е – музеен вестник > Световни битки и военни поход > Подготовка и бойни действия при Одрин през Първата балканска война
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни поход

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Личности във военната история

Интересни книги

Архив

 

Световни битки и военни поход

Назад

До средата на октомври 1912 г. гарнизонът на крепостта има възможност да получава храни и бойни припаси през Родосто и Галиполи. Югоизточното направление е оставено свободно от българските войски и турците изпращат фуражири в близките села, за да допълнят своите запаси. След 16 октомври и неуспеха за съвместни действия между Източната армия и подвижния гарнизон комендантът на крепостта взема решение да отбранява колкото се може по-дълго главната отбранителна линия. За това продължава с укрепването и заемането на предните позиции, на които трябва да се задържат настъпващите българи.

През втората половина на октомври 1912 г. обръчът около Одрин се затяга. Българските части атакуват Папазтепе и Карталтепе. Към 1 ноември 1912 г. е завършено пълното обкръжаване на Одринската крепост и продължава стесняването на обкръжаването в Източния сектор.

Междувременно 7-а Рилска дивизия достига Солун, а Родопският отряд излиза на брега на Егейско море и така е прекъсната сухоземната връзка между турските войски в Източна Тракия и Македония.

Разгромът на турската армия принуждава великия везир да телеграфира на 31 октомври 1912 г. в София за сключване на примирие и започване на преговори за мир.

Българският главнокомандващ цар Фердинанд и неговият помощник генерал Михаил Савов обаче решават 1-ва и 3-та армия да атакуват Чаталджанската укрепена линия. На 4 и 5 ноември 1912 г. българските части при Чаталджа атакуват турските позиции, но претърпяват неуспех и след това преминават в отбрана.

Към средата на ноември 1912 г. Македоно-Одринското опълчение и Сборната кавалерийска бригада в района на Фере обкръжават и пленяват корпуса на Явер паша.

През същия месец започва обстрелът на Одрин от тежката полска и обсадна артилерия. В плановете на Българската главна квартира и на командването на 2-ра армия не е предвидено превземане на крепостта чрез подлагане на артилерийска бомбардировка. Заставането на войските в Източния сектор в близост до града обаче дава възможност за обстрел с цел - понижаване на духа и енергията на гарнизона. Стрелбата продължава от 8 до 18 ноември 1912 г. За тези дни са изстреляни около 1 000 снаряда от 12 и 15 см батареи. В резултат на обстрелването с артилерия са разрушени около 300 сгради, а турските войски в града са извадени от казармите и са разположени на биваци. Това съответно довежда до липсата на по-добър подслон и почивка за турските части в тила.

Към средата на ноември 1912 г. при Чаталджа се водят преговори за примирие. На 19 ноември командващият 2-ра армия генерал Иванов изпраща парламентьори до коменданта на Одрин, който е предупреден от Цариград за водените преговори. За учудване на Шукри паша българските парламентьори от 2-ра армия носят писмено предложение за предаване на крепостта. В него се посочва безизходното положение на гарнизона, пленяването на корпуса на Явер паша и се апелира към човеколюбието на коменданта, който през 1903 г. кърваво е потушил въстанието на тракийските българи.

Преговорите при Одрин пропадат и след това турските батареи откриват силна стрелба по цялата линия. Дори турски части преминават в настъпление в три от секторите, за да заемат определени опорни пунктове пред предните им позиции, където да ги завари примирието. Тези опити за турско настъпление са отбити с огън и стрелбата продължава и на 21 ноември, един ден след подписването на протокол за примирие. Специално за Одрин се отнася уточнението в протокола, че се допуска свободно движение по железниците в зоната на крепостта. Това много облекчава снабдяването на българските войски в Тракия.

Генерал Георги Вазов с щаба си на Източния сектор при Одрин

В следващите дни са съзадени смесени комисии по сектори, които определят демаркационната линия. Сключен е и протокол за примирието около Одрин. В него се регламентира смяната на предните постове, погребването на мъртвите, забраната за разузнаване, възможността за укрепване на позициите и предизвестието от четири дни за възобновяване на военните действия.

През този първи период обсадната армия губи около 1 000 убити и починали, както и над 6 000 ранени, докато по някои турски сведения гарнизонът търпи загуби от около 15 000 души.

В първите месеци на войната българските части около крепостта изграждат своите комуникации. Създадени са мостове за бързо прехвърляне на части и провизии от един сектор в друг. Строят се укрепления и пътища.

Турското командване използва сключеното примирие и предприема укрепване на позициите. До 10 декември в Източния сектор от Маслак до Демиркапу са изкопани един-два реда пехотни окопи, съединени с ходове за съобщения. През януари 1913 г. строителната дейност продължава, като е поставена и телена мрежа пред предната позиция. В останалите сектори също се работи по укрепленията.

Българските и сръбските части от своя страна изграждат няколко отбранителни линии около крепостта, със солидни заслони против шрапнелен огън и удобни подслони за войниците. Така те умело използват месеците на примирието за създаването на солидна позиция около Одрин.

Още при започването на преговорите за примирие в българската Главна квартира се обсъжда идеята за атака и превземане на крепостта, защото се предвижда, че турците няма да допуснат снабдяване през Одрин. В започналата преписка с командването на 2-ра армия генерал Иванов уточнява, че за атака му е необходимо усилване с ,,поне една дивизия”, както и 5-6 дни за преместване на обсадната артилерия.

Със затягането на преговорите за мир отново се обсъжда подновяването на военните действия. Още на 6 декември 1912 г. генерал-лейтенант Михаил Савов назначава комисия, която да се произнесе възможна ли е атака на крепостта, както и къде да се извърши и с какви средства. В нейния състав влизат: председател – генерал Никола Иванов и членове – генералите Ценов, Вазов, Янков, Степанович, полковниците Кушев, Загорски, Атанасов, подполковник Русев и майор Неделчев. В заседанията от 9 до 11 декември те заключават, че ненадейно нападение е невъзможно поради извършеното доукрепване на турските позиции. Същевременно атаката чрез артилерийска бомбардировка не е сигурен метод, защото изисква голям запас от снаряди и пак няма гаранции за успех. Все пак този похват може да се съгласува с друг начин за атака, като затруднява съобщенията на противника. Комисията изключва постепенната атака и приема за възможна ускорената атака. За успешни действия е необходимо усилване с пехота, артилерия и пионери.

На 15 декември 1912 г. Щабът на действащата армия одобрява изводите на комисията. Дадени са разпореждания за отпускане на необходими материали, но армията не е усилена с други части.

Картечница „Максим”, 8 мм, на въоръжение
в българската армия

Към 20 декември 1912 г. командващият 2-ра армия и неговите щабни офицери представят пред Щаба на действащата армия своите съобръжения за действията за завладяването на Одринската крепост с ускорена атака. За най-вероятен успех се предвижда атака на Източния сектор в района на форт Айвазбаба със съседните фортове от Кестенлик до Таштабия. В другите участъци се предвиждат демонстративни действия. Очаква се настъплението да протече в две денонощия, като през първото се превземе предната линия Маслак-Меразтепе и частите се укрепят на нея, а през второто се атакува и завладее фортовата линия. За успешното задържане на Източния фортови пояс от турски контраатаки трябва да се изведат на позицията полска и гаубична артилерия, както и картечни части.

Докато до декември артилерията около крепостта е разпределена относително равномерно, през месеца започва съсредоточаване на батареи в Източния сектор. Към обсадната артилерия на 2-ра армия са добавени и пет полски гаубични батареи от 1-ва и 3-та армия. Протоколът по примирието около Одрин не позволява да се пренесе напред линията на обкръжаването. За това началникът на Източния сектор генерал Вазов се разпорежда линията на предните постове да се допълни с пехотни окопи и укрития за артилерията, като при подновяване на военните действия тази укрепена позиция веднага да се заеме. Изградени са удобни наблюдателни пунктове за коригиране на артилерийската стрелба, както и запасни позиции и фалшиви батареи. Уредена е телефонната мрежа на артилерията, като има готовност и за сигнализация чрез флагове и фенери. Изключително важно за упешната атака е тясното взаимодействие между пехота и артилерия, за това са устроени двойни и тройни връзки с всички възможни средства за комуникация. На пехотата са раздадени щитове за предпазване от огъня на противника при разрязването на телените заграждения и ръчни гранати.

Към средата и края на ноември 1912 г. от състава на 2-ра армия излизат Кърджалийският отряд и Сборната конна бригада, а частите от 8-а и 9-а дивизия са попълнени с войници от допълващи дружини.

На 31 декември 1912 г. обсадната армия наброява над 115 000 души, от тях в Източния сектор – около 40 000 души.

На 20 януари 1913 г. генерал Никола Иванов предупреждава поверените му части, че от следващия ден военните действия се възобновяват. Заповядано е да се предприеме второ артилерийско бомбардиране на града. От 21 до 25 януари по града са изстреляни около 2 000 снаряда. В следващите дни силата на стрелбата е намалена, с цел само да се безпокои гарнизона и населението. Тази бомбардировка продължава до 3 март 1913 г. В резултат на артилерийския обстрел до 1 март избухват 25 пожара, разрушени са над 800 сгради и са убити и ранени над 100 човека. Бомбардирането не дава очакваните резултати, но все пак обстрелваните казарми са опразнени, а част от резервната войска е принудена да излезе на биваци.

Във връзка с артилерийския обстрел и турските действия при Шаркьой на 27 януари 1913 г. частите от гарнизона предприемат излаз в Източния сектор към Мусубейли. Те успяват да се вклинят в позицията, но с атаки на нож, в които се включват поддръжките, са отхвърлени на изходните си позиции. В резултат на неуспешния излаз турците губят над 700 убити, а отбраняващите се българи – над 70 загинали.

Лошите атмосферни условия през февруари 1913 г. възпрепятстват проектираната атака на турските предни позиции на Източния сектор.

Към началото на март 1913 г. помощник-главнокомандващият генерал Михаил Савов, който през ноември 1912 г. се е разпоредил за неуспешната атака на Чаталджа, не е сигурен в успеха на атака на Одринската крепост. На 7 март 1913 г. в Кара Юсуф той се среща с генерал Иванов, който настоява за разрешение за атака. Командващият 2-ра армия при това отбелязва, че ако не се даде такова, по-добре войниците да се оттеглят извън артилерийския огън на крепостта, за да не търпят излишни загуби. В крайна сметка генерал Савов дава разрешение за атака на предните позиции на Източния сектор.

В месеците до атаката на крепостта от гарнизона постоянно бягат турски войници – християни, които дават различни сведения за дислокацията и числеността на турските части и уверяват, че те гладуват и са с понижен боен дух.

През този втори период на обсадата българи и сърби търпят загуби от около 200 убити и над 1 000 ранени, от които 20 убити и 52 ранени сърби.

По това време командването на 2-ра армия знае, че в Източния сектор са съсредоточени турската редифска дивизия Бабаески, както и дружини от 10-а низамска дивизия.

Вечерта на 10 март 1913 г. генерал Савов подписва директива №21, съгласно която войските на 2-ра армия трябва да атакуват и задържат предните турски позиции в Източния сектор, а останалите сектори да ги поддържат с енергично настъпление.

На 10 март 1913 г. генерал Иванов издава заповед по поверената му армия ,,да заеме предните позиции на противника и да го отхвърли зад фортовата линия”. За това заповядва на 11 март 1913 г., в 1 ч. след пладне да започне артилерийска подготовка с всички полски и обсадни оръдия във всички сектори, пехотата да настъпи през нощта на 11 срещу 12 март и да завладее предните позиции на противника.

Междувременно към армията са придадени 3-та

Български войски в окопите пред Одрин

бригада от 4-та дивизия и 1-ва бригада от 3-та дивизия, като те са включени към войските в Източния сектор.

По това време фортовият пояс на крепостта обхваща 26 форта и 74 дълговременни батареи, от които в Източния сектор – 13 форта и 25 батареи. Гарнизонът наброява 75 000 души с 210 крепостни и 450 полски оръдия.

Обсадната армия по щат достига близо 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия. Реално налице са над 130 000 души. От тях в Източния сектор са съсредоточени 14 пехотни полка с 88 полски и 98 обсадни оръдия.

Началникът на Източния сектор генерал Георги Вазов дава конкретни задачи на командирите на Северния отдел генерал-майор Григор Грънчаров и на Южния отдел полковник Васил Делов. Полската и обсадната артилерия на 11 март след пладне трябва да обстреля Маслак и по-важните обекти на атаката. Частите от Северния отдел трябва да настъпят преди пладне на 12 март, като атакуват предните неприятелски позиции Софулар Бурну-Пачаджилар, а частите от Южния – Мезартепе-Демиркапу.

Началникът на обсадната артилерия полковник Стоян Загорски след това се разпорежда за обстрел на 11 март на Софулар Бурну, Маслак и окопите пред него, както и по другите цели, който трябва да се прекрати с настъпването на тъмнината. Допълва и че всички полски дълги и гаубични батареи трябва да бъдат запрегнати с готовност да преминат напред при заемането на неприятелските окопи от българската пехота. След това всичката артилерия трябва да открие огън по фортовата линия и пунктовете пред нея. За да не се ориентира неприятелят за мястото на атаката е заповядано стрелбата в сектора да не се отличава от тази в другите сектори.

Сутринта на 11 март 1913 г. бригадните командири предлагат нощната атака да се извърши без артилерийска подготовка и това тяхно становище е одобрено от генерал Иванов.

В 13 ч. всички обсадни батареи откриват огън. Започва артилерийски двубой с крепостната артилерия. Към 20 ч. стрелбата от българска страна започва да намалява, като само в Северозападния сектор продължава до полунощ, за да се заблуди противникът.

В Северния отдел на Източния сектор в ранната сутрин на 12 март в атака тръгват 2-ра бригада от 8-а дивизия, 2-ра бригада от 3-та дивизия, 56-и и две дружини от 54-и пехотен полк, подпомагани от пионери и артилерия. Като маневрени войски зад тях остава 53-и полк.

В Южния отдел в предни позиции са по три дружини от 57-и и 58-и полк, две дружини от 54-и полк, конният отряд, артилеристи и пионери. Маневрените войски са съставени от дружина от 57-и полк и мостова полурота.

След извършването на артилерийска подготовка частите преминават в нощно настъпление. Съгласно заповедите по Северния отдел 23-и пехотен шипченски полк, командван от полковник Иван Пашинов, в 4 ч. преди пладне на 12 март се спуска в Кумдере и изкачва склона към турските окопи. На няколкостотин метра от тях турците забелязват приближаващите българи и откриват пушечен огън. Под куршумите телорезачите правят проходи в телените заграждения, подпомагани от войниците, които с голи ръце и шанцовите си лопатки разрушават загражденията. За няколко минути изкуствените препятствия са преодолени и полкът стихийно атакува турските окопи около Маслак и батареи №58, 59 и 60. Турските части преминават в отстъпление към фортовете Аджийолу и Айвазбаба, а малцината останали защитници в окопите са убити в ръкопашен бой. Превзети са Маслак, Куштепе и гребена край Малтепе. Десети пехотен Родопски полк успешно атакува Малтепе.

Елемент от недовършена картина на Ярослав Вешин
„Щурмът на форта Айвазбаба”, експозиция НВИМ

Всички части в сектора изпълняват поставените задачи и към 7 ч. сутринта на 12 март 1913 г. предните турски позиции от Маслак до Демиркапу са в български ръце. Пленените оръдия и картечници са обърнати към фортовата линия. След около два часа настъпващите части достигат линията Кенанъдере-Хаиваджидере.

Същевременно в Южния сектор са превзети предните турски окопи, а в Западния сръбските части нямат успех в атаката към Папазтепе.

Генерал Вазов още преди обяд предлага на щаба на армията да развие успеха и да атакува фортовата линия, с което да реши изхода на сражението. Генерал Грънчаров получава исканото разрешение за атака на неговите войски от Северния отдел, които се намират само на няколкостотин метра пред телените мрежи на Айвазбаба и Аджийолу.

Решено е атаката да започне в 13, 30 ч., като войските от Южния сектор трябва да атакуват линията Илдъзтабия-Кавказтабия, а тези от Северния – Илдъзтабия-Айвазбаба, но поради закъснението на отделни части настъплението се отлага. Взето е решение решителният щурм да се извърши през нощта на 12 срещу 13 март 1913 г. Началникът на Източния сектор съсредоточава частите така, че да има възможност и за втора атака. Между 22 и 23 ч. на 12 март сапьорите трябва да направят просеки в телените заграждения. Те ще бъдат прикривани от артилерийски огън. С изгрева на луната стрелбата трябва да бъде учестена по предварително пристреляните цели. Спирането на огъня на артилерията служи за сигнал за започване на атаката. С нейното започване артилерията трябва да пренесе огъня си в тила на фортовия пояс до разсъмване. Началникът на сектора напомня на войските: ,, ... в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост ... Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт.”

През нощта на 13 март 1913 г. българските войски от Източния сектор атакуват изкуствените препятствия пред фортовете. Щурмовите колони са пресрещнати от ожесточен пушечен, картечен и артилерийски огън. Петдесет и четвърти полк е отхвърлен от Таштабия, докато 56-и полк настъпва между него и Айвазбаба. От изток под град от куршуми шипченци успешно атакуват Айвазбаба, а родопци и две дружини от 53-и полк щурмуват на нож форта Аджийолу. Оределите работни команди край Аджийолу под командата на подпоручик Величков правят пробиви в телените заграждения. Към форта под силен противников огън се устремяват българските щурмуващи колони с бойния вик ,,ура”. Останалите в укреплението турски войници са унищожени в ръкопашна схватка с ножове. Двадесет и девети пехотен Ямболски полк и 32-ри пехотен Загорски полк достигат пред Илдъзтабия и Коручешме. В това време полската артилерия е придвижена напред, с което се подпомага настъплението на пехотата.

Генерал Георги Вазов с пленения Шукри паша,
комендант на Одринската крепост

Атаката на форта Айвазбаба е водена от 12-а рота от 23-и пехотен шипченски полк, който настъпва с развяно полково знаме. До знамето, в първата редица на храбреците, застава командирът на шипченци, полковник Иван Пашинов. Полкът, подкрепен от пет роти от 53-и полк, преминава в неудържим щурм. Те са подпомогнати и от част от 10-и полк, който настъпва в междината от Аджийолу. На разсъмване на 13 март 1913 г. 23-и пехотен Шипченски полк постига решителната победа и овладява Айвазбаба, след което и другите фортове започват да падат в български ръце. В 9 ч. на 13 март 1913 г. и последният турски форт в Източния сектор – Кавказтабия, е превзет.

Рухването на турската отбрана в Източния сектор компрометира безнадеждно положението на крепостта. Защитата на останалите редути в другите сектори става безпредметна и деморализираните им защитници ги напускат, като побягват към града под тътена на взривените по заповед на Шукри паша складове с боеприпаси и храни.

Генерал Иванов се разпорежда войските от другите сектори да завладеят фортовата линия и да не настъпват към града. Тази чест е предоставена на героите от Източния сектор.

Сутринта на 13 март храбрата 2-ра бригада от 3-та дивизия навлиза в покрайнините на Одрин, където е посрещната от турски парламентьори. Те съобщават молбата на коменданта Шукри паша за предаване на гарнизона.

Около обяд войските навлизат в града, а авангард на конния отряд на полковник Генко Мархолев влиза във форта Хадърлък, където е комендантът с щаба си. Буйният кавалерист отклонява желанието на Шукри паша за предаване под условия, след като Одрин вече е превзет.

Над минаретата на джамията ,,Султан Селим” са издигнати български знамена, поставени от 11-та рота от 29-и полк, която получава тази задача от командира на 2-ра бригада от 3-та дивизия.

В ранния следобед на 13 март 1913 г. Шукри паша се предава на генерал Иванов, който прави забележка на пленения паша, че взривяването на железопътния мост и унищожаването на хранителните припаси няма военно значение, а само ще затрудни изхранването на жителите на града и пленените хиляди турски войници.

Една част от пленниците са пленени на самите позиции. Друга част при бягството си към града захвърлят оръжието си и започват да се преобличат в цивилни дрехи и да се крият в турските къщи. Новоназначеният комендант на Одрин генерал Вазов заповядва да се приведе в известност числото на пленниците, като са взети мерки да се възпрепятства укриването им. Събирането на пленените войници продължава цели два дни, като те се изпращат на остров Сарай, в преградието Караагач, Сименли и в казармата Янък къшла. Още в първите дни след победата при Одрин сръбските войски започват подготовка за отпътуване към отечеството им, което налага пленниците от Западния и Северозападния сектор да се поемат от 8-а дивизия. За да се продоволства голямото число заловени турци дажбата на войската се намалява с 1/4, като разликата се дава на бившите неприятели.

В плен попадат около 60 000 войници и офицери. Сред военните трофеи са 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси.

Саби, кутия за енфие и сребърни чаши на Шукри паша,
трофеи, експозиция на НВИМ

Победата в дните 11-13 март 1913 г. е извоювана с цената на над 1 500 загинали и около 8 000 ранени български и сръбски войници. В Източния сектор загиват около 1 000 войници и офицери, ранени са около 4 600, а над 400 са изчезнали. Почти всички загинали в Източния сектор са при атаката на фортовия пояс, докато при атаката на предните позиции загубите са малки. В другите сектори загубите са изключително при щурмуването на предните позиции, тъй като те превземат фортовете, след като турците спират бойните действия.

В хода на бойните действия около Одрин за първи път в новата българска военна история се извършва обкръжаване и ускорена атака на крепост. Въвеждат се новости в българското и световното военно дело в артилерията, свързочните части и авиацията. При атаката на крепостта се постига много добро взаимодействие между артилерия и пехота.

В резултат на превземането на Одринската крепост турското правителство губи аргумента си да отказва отстъпването на Одринска Тракия на България, обсадната армия е свободна и може да подсили заедно с тежката си артилерия българската армия при Чаталджа, освободена е важна комуникационна линия през града и турското командване настоява за подновяване преговорите за мир.

На 17 май 1913 г. в резултат и на победата при Одрин е сключен Лондонскиият мирен договор между съюзниците и Османската империя. Съюзените балкански държави получават земите на запад от линията Мидия-Енос, но противоречията между тях вещаят нова война.

<--   1   2
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.