е – музеен вестник > История > Монархическата власт при английския крал Едуард І Дългокраки (1272 – 1307)
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

ДАНИЕЛ ИВАНОВ
Старши експерт в НВИМ


Монархическата власт при английския крал Едуард І Дългокраки (1272 – 1307)


Крал Едуард І (1272-1307)

“Като структура той бил красив, много висок (откъдето идва и прякора му – the longshanks - дългокраки), с високо чело и красиво лице, въпреки че сведеният надолу ляв клепач на окото напомнял за баща му. Говорът му бил в известна степен неразбираем – той фъфлел (заеквал), но това не му пречело да бъде убедителен” и един от най-суровите крале на Англия

Едуард І Дългокраки е роден през 1239 г. Той бил автократичен, сприхав мъж, който непонасял критика и бил жесток, дори спрямо своите деца. Въпреки това не може да се отрече неговият талант на лидер. Той бил безстрашен, енергичен, проницателен и един от най-суровите владетели на средновековна Англия. Чрез всяване на страх той успял да поеме управлението на Уелс, Шотландия и части от Франция. Суровият английски крал въздига авторитета на „короната” до нови висоти, като реформира кралската власт и доразвива обичайното право. През последното десетилетие сред бароните се появило недоволство към политиката му и се засилила опозицията.

Като лорд и граф де Честър, бъдещият крал придобил богат военен опит. Също като френският крал Луи IX Свети, който бил отдаден на кръстоносната идея, Едуард І заминал за Египет и Сирия през 1270 г., като се завърнал през 1274 г. след смъртта на неговия баща, крал Хенри ІІІ (1272).

Но преди да тръгне на кръстоносен поход, вече нарасналата непопулярност и омраза към краля – Хенри ІІІ, довела до “гражданска война” (1258 – 1265), в която синът на краля взел дейно участие. Увеличили се разходите, кралят искал все повече нови финансови средства. Той приел от Папата сицилиянското кралство за 2-ят си син Едмунд. Но за целта Хенри трябвало да проведе експедиция, искайки от бароните помощи, които те отказали, така за целта кралят увеличил данаците. В последствие се събрал Голям Съвет в Оксфорд през 1258 г., където светските и духовните феодали го принудили да приеме т. нар. “Оксфордски провизии”. Противно на обичая, сеньорите дошли въоръжени на съвета. Въз основа на гореспоменатите документи властта в държавата трябвало да се поеме от съвета на 15-те барони. Те от своя страна избирали комитет от други 12 барони. Тези две институции по-късно образували парламента. Една олигархия трябвало да замени монархията. Провела се Амиенската конференция, на която бил приет Амиенския едикт.

Хенри бил подкрепен от френския крал Луи IX Свети. Стигнало се до конфликт, след като кралят решил да не спазва задълженията си. Срещу него се оформила опозиция начело с барон Симон дьо Монфор – французин, който получил като наследство Лестърското графство. В зараждащата се гражданска война дьо Монфор бил подкрепян от рицарството и гражданите. След Амиенския едикт Симон дьо Монфор нанася поражение на кралските войски при Луис. Негов противник бил Едуард, който успял да плени заедно с краля. През 1264г. той свикал Парламент (аристокрация, градове (общини), рицари, духовенство). През 1265г. се свиква нов Парламент в Лондон, в който освен духовниците и бароните взели участие и представители на нисшето рицарство (по двама от всяко графство) и на градовете (по двама от всеки град). Това е нов етап от оформянето на двукамарния парламент.6 През същата година Едуард успял да избяга чрез хитрост, преструвайки се, че изпробва конете на благородниците, които го пазели, той избрал най-бързия и така избягал. Събирайки войска и прилагайки тактическите способи на Монфор, той успял да го победи и убие в битката при Ийвзхам на 4 август 1265 г. Тялото му било обезобразено, но Едуард позволил на неговите привърженици да го погребат. Дълго време те почитали останките му като Свети мощи.

След тези събития и успешния завършек на гражданската война, Едуард взел участие в Кръстоносен поход заедно с френския крал Луи IX Свети. Този поход останал в историята като “Кръстоносен поход в Тунис”. Едуард потеглил към Светите земи през 1270 г. и на 9 май 1271 г. дебаркирал в Акра. (Някои от частите на Луи Свети се отбиват в Тунис, и оттук идва наименованието на похода). Едуард провел някои операции – едната срущу Сен-Жорж в планината Акра, другата срещу Како. Все пак той не смятал да се впуска в по-мащабни кампании, но походът на Едуард имал известна полза. Сключено било примирие между жителите на Акра и мюсюлманите.

След смъртта на баща си през 1272 г., Едуард станал крал преди да се завърне в Англия и бил принуден да замине за Англия. След завръщането си той се заел със задачата да възвиси кралския авторитет, като се стремял да изкорени злоупотребите, да определи кралските и благородническите права и задължения, да възстанови реда и подобри правосъдието, опирайки се на Парламента и издадените от него “Статути” (1275 – 1290). Със своите статути и законодателна политика, Едуард І станал известен като “английският Юстиниян”. Също така той направил опит да обоснове правото на английските крале да владеят Британските острови.

Едуард І провел няколко военни кампании. Първата от тях била срещу последният уелски владетел Ливелин (Луелин) Груфид – 1276-77 и 1282-83 г. Тази кампания завършила със завладяването и реорганизирането на земите на Ливелин. Английския крал издал статути за Уелс, с които потвърдил завладяването и реорганизирането на същите тези земи. Те били предназначени за сина и наследника на английския трон – Едуард ІІ. 2-та кампания на английския крал била в Шотландия. След смъртта на “Девицата на Норвегия” – дъщеря на норвежкия крал Ерик и внучка на шотландсия крал Александър – Маргарет (1290), Едуард обявил своята подкрепа за Джон Белиол (от клана Белиол), като наследник на шатлондския трон. Но за тази своя подкрепа кралят изисквал от Белиол да го припознае за свой сюзерен (1292). Това желание на краля довело до съпротива от страна на Шотландските лордове и Шотландия, последвана от война.

Във Франция феодалната връзка между френския крал и Едуард като дук на Аквитания и Гаскония и нахлуването на Филип ІV в Гаскония довело до война (1293). Тези конфликти излезли скъпо на Англия и през 1294-97г. финансовото бреме очуждило духовниците, търговците и английските земевладелци от кралската власт. Едуард І негодувал срещу заформилите се протести на благородниците през 1297г., но бил принуден да отстъпи. След смъртта му неговите дела останали отчасти неизпълнени и проблемите нерешени. Все пак неговите методи довели до издигане на обичайното право и ролята на Парламента, което от своя страна дало предимство на неговите приемници.


Вътрешна политика на крал Едуард І – 1272-1307г.


След нормандското нахлуване през 1066 г., битката при Хейстингс, смъртта на английския крал Харолд и завземането на властта от Уилям, който бил наречен Завоевател, в периода от 1069 до 1071 г. избухнали редица бунтове и въстания срещу нахлулите на острова нормади. В тези въстания дейно участие взели и селяните от Северна и Североизточна Англия. Въпреки желанието за свобода и борбения дух, който имали въстанниците, тези бунтове били смазани по най-жесток и безмилостен начин. Убитите били хиляди, а стотици градове и села опоражени и сринати. Завоевателите установили нова централизирана военно-феодална обществена система, която била изградена чрез преразпределение на поземлената собственост.

В началото, след нормандското нашествие, се издигнала преграда между местното население и аристокрация от една срана и нормандската управляваща върхушка от друга. Като преграда между двете страни били езикът и ненавистта на местните към нормандските благородници. Постепено тези две страни се смесили, като английското население започнало да зачита нормандския ред и начин на управление, а нормандските управници и сеньори започнали да почитат английските обичаи. При възкачването на Едуард І на английския трон това смесване било почти пълно. По произход той бил норман, но като символ и обединител на народа си носел старо англосаксонско име. Той бил първият от династията на Уилям І Завоевателя, който се зовял с такова име. Дори погледнато само по името, той може да бъде определен като обединяващата фигура на народа си. Едуард бил човекът, който искал да въздигне славата на английското кралство, като обедини всички британски територии.

При неговата власт може да се каже, че е била проведена една “езикова реформа”. Кралят говорел еднакво добре както френски език, така и английски. Андре Мороа пише “Той говорел английски тъй естествено както и френски, и ние го виждаме да отговаря по време на кръстоносния поход, на английски на поздравите на султанските поданици.” От както в Англия управлявала Нормандската династия, английският език се говорел само от занаятчиите и селяните. Но по времето на Едуард І той придобива първостепенно значение, каквото е имал преди нашествието на Уилям І. Още от Симон дьо Монфор английският език бил употребяван в официалните документи. Друго, което било свързано с тази “реформа”, че френският език престанал да се преподава в английските училища още преди края на ХІV век.

Спомената по горе цел на Едуард да обедини около английската корона земите извън Англия минавала през някои военни кампании. Тези кампании включвали Уелс и Шотландия. За неговата мисия – да обедини Британските острови по скиптъра на английския крал – той бил готвен още от малък. Още през 1252 г., докато е на 13 г. той получил от баща си Ирландия, Честърското графство и някои други земи. Той е син на Хенри III и Елеонора Прованска, както и внук на крал Джон Безземни. Впоследствие Едуард сключил два брака. Жени се за Елеонора от Кастилия, от която имал 5 деца – Елизабет (р. 1282), бъдещият крал Едуард ІІ (р. 1284), Елинор, Джоан и Маргарет. Кралицата умира през 1290г. на 48 години и в края на ХІІІ нач. на ХІV век Едуард се жени за втората си съпруга Маргарита Френска – дъщеря на френския крал Филип ІІІ, Смели и сестра на бъдещия крал Филип ІV Красиви, която била сравнително по-млада от Едуард, с цели 36 г. Тя му родила двама сина – Едмунд, граф на Кент и Томас. Династичната връзка на Едуард с Уилям І Нормандски, както и браковете му поддържали неговия апетит към континента и най-вече към области от Франция. Като дук на Аквитания и Гаскония (области, които френския крал желае да присъедини към кралството си) и нахлуването му в Гаскония, довело до война през 1293 г., който конфликт излязъл скъпо на Англия. През 1303 г. Едуард сключил мир с Франция, като успял да задържи владенията си на континента, негово притежание от преди войната.

Едуард І успял да уреди династичен брак между сина си (възкачил се на трона под името Едуард ІІ) и френската принцеса, дъщеря на Филип ІV Красиви, Изабела Френска. Същевременно неговият син се оказал слаб държавник. Той не се интересувал толкова от политиката и делата на кралството, колкото изпитвал влечение към забавата и музиката. В последствие избухнал бунт срещу краля, воден от кралицата, Изабела Френска. Парламента накарал Едуард ІІ да се откаже от трона в полза на сина си, внук на Едуард І. Колкото до Едуард ІІ, той умрял в ужасни мъки – пазачите му го промушили с нагорещено желязо. Новият крал, Едуард ІІІ се опитал да следва политиката на дядо си. Той се стремял да бъде справедлив и силен крал.

Сключените бракове както на Едуард І, така и на Едуард ІІ, а също и конфликта с Франция през 1293 г., могат да бъдат определени в известна степен като първопричина за най-дългата война в историята на човечеството, започналата през 1337 г. и продължила до 1453 г., така позната сред историците като Стогодишна война. Освен икономическите причини за тази война, непосредствена причина била и сключените династични бракове на Едуард І и Едуард ІІ с френските принцеси, довели до претенции от страна на Едуард ІІІ за френския трон, тъй като той бил син на Едуард ІІ и Изабела Френска, дъщеря на Филип ІV Красиви. Но тъй като във Франция според „Салическия закон” жена нямала право да сяда на трона, Изабела била отстранена. Така управниците избрали най-близкият от наследниците по мъжка линия, Филип Валоа, син на брата на Филип ІV.

Да се върнем на главната цел на Едуард І, която била да стабилизира страната след гражданската война и да обедини всички земи на Британските острови под скиптера на Англия. Той се стремял да обоснове правото на английските крале да владеят Брританските острови. Условно този негов проект може да бъде разделен на две фази: 1-та завладяването на Уелс и 2-та войната с Шотландия. Първата негова военна кампания е срещу Уелс, чийто владетел бил Ливелин Груфид (1247 – 1282).


1  2  3  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.