е – музеен вестник > История > Монархическата власт при английския крал Едуард І Дългокраки (1272 – 1307)
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

В края на ХІІІ в. функциите на парламента още не били точно определени. Това се случило едва в първата половина на ХІV в. постепено той получил повече правомощия, като през 1297 г. с документа „Потвърждение на Хартата” (статут за „Неналожените данъци”), парламента получил правото да определя и утвърждава данъците. В този документ се казва, че нито един данък не може да бъде взет без съгласието на Парламента. Данъците се гласували само от рицарите, бароните, духовенството и богатите граждани, докато основната маса от населението нямала право на глас при това гласуване. Освен данъците, Парламента бил висш съдебен орган и имал съвещателни права.

Ако английските крале са знаели, че от двете събрания на различните съсловия ще се създаде една сила, която ще си присвои по-голямата част от кралските прерогативи, най-вероятно тяхната политика щяла да бъде друга. Френските крале, хвърляйки трите съсловия едно срещу друго, свиквайки провинциалните щати, създавайки една постоянна армия и данъка на земеделците, издигнали в продължение на 3 века една монархия много по-независима от нацията и народа, отколкото английската.

Все пак политиката на държавата по времето на Едуард І се осъществявала от краля. Той единствен бил отговорен за нея, но Парламента имал контролираща функция над него. Благодарение на държавната политика и на Парламента при крал Едуард І, държавата успяла да достигне до връхната точка на ранния абсолютизъм. Според повечето медиевисти, изследователи на средновековна Англия, ранният абсолютизъм била характерна черта именно при управлението на този английски крал. Все пак този абсолютизъм не трябва да се съпоставя с по-късния такъв в Западните държави. Нещата се променили коренно при управлението на сина на Едуард І – Едуард ІІ, който бил слаб владетел и държавник. По негово време Парламента се сдобил с много повече власт.

Тази политика на краля била голяма крачка в развитието на парламентарната система, която станала символ на съсловно-представителната монархия. Възникването на съсловното представителство имало голямо значение в процеса на развитие на централизираната държава. В страната се утвърдила парламентарна форма на управление, въпреки това или по-скоро поради това социалните противоречия не били изгладени и в известна степен разтърсвали английското общество в следващите години.


Статутите на Едуард І


За да може да се говори за правото, особено за средновековното законодателство, трябва да имаме понятие за значението на обичайното право и закона. Затова ще представим някои теоритични обосновки на понятията правен обичай и закон. Това е с цел за по-ефективно осмисляне на средновековното законодателство и най-вече за по-добро разбиране на законодателството на английския крал Едуард І (1272 – 1307)

Правният обичай е неперсонифициран и спонтанен начин за формиране на юридически норми. Той е почти винаги обективен източник на правото, който се обляга на съзнателна или несъзнателна традиция на социалната група, а не на волята на една власт. Обичаят няма държавен произход и ролята на държавата се свежда до неговото санкциониране. Той е спонтанен, това обяснава факта, че не е така добре формулиран под формата на норма. Обичаят е бил основа на правото от древността.

С развитието на държавите, обичайното право преминава постепенно с времето в писани закони. Така обаче то се трансформира в нов вид източник на правото, който се отличава от обичая, законът. Законите са формално създадени източници на правото, които произлизат от определен държавен орган, упълномощен да създава закони. Извлечените от него правни норми се налатгат на народа. Правните норми са формулирани. Те могат да бъдат изменени и допълнени единствено с друг закон. Законът, който е формулиран, съдържа една сигурност, която при обичая липсва. Обичаят е по-неопределен и по-несигурен. Докато законът може да остане непроменен въпреки времето и събитията. Но понякога, с напредване на времето, законът може да бъде интерпретирен по начин, различен от първоначалното му значение, замислено от законодателя. Той лесно може да бъде побликуван и да стане достояние на всички, също така лесно може да бъде отменен от друг закон. Законът остарява още от неговото обнародване.

Обичаят почива на общото съгласие. Това го прави пластичен към динамиката на обществените отношения. Обаче ако престане да бъде прилаган, обичаят излиза от употреба и изчезва. Той е несигурен, поради това, че не е писмено формулиран и често пъти дава голяма свобода за интерпретация. Обичайното право може да бъде формулирано и издадено, групирано в сборници, както това е било правено в миналото в доста правни системи. От момента, в който обичаят е формулиран и фиксиран писмено, той заприличва по своята външна форма, ако не по своя произход, на законодателството, като така губи предимството си на пластичност.

След кратката обосновка на понятията обичайно право и закон, можем да подходим към законодателните реформи в Англия през периода 1272 – 1307 г., по времето на Едуард І.

Неспокойните времена при крал Хенри ІІІ, постепено отшумели благодарение, както на държавните умения на неговия син, крал Едуард, но и на неговото законодателство. Заел се със задачата да въздигне кралския авторитет като изкорени злоупотребите, определи кралските и благороднически права, възстанови реда и подобри правосъдието, опирайки се на Парламента и Статутите (1275 – 1290). Едуард станал известен с прозвището “английския Юстиниян”. Във Франция има закони, които датират от времето на Наполеон, докато някои от статутите на Едуард продължават в Англия да имат силата на закон и днес. Английското право по негово време лягало върху обичайното право, като в сила влизало и римското право. Още в самото начало на своето управление, Едурад наредил да се направи проверка сред бароните. При изискване на книжата на Варенският граф от кралските юристи, той извадил от ножната една ръждясала сабя и казал: “Ето моята харта. Моите прадеди са дошли с Уилям Завоевателя и са завладяли земите си с тази сабя. Със същата сабя аз ще защитавам срещу всеки узурпатор”. Едуард вече разбирал, че писаните харти в Англия имат по-голямо бъдеще, отколкото правото на сабята. Подобна съпротива се наблюдавала в единични случаи.

Един от статутите на Едуард І

По времето на крал Едуард І се въвела практиката да се издават писани закони. Това е първото постоянно публично законодателство в Англия и английският крал се явявал негов родоначалник. Законовите реформи на Едуард І се били осъществени чрез издаваните от него Статути. Те заслужавали особено внимание поради броят им и поради факта, че показвали нивото на развитие на английското общество през Средновековието.

Първият статут, Едуард успял да издаде само една година след неговата коронация през 1275 г. „Уестминстърския статут” гарантирал правата и свободите църквата и градовете. В него били включени членове, отнасящи се до работата на чиновниците от местната и централна власт, както и дейността на шерифите, а също били посочени нови положения в правен аспект, които се отнасяли до прилагането на „Common law” – обичайното право. Още в първата част кралят заявявал, че ще спазва законите и поетите по-рано ангажименти на короната към обществото. Забранявал под страх от наказания да се разпространяват слухове, които могли да породят конфликт между краля и народа и краля и магнатите (търговците)

През 1275 г. сред разискване между кралските съветници и търговците в Парламента е одобрена Митническа система.

През същата 1275 г. бил издаден „Статута за евреите”. Наложен бил по икономически, но също така и по религиозни причини. В отговор на този статут била направена петиция, която разобличавала неправомерното отношение на монарха към евреите. В резултат на това се изострили противоречията между местния и чуждестранния лихварски капитал. В резултат на което започнили преследвания на евреите. През 1290 г. краля и Парламента взели решение да изгонят около 16 000 евреи от Англия. В старанта се наблюдавала една омраза към тях. Обвинявали ги във всички престъпления.

Следващия статут бил издаден на 7 август 1278 г. от Глостър. В него се потвърждавали гражданските права. Този статут определял и гарантирал правата на гражданите за унаследяване, което било от значение за развитието на правото в Англия. С него започнало утвърждаването на правата и интересите на третото съсловие, като последните пет члена от закона се отнасяли до правата и задълженията на лондонските граждани. Освен това законът от Глостър спирал безогледното разширяване на частните феодални имения и като бил установен принципът, че всички частни избирателни права се делегират от короната.

Следващият статут, който крал Едуард издал през месец ноември 1279 г. е: „Мортмейн” (Mortmain), закон на Мъртвата ръка. В буквален превод от английски Мортмейн означава, владение (особ. от страна на Църквата) без право на прехвърляне. Този закон не нарушавал гарантираните църковни права. Той определял унаследяването при църковните имущества като се забранявало църквата да взима в своите ръце земи, принадлежащи на светските владетели. Работата била там, че тези земи не били данъчно облагани от държавата. През сьщата година Едуард издава и указ за свитата на краля.

Законодателната програма на Едуард І била прекъсната за кратко поради военната му кампания в Уелс. През 1283 г. се появил статута „Актон Бърнел”, поради възникнал прецедент, когато кредитор трябвало да получи парите си по съдебен път, с помощта на шерифите, представители на местната или централна власт. Този статут трябвало да реши бъдещи подобни проблеми. В него се определяли наказанията които трябвало да се прилагат на нарушителите.

След завладяването на Уелс Едуард І издал един статут за реорганизиране и администриране на завзетите земи по английски модел. Този „Уелски статут” бил издаден през 1284 г. и утвърждавал уредбата на новоприсъединените земи. С него се регламентирали отношенията между краля и неговите нови поданици. Това регламентиране се осъществявало чрез промяната в територялното деление и всеобщото налагане на английски закони. Създадени били графства по английски модел – Флинт, Енгълси, Мерионет и Кернарвон, съдилища, изпратени били пътуващи съдии, които трябвало да прилагат „Common law” – обичайното право.

В тази връзка, за уелските закони Едуард І обявил: “Някои от тях – ние отменихме, някои – признахме, други – поправихме, а някои допълнихме.” Той установил и контрол над Уелската Църква.

Вторият „Уестминстъски статут” Едуард І издал през 1285 г. Този статут бил продължение на първия от 1275 г. и потвърждавал имуществените права и свободи на населението и църквата. Касаел въпроса за заграждане на общинските земи. Защитавал интересите на рицарите и гражданите, увиличила се ролята на кралския съд и ограничила тази на феодалните юстиции. Появята му била доказателство за адаптиране на законодателството към променящата се ситуация. Кралят отлично съзнавал нуждата от нови закони в постоянно променящата се държава.

През 1285 г. бил издаден „Статут за търговците”, който статут ревизирал създадения преди две години „Статут Актон Бърнел”. В този статут по подробно са разгледани и определени наказанията, които трябвало да се прилагат на нарушителите.

Същата година на 8 октомври бил издаден „Статута от Уинчестър”. Целта му била да се спрат ширещите се престъпления в кралството. Издаването на такъв статут показва колко сериозен е бил проблемът с престъпниците. В закона се споменават начините за справяне с все по-големите престъпления разпространени в кралството, а също и за разследването на самото престъпление и начините на съдене на престъпниците. Статута постановлява всяко населено място да сложи стража денонощно, за да се предотвъртяват по голям процент престъпления и “...ако през населеното място премине странник, той ще бъде задържан до сутринта, и ако не е заподозрян в нищо ще бъде пуснат, но ако бъде заподозрян ще бъде предаден веднага на шерифа...”

Пет години по-късно (1290) бил издаден един статут „Справка”, който се отнасял за църковните и градските съдилищата. В същата година - били издадени още два статута. Първият от тях определял правата на аристократите – „Que Warranto”, а вторият се отнасял до свободните собственици на земя – „Quia Emptores”, този закон не позволявал земята да се раздробява в различните части на държавата.

Управлението на крал Едуард І Дългокраки се характеризира като едно успешните в цялата средновековна история на Англия, и не само на Англия, а и в средновековна Европа. В известен смисъл периодът на неговото царуване също така е един от най-значимите в цялата политическа история на Острова, на цяла Великобритания. Едно от важните неща в политиката на този английски крал е идеята и опита (казваме опит, защото Едуард І успява за един кратък период да присъедини Шотландия към Английското кралство) да обедини всички земи на Британския остров под покровителството и управлението на Англия. Той е първият английски крал от нормандсата династия, който насочил своя поглед към земите на острова, а не толкова към континеталните владения на нормандските крале. Въпреки, че успял да реши външно-политическите проблеми с Франция и да запази своите владения на кнтинента. Английският монарх успял да присъедини всички земи на Уелс след войните от 1276 – 77г. и 1282 – 83г., а също да проведе военни кампании срещу коравите шотландци и да ги покори за един кратък период.

В хронологически аспект Едуард бил владетел, който управлявал между двама сравнително неспособни и слаби управници. И баща му Хенри и сина му Едуард ІІ трудно се справяли с проблемите в управлението на държавата. И двамата владетели имали сериозни проблеми с бароните. Не така било с внука на Едуард І – Едуард ІІІ, който бил енергичен и способен владетел и се опитвал да води управлението на държавата по модел на своя дядо.

Що се отнася до вътрешната политика, Едуард І успял да наложи изключително важни промени в управлението на страната, които оказали влияние в развитието на държавната система на английското кралство през средновековието, а и в по-ново време. Законодателството на английския монарх, както и появата и обособяването на Парламента дали нова насока на развитие на средновековна Англия. Възникналото съсловно представителство имало голямо значение в процеса на развитие на централизираната държава. С възникване на Парламента в Англия се родила нова форма на управление на феодалната държава – съсловно-представителна или съсловна монархия, която се явява важен и закономерен етап от политическото развитие на страната.

Статутите на Едуард І оказали изключително влияние върху политическото, икономическото и съдебно развитие на късно-средновековна Англия. Като в голяма част от днешните английски закони, в известна степен залага част от статутите на Едуард І. Законите му определили насоките на развитие на страната и спомогнали за централизация на английската средновековна държава.

По негово време се определили някои теоретични обосновки за кралската власт, една от тях била идеята за премахване на т. нар. “междуцарствие” – от смъртта на краля до коронацията на неговия наследник. При Едуард се случва това, което по-късно юристите ще приемат за даденост. По време на смъртта на крал Хенри ІІІ – 1272г., Едуард се намирал в Светите земи, където участвал в кръстоносен поход. Още същата година той приел кралската титла и станал крал на Англия, въпреки че коронацията му се осъществила две години по-късно, след завръщането му през 1274г. Той дал описание на природата и функциите на Короната. Едуард обосновил идеята, че в Короната присътвало цялото политическо тяло – краля, аристокрацията, духовенството, рицарите, гражданите и селяните. Развитието на държавната организация в Англия се характеризирала с по-ранни и по-завършени тенденции към институционализация и специализация на държавното управление отколкото във Франция, поради голямото влияние на правните идеи. В Англия конституционализма и парламентаризма са по-ранни отколкото във Франция, както и по-мек абсолютизъм поради прилагания механизъм на социален консенсус. Като цяло английското държавно управление и политика се различавали от това на държавите на континента – Франция и Германия.

При Едуард ІІ проличала липсата на силата и енергията на неговия баща. Нещата се променили почти коренно, когато централизираната по времето на Едуард І власт, преминавала все повече в ръцете на Парламента. Може би именно липсата на управленски качества и находчивост при Едуард ІІ, помогнало на Съсловното представителство да се утвърди като един от най-важните управленски органи на английската държава и до днес. Може да се каже, че в дейността си английските средновековни владетели са поддържали винаги презумпцията, че тяхното кралство в съществуващия си вид е избор на всеки един, живеещ в него – един вечно модерен възглед, с който английската нация се гордее и до днес.

<--  1  2  3
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.