е – музеен вестник > История > Монархическата власт при английския крал Едуард І Дългокраки (1272 – 1307)
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Завладяването на Уелс


Кралят на Уелс Ливелин Груфид (1247 – 1282)

Още докато бил лорд и граф де Честър, Едуард се опитал да наложи в неговите земи английски обичаи. Това негово начинание не сполучило, тъй като местните се разбунтували. Едуард бил разорен, но пък научил военните им методи и ефективността на стрелците им. Лъкът им бил сравнително по-дълъг, по-тежък и с по-голяма пробивна сила. През 1277 г. Едуард подготвил експедиция, която предвождал лично. Била изпратена също и флота, която стояла на протежението на брега във връзка с войската. По този начин осигурявала снабдяването на войската с продоволствия и муниции. Ливелин, брат му Дейвид и техните приближени воини били обградени в Сноудънския масив. С настъпването на зимата, те се видяли принудени да се предадат. В последствие английския крал издал статутите за Уелс, като управлението трябвало да се осъществява по английски образец (1284). Създал графства, съдилища и изпратил пътуващи съдии. Местните жители започнали да протестират, тъй като държали на техните стари обичаи. Едуард бил непреклонен. Последвало въстание, в което двамата братя, които не спазили клетвата, били убити. Ливелин паднал в бой, а брат му бил обесен и нарязан на парчета. Въпреки, че Едуард въвежда английските закони и обичаи, Уелс остава извън Англия и не изпращал депутати в Парламента. Чак два века и половина по-късно Хенри VІІІ ще ги обедини в едно кралство, чрез Акта на Съединението от 1536 г.

През 1301 г. първородния син на Едуард получава титлата принц на Уелс, титла която се предоставяла на престолонаследниците.

Едуард имал ограничен успех в разширяването на английското влияние в Ирландия. Той създал Парламент в Дъблин и увеличил търговията в някои крайбрежни градчета, но по-голямата част от страната се контролирала от едри барони и келтски родови главатари.

След като Едуард завършил първият етап от обединяването на всички британски земи, с победата над Ливелин и реорганизирането на земите му, той насочил поглед към Шотландия.


Войната срещу Шотландия


В „Планинската земя” цяла една провинция била заселена с англичани. Много от бароните имали земи от двете страни на границата. По всичко личи, че Едуард искал да се възползва от тази територия, като плацдарм за постигане на целта – завоюване на цяла Шотландия. След като шотландския крал Александър ІІІ починал през 1286 г., той оставил за свой наследник малката си внучка, която била дъщеря на норвежкия крал Ерик и дъщеря му Маргарет. Съобразителният Едуард предложил един брачен съюз между неговия син Едуард и малката наследница. Той изпратил кораби към Норвегия за норвежката принцеса Маргарет и шотландска престолонаследница, но детето не издържало пътя и починало в Оркни през септември 1290 г. В Шотландия, след като разбрали за смъртта на малкото момиче, благородниците започнали да си оспорват короната – борбата била между 13 претенденти. Два от клановете успели да надделеят над останалите. Техни представители били Джон Белиол и Робърт Брус, родственици на кралското семейство, от френски произход. Те и двамата имали еднакви основания за шотландската корона. В зараждащият се спор Едуард І изиграл важна роля на арбитър. Той подкрепил Джон Белиол, който бил коронясан в Скан. Но това не било всичко, английският крал поискал от Белиол и шотландците да го признаят за техен сюзерен. Шотландци не желаели едно такова сюзеренство. Самият Джон Белиол се съюзил с френския крал, като отказал на Едуард да се подчини на едно негово призоваване. След отказа на шотландският крал (условно може да се нарече крал, тъй като той фактически не е управлявал), английския владетел навлязъл в Шотландия през 1296 г.: „Безумният ли е извършил тази лудост? Ако той не иска да дойде при мен, ние ще отидем при него”. Тези думи на Едуард ясно показали решимостта на владетеля. След като навлязъл в Шотландия той пленил Белиол и взел свещеният за шотландците камък на Скан. Този камък олицетворявал шотландската независимост. С отнемането му, английския крал искал да им покаже, че всъщност те вече са под властта на английската корона. Едуард опитал постепенно да наложи английски закони и обичаи в шотландската действителност, но срещнал голяма съпротива от самия шотландски народ. Избухнало въстание, което било предвождано от Уилям Уолъс.

Уилям Уолъс

В начлото въстанието имало успех. Въстаниците и техният предводител постигнали значителен брой победи. Паметна за тях била битката при Стърлинг бридж на 11 септември 1297 г., в която командващият английските войски Джон де Уорън, граф на Съсекс, с всички налични сили се опитвал да удържи шотландският устрем, но неуспешно. В тази битка Уолъс загубил своя приятел и военен съветник сър Андрю де Морей, който умира в ужасни мъки от раните, получени в битката. След тази битка Уолъс нахлул в северните английски графства. Изключително важна се оказала битката при Фолкърк през следващата 1298 г. В нея Едуард успял да вземе победа. В последствие и да залови Уилям Уолъс. Борецът за шотландска независимост бил осъден на смърт, измъчван и накрая обесен. Напразно той опустошил граничната област. Тази победа, всъщност се оказала прелюдията на катастрофата. През 1305 г. английският крал се почувствал господар на Британските острови, като успял да подчини и Шотландия. Но през 1306 г. Робърт Брус надигнал отново Шотландия и бил коронясан за крал в Скан. Едуард вече бил твърде стар за нови кампании, но осъществил един последен поход, който не успял да довърши поради своята смърт. Той починал на 7 юли 1307 г., като бил положен в Уестминстър и погребан в Бъро-ъпон-дъ-Сендс на Слоуей.

Неговият син не се интересувал от Шотландия, но принуден от обстоятелствата трябвало да се срещне със шотландската войска при Банекбърн през 1314 г., където английската армия претърпяла поражение. Така Шотландия извоювала своята независимост, чак до официалното обидинение на двете страни през 1707 г., когато Шотландия и Англия образуват кралство Великобритания.



Поява и развитие на Парламента – 2-та половина на ХІІІ и началото на ХІV в.


Днес в света, всяка европейска, а и не само европейска, дръжава има една държавна институция наречена Парламент. В своя съвременен вариант той е законодателния орган на една страна и е част от държавната и структура – трите власти: законодателна – Парламент, съдебна – Съд и прокуратура, изпълнителна – Министерски съвет (Правителство). Парламента гласува законите на една страна, промените и допълненията към тях, а също така гласува държавния бюджет на държавата.

В различните държави той се нарича по различен начин. Например в Германия, парламентът се нарича Райхстаг, в Сърбия – Скупщина, в България – Народно събрание, в Англия – Парламент. Названието „Парламент” идва от латинския език. Това наименование било използвано още за феодалните съдилища в Нормандия. По-късно, през 1218 г. в Англия така наричали конгресите на феодалите. Парламента на Острова се появил с цел да помага и контролира краля или управлението на държавата. В условията на гражданската война 1258 – 1264 г. бил свикан първият Парламент. Човекът, който свикал първият Парламент е Симон дьо Монфор – противник на крал Хенри III и принц Едуард през 1264 г. През следващата 1265 г. дьо Монфор отново свикал парламента. В него участвали бароните, духовенството, представители на нисшето рицарство (по двама от всяко графство) и представители на градовете (по двама от всеки град).

Средновековният парламент на Едуард І

Това бил началния етап от оформянето на двукамарния парламент. След възкачването на крал Едуард I на английския трон Парламента придобил по-различен вид. В неговата основа залегнал Големия (Великия) съвет, който включвал аристокрацията. Ако се влезе в Камарата на Лордовете, тронът който се намира там напомня за председателството на Краля. Парламента бил структуриран от две части, две камари – Камарата на Лордовете и Камарата на общините. Първата Камара се състояла от архиепископите, епископите, абатите и лордовете (бароните), като тя се наричала Горната камара.

Долната, или Камарата на Общините била съставена от рицарите и гражданите, а също и от свободните селани. Тази камара се изграждала постепено през целия ХІV в., на базата на англо-саксонската традиция. При нея бил валиден принципът: всеки има право на глас. Между двете камари имало противоборство, което продължило дълги години. В този си вид и структура английският Парламент бил единствен в Западна Европа. Той се различавал от тези във Франция и Германия. Делението на Долна и Горна камара съществува и до днес в тази институция на Великобритания.

Самото образуване на 2-те камари в голяма степен било свързано със съсловното разделение в страната. Горната камара на Парламента се образувала на базата на отделянето на аристокрацията (бароните) от народа (рицари, граждани и свободни селяни). Различието между тях било способ за начина на влизане в Парламента, който способ впоследствие се приел като юридически принцип. Majores barones или благородните барони образували една социална група от лични съветници на краля. Те получавали покана за Големия Съвет от Едуард, която била поименна. Гореспоменатия Голям Съвет получил в края на ХІІІ в. името Парламент (Parliamention). В тази камара влизало и духовенството (архиепископи, епископи и абати). Тук разликата с френските Генерални щати била в това, че духовенството във Франция било в отделна камара от аристокрацията. Духовенството и аристокрацията образувала в края на ХІІІ в. т. нар. Палата на Лордовете (House of lords). Големият съвет или по-точно тези, които го съставлявали, Горната камара (Палатата на Лордовете), през 1305 г. наброявала 70 члена. От тях петима били графове, а 17 барони. Другите били лица, които Едуард избирал лично. Най-често това били кралски чиновници (юристи и съдии), но също така и църковни чиновници. В определени случаи, най-вече по юридическите проблеми, те се оказали много полезни. С наследствените перски титли се утвърдила доктрината, че лице, което получи лична покана за парламента – в камарата на Лордовете, този човек ставал наследствен нейн член. Докато при Горната камара се наблюдавала известна прилика с Генералните щати, то при камарата на Общините (House of commons) не било така. Тя била, както споменахме по-горе, създадена на основата на англо-саксонската традиция, на базата на англо-саксонската феодална система.

Разликата с Генералните щати във Франция при тази камара, която била известа като „трето съсловие” е, че тя включвала само феодалните сеньори, докато в Англия заедно с аристокрацията, в една камара било и духовенството.

В Долната камара на английския Парламент, влизали не само представители на градовете, но и на свободните селяни и рицарите на графства (Knights of the Shire), които представлявали интересите на всички собственици на земя. Така английските поданици биха могли да заявят своите права чрез представителите си в Парламента. В тази камара рицарите заемали важно място, което издигало техния авторитет. При управлението на Едуард І те били привиквани в Парламента, когато кралят се нуждаел от ресурси (финансови или човешки) за водените от него войни. По отношение на войската те били необходими и монархът се нуждаел от присъствието им в Парламента за решаването на тези въпроси. Доказателство за необходимото присъствие на рицарите в тази институция бил издаденият през 1297 г. статут „De tellagio non cocedento”. Рицарите могли да заседават с епископите и бароните в събранията на Графствата. Но в съдилищата на пътуващите съдии, рицарите се намирали в постоянна връзка с народа (гражданите и селското население). Те се обвързвали чрез бракове с богатите търговци от градовете и били повече земеделци и търговци. Като такива (финансовата част) и все пак значителният им военен опит и близостта с народа (човешкия ресурс), те били от голямо значение за краля в неговите военни кампании. Така камарата на Общините била образувана то взаимодействието и обвързването на рицарите, гражданите и свободните селяни. Всъщност депутатите от графствата и градовете не взимали никакво участие в дебатите на Големия Съвет. Те били само слушатели, като имали един говорител – Speaker, който съобщавал на Съвета тяхното съгласие или възражения. В един по-късен период, след майските събития през 1642 г. били изсечени медальони, които изобразявали краля в Парламента. В долната част на обратната страна била изобразена Камарата на общините с техния говорител. Все пак Долната камара разисквала помежду си въпросите свързани с държавната (кралската) политика. В кр. На ХІІІ в. тяхно място за събрания бил локалът на Уестминстърските монаси. Събранията им били тайни, но не и нелегални. Промените, които се осъществили в Англия посредством по-нататъшната феодализация довели до намаляване ролята на рицарите в Парламента, но пък не оказали голямо влияние върху графствата. Рицарите обаче си останали представители на свободните притежатели на земя в Графството, а самите графства си останали самоуправляващи области от държавната организация.

С цел ограничаване властта и влиянието на бароните Едуард І предприел някои мерки за регулиране на съсловната система. Всички свободни земевладелци с доход над двадесет фунта получали рицарско звание, с което започнали да носят „рицарска служба” пред краля. По този начин малките и средните собственици на земя пред краля се увеличили. Така Едуард успял да съсредоточи властта в свои ръце, да централизира държавния апарат и свел до минимум възможността за сформиране на феодални групировки, които да децентрализират страната. Народът винаги бил опора на монарха против аристокрацията. Кралят успял да си осигури почти неограничена власт над държавния апарат. Проведените военни кампании на Едуард І срещу Уелс, Франция и Шотландия го принудили да събере представителите на английския Парламент. Като през 1295 г. свикал т. нар. „Образцов парламент”. Този парламент бил по образец на свиканият от Симон дьо Монфор парламент от 1265 г. Названието му идвало от пълния състав, в който се появил. В един документ “Призовки за свикване на Образцов Парламент” се споменавал начинът на събиране на състава на този Парламент. В него има обособени глави за различните съсловия от парламента в които е дадено обяснение за начина на призоваване на членовете от съответното съсловие. Едно от нещата, които правело Едуард І един от най-стойностните и силни държавници на средновековна Англия бил факта, че при заплаха отвън, той се опирал на трите съсловия, на цялата английска средновековна общност. Самото свикване на този Образцов парламент било крачка напред в развитието на държавността в Английското средновековно кралство.

<--  1  2  3  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.