други предни позиции.

Непосредствено пред главната отбранителна линия са изградени окопи и телени заграждения. В отделни участъци са положени фугаси, построени са вълчи ями и водно препятствие.

От града към фортовете са построени радиално разположени пътища, а към Северозападния и Източния сектори – крепостна теснолинейна линия, обслужвана от 5 локомотива и 300 вагона. Връзката между различните сектори може да се осъществява по съществуващите мостове и военния железен понтонен мост. Почти всички укрепления са свързани с въздушна телефонна линия, а връзката с Цариград се осъществява с две безжични телеграфни станции.

Старите опорни пунктове са полудълговременни фортове във вид на многоъгълник и предвидени за кръгова отбрана, с външен ров пред челните и страничните фасове и изградени каземати с дебелина на сводовете до 3 метра. Освен тях са изградени нови – Карагьоз, редута на хребета Казантепе и други укрепления. Характерно за повечето фортове е, че са построени над околната местност, имат големи размери и се очертават над хоризонта много добре, което позволява корекция на стрелбата срещу тях от отдалечени артилерийски наблюдатели. Главната отбранителна линия се състои от 17 стари и 3 нови опорни пункта.

От крепостните батареи са създадени три типа: землени, землени с бетонни площадки и с бетонно укрепване. Първите два вида батареи имат слабо укрепени блиндажи, докато последният вид е с железобетонни ниши и блиндажи. Общо в главната отбранителна линия са изградени 72 позиции за батареи. Зад тях са изградени батарейните погреби в землянки, а на 1,5-2 километра са разположени секторните погреби. В Източния сектор те са открити, землени, докато в другите сектори са покрити бетонни или бетонно-каменни.

Униформи на турски офицери
в експозицията на НВИМ

Няколко от старите укрепления, които са в близост до града образуват втората отбранителна линия. Те са в Северозападния, Западния и Източния сектор и нямат голямо значение при отбраната на града.

В Одрин в мирно време освен командването на ІV турски корпус действа и комендант на крепостта със свой щаб, който е подчинен пряко на турското военно министерство в Цариград. На коменданта в мирно време са подчинени пет крепостни артилерийски полкове, железопътна, строителна, крепостна картечна дружина, телеграфна рота, пожарна команда и около 400 жандарми. Общата численост на крепостните войски в мирновременна обстановка е около 6 000 души. Освен тях в Одрин квартируват и части от ІV корпус, които наброяват около 10-15 000 войници.

По план № 5 на турския генерален щаб при мобилизация към гарнизона на крепостта трябва да се присъединят три дивизии. Низамските пехотни части съответно са въоръжени с модерни скорострелни пушки, докато редифите (запасните) – с еднозарядни остарели ,,Мартини”.

Българското военно министерство грижливо проучва състоянието и въоръжението на Одринската крепост, като преди войната Инженерната инспекция съставя и разпраща по частите изследването ,,Одрински укрепен лагер”. В него се изказва мнение, че поради недовършеността на укрепленията на крепостта тя може да бъде завладяна с ускорена атака.

До 1898 г. в България са на въоръжение 52 оръдия и гаубици в крепостните батальони. В следващите години тежката артилерия достига до 100 оръдия. Сред тях са и 24 броя 150-мм гаубици ,,Шнайдер” на полски лафет, изработени по конструктивни данни, дадени от майор Найденов. Българската армия е първата, която въвежда този модел. За тези гаубици е предвидена и тежка минна граната, на която не може да противостои нито едно от укрепленията в Одрин. В кредита по въоръжението от 1906 г. е предвидено значително увеличаване на броя на голямокалибрената артилерия. Артилерийската инспекция дава проект за закупуването на 72 гаубици, но генерал Радко Димитриев, началник щаб на армията, налага покупка на планински батареи.

В оперативния проект от 1908 г. е заложено българските войски ,,да овладеят или обходят Одрин и да настъпят към Цариград”.

Според оперативния проект от 1910-1911 г. се предвижда 2-ра и 3-та армия да настъпят по двата бряга на Тунджа, като има вариант да оставят заслон против Одринската крепост.

През 1911 г. подполковник Славчев, командир на Софийския крепостен батальон, чете беседи за Одринската крепост и възможните действия около нея. За него е възможно да се извърши атака на крепостта в първите 25 дни след мобилизацията, но за това са необходими 206 крепостни и 130 полски оръдия, както 40 пехотни дружини и други допълнителни части. Подполковникът очертава недостига на материални средства в армията за успешно постигане на тази задача на стойност около 30 000 000 лева. Приема се, че артилерийските средства за атаката на Одринската крепост могат да се вземат от обсадния парк на Сърбия, която разполага със множество стари оръдия и 38 нови оръдия ,,Шнайдер”.

Началникът на щаба на армията генерал Иван Фичев обаче изповядва, че крепостта не трябва да бъде атакувана. През есента на същата година той предвижда да се проведат крепостни маневри около Шумен. С тях цели да покаже на политическите лица, че войската няма средства за обсада и атака на крепост и са необходими средства за усилване на артилерийския и инженерния парк. Тези маневри са отложени и едва в началото на септември 1912 г. се провеждат. В навечерието на войната маневрите са съкратени и атаката на крепост е разиграна по правилата на полската война.

Напрежението в Европейска Турция изостря отношенията между младите балкански държави и Османската империя. Насилията на османските власти над българското население в Македония и Тракия довеждат до масово изселване сред местните българи. ВМОРО, която е прекратила съществуването си след младотурския преврат, е принудена да възстанови дейността си. Революционните акции предизвикват яростна реакция сред турските власти. Извършени са масови кланета сред българите в Щип през 1911 г. и в Кочани през 1912 г.

Правителството на Народната и Прогресивнолибералната партия, начело с министър-председателя Иван Евстратиев Гешов, прави опити за мирно решаване на проблемите с империята, но тази политика не дава резултат и на дневен ред излиза войната. В края на 1911 г. започват преговори със Сърбия за военнополитически съюз. През 1912 г. е оформено юридическото създаване на съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора чрез двустранни договори и договорености, насочен срещу султанска Турция и частично срещу Австро-Унгария.

След неуспеха на международната дипломация да тушира противоречията между съюзените балкански държави и Османската империя и да спре мобилизацията на противостоящите армии на Балканите назрява опасността от избухване на военен конфликт.

В България на 17 септември 1912 г. започва обща мобилизация, която протича в обстановката на всеобщ ентусиазъм. След нейното приключване числеността на Българската армия е около 600 000 души.

В края на септември 1912 г. Черна гора започва военни действия срещу империята.

Към 4 октомври 1912 г. българската ударна група на Тракийския театър – 1-ва и 3-та армия, както и Конната дивизия са съсредоточени на изток от Тунджа.

Част от залата, показваща
обсадата при Одрин
11-13 март 1913 г., НВИМ

Предназначената да действа срещу Одринската крепост 2-ра армия, с командир генерал-лейтенант Никола Иванов, е съсредоточена между Марица и Тунджа. Щабът на армията е в Търново-Сеймен, където е и придаденото 2-ро скорострелно гаубично отделение. Сборната конна бригада е разположена в село Корашли, а гвардейският конен полк в Хебибчево. Частите на 8-а дивизия са развърнати в районите на Ярджели - Белица, Арабаджикьой - Хаджике и Харманли. Девета дивизия заема районите Главан - Паша махале - Софулари, Шифкулари – Нинечево - Гердеме и Кавакли – Козуджа - Ново село. Авангардни части на двете пехотни дивизии са в близост до границата. Общо 2-ра армия е в състав 66 пехотни дружини, 9 ескадрона, 24 скорострелни полски батареи, 12 нескорострелни полски батареи, 3 скорострелни гаубични батареи и 3 нескорострелни планински батареи. Командването на армията успешно използва разузнавачи за получаване на сведения за турските военни приготовления.

Втора армия получава задачата да премине в настъпление срещу Одринската крепост на 5 октомври 1912 г., като трябва да неутрализира крепостния гарнизон и да обезпечи действията на българските главни сили на линията Одрин – Лозенград.

Срещу трите български армии в Тракия е съсредоточена турската Източна армия, в състав І, ІІ, ІІІ, ІV, ХVІ и ХVІІ корпус, Одринският гарнизон и Кърджалийският отряд, която постепенно заема линията Лозенград - Ениджи. Общо в Тракия турците съсредоточават около 240 000 души, от които около 60 000 гарнизон в Одрин. Турската армия разполага с малко и непълни сведения за противостоящите български части. Турският план за войната предвижда след съсредоточаване на достатъчно сили Източната армия да премине в общо настъпление. Одринската крепост трябва да прикрива съсредоточаването на турската армия, а Кърджалийският отряд бързо да пресече границата и настъпи в посока Хасково – Търново-Сеймен, за да привлече значителни сили срещу себе си.

Още на 24 септември 1912 г. командващият Източната армия Абдуллах паша в своя директива до коменданта на Одринската крепост Мехмед Шукри паша поставя следните задачи: да съсредоточи поверените му части; да привлече към крепостта колкото се може повече неприятелски сили, като заплашва фланговете и тила на противника; да действа енергично, но предпазливо, като попречи на обход или обсада на крепостта.

Към 4 октомври комендантът разполага с редифската дивизия Бабаески за отбраната на крепостта, а от 10-а низамска дивизия и редифските дивизии Одрин и Гюмюрджина трябва да сформира Подвижен корпус, който да вземе участие в проектираното настъпление. Шукри паша обаче включва в състава на Подвижния корпус придадената 11-а низамска дивизия и сборна редифска дивизия, съставена от части на трите редифски дивизии, чиито останали части оставя за отбраната на крепостта.

На 5 октомври 1912 г. започва войната между България и Турция. Съгласно плановете и двете страни предприемат настъпателни действия, което довежда до редица срещни сражения. На 9 октомври 1912 г. започват ожесточените боеве край Лозенград, завършили с победа на 1-ва и 3-та българска армия и безредно отстъпление на Източната армия. С това са провалени турските планове за настъпление в България.

В първите дни на войната Одринският гарнизон, съставен от 55 табора, 10 картечни роти, 78 батареи и 2 ескадрона, се опитва с изнесени напред части да задържа настъплението на 2-ра армия, която пристъпва към заслоняване на крепостта. Между настъпващите български войски и отбраняващите се турци се водят боеве при Фикел, Кърджали и Юруш.

На 10 октомври 1912 г. щабът на 2-ра армия се премества в Мустафа Паша. Към 15 октомври 1912 г. българските части около Одрин са разположени така – 3-та дивизия, усилена с 3-та бригада от 9-а дивизия е източно от Тунджа; 9-а дивизия е между Марица и Тунджа; 3-та бригада от 8-а дивизия е източно от Сюютли баир, а другите две бригади са на десния бряг на Арда; Хасковският отряд е придаден към 8-а дивизия и е разположен при чифлика Боргуджик; конната бригада и гвардейският конен полк са в чифлика Кулакла и село Сименли. Към армията са привлечени и части от новосформираната 11-а дивизия. Тя е съставена от 12 опълченски и допълващи дружини и е командвана от генерал-майор Вълко Велчев.

На 16 октомври 1912 г. е извършен излаз от крепостта в Марашкия участък в Западния участък, който се прикрива от две колони, извършващи демонстративно настъпление в друго направление. Така българските части около Одрин са ангажирани в бойни действия.

По това време се води кръвопролитното сражение на линията Люлебургаз-Бунархисар, в което 1-ва и 3-та армия разбиват Източната армия, която панически се оттегля към Чаталджа.

Излазът от Одрин е осуетен с много жертви и българското командване взема решение от заслоняване да се премине към обкръжаване на крепостта. За тази цел е необходимо привличането на още части около крепостта. Продължава съсредоточаването на 11-а дивизия към Одрин и се усилва обсадната артилерия. В помощ идва и сръбската 2-ра армия, командвана от генерал Степан Степанович. От 17 октомври започва превозът на сръбската Тимошка дивизия І призив към гара Мустафа Паша (Свиленград). След нея е транспортирана сръбската Дунавска дивизия ІІ призив.

1  2  -->
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.