е – музеен вестник > Анализи/Мнения > През 80-те години на миналия век старият балкански национализъм придоби ново потвърждение
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

През 80-те години на миналия век старият балкански
национализъм придоби ново потвърждение


Защо в световното обществено мнение се върна представата за Балканите като alter ego на европейската цивилизация


Деяня Кръстева


Национализмът винаги е бил една от най-мощните и вероятно най-моделиращи сили, влияещи върху развитието на балканската история през XIX-XX в. и до днес. В течение на годините той преминава през редица трансформации – от изходна база в изграждането на националните държави, през налагането на национални пропаганди, противопоставящи различните балкански правителства, до издигането на завършени национални програми по отношение на следвоенните малцинствени и териториални въпроси. Ново предизвикателство на балканския национализъм отправят блоковото разделение на полуострова след Втората световна война и установяването на комунистическите режими в България, Румъния, Югославия и Албания.

Следвоенният нов ред води до обособяването на два лагера на Балканите и промяна в схемата на развитие на национализма. Марксизмът е несъвместим с национализма, твърди Ленин и следвайки тази линия, комунистическите режими на Балканите се опитват да спазват принципите на интернационализма и федерализма. За новата власт „Старите Балкани” – онзи свят на страстен, почти мистичен национализъм и дълбока преданост към рода – няма да издържат и до края на века. Скоро обаче, комунистическите лидери ще открият, че искат или не, трябва да се съобразят със силата на „жизнения” балкански национализъм. Идеите за една по-широка балканска федерация се провалят и в общи линии границите от 1918 г. остават непроменени. Малцинствата наистина са намалили своята численост, но отношението на новите режими към тях не се отличава особено от това на предшествениците им.

Разбира се, тези процеси имат своите специфики в различните балкански държави. Навсякъде обаче е налице известно отслабване остротата на националните въпроси в периода на конституирането на двата противостоящи си блока. За пръв път от дълги години „врагът” е ясно дефиниран и то по политическа, а не по национална линия. Окончателното стабилизиране на лагерите, засилващата се интеграция на запад и първите признаци на съмнение в силата на властта на изток обаче скоро водят до „възраждане” на националните идеи в границите на всички балкански държави. Развоят на събитията рефлектира в повсеместна ескалация на национализма в началото на 80-те години, признаците на която са видими и от двете страни на „желязната завеса”, разделяща балканските държави.


„Последен валс” на комунистическите режими с балканския национализъм


За да се търсят причините за ескалацията на национализма в държавите от социалистическия блок, необходимо е да се обърне специално внимание на специфичните отношения между принципите на комунизма и национализма. Когато идват на власт, комунистическите режими се обявяват за „нов” световен ред. От тяхна гледна точка национализмът е „стар” принцип на обществено устройство. Комунизмът следва да замести национализма като по-прогресивна форма на политическо управление. Стремейки се априори към едно безконфликтно общество, комунистическата идеология отрича съществуването на етнически конфликти. Доколкото системата е наясно с наличието на унаследени такива, за тях се вярва, че ще бъдат преодолени чрез победата на социализма. Той ще ликвидира недоверието между нациите и националните вражди и ще обедини народите в рамките на единни социалистически държави.

В действителност, наличието на етнически конфликти в държавите от социалистическия блок се решава от комунистическите режими по два основни начина – регулация и елиминация. В рамките на регулацията властта се стреми да трансформира етническата принадлежност в комунистическа чрез приобщаване на представителите на малцинствата към властовите структури. Към методите на елиминацията пък, спадат насилствената асимилация и масовото изселване или преселване на малцинственото население. Разбира се, трябва да се отбележи и югославският модел, където в рамките на федерацията липсва доминираща народност и до последно комунистическата власт се стреми да спазва принципите на интернационализма.

В случая на България и Румъния, които са национални държави обаче, тази схема е особено видна в отношението към националните въпроси. Първоначално, те се стремят да регулират наследените етнически (национални) проблеми, давайки широки права на малцинствата и насърчавайки тяхното идеологическо осъзнаване. В последствие, с постепенната еманципация на балканските държави от водещата линия на СССР, отношението към малцинствата се променя и все по-често се прибягва до методите на елиминация на проблема. Причините за това трябва да се търсят, както по линия на изчерпване блоковото противопоставяне като фактор на националното обединение срещу „класовия враг”, така и по линия на инициираната от СССР през 80-те години „перестройка”.

След като през март 1985 г. ръководството в СССР поема Михаил Горбачов и постепенно налага линията на „перестройка”, тя се свързва освен всичко друго и с активизиране на отношенията с държавите от Запада. За консервативните комунистически режими на Балканите тази политика носи в себе си само негативи. В условията на тежка икономическа криза и задълбочаваща се криза на доверието във властта, комунистическите лидери се нуждаят от политика, която да обедини отново народа около ръководната сила на партията. Парадоксално, но още от началото на 70-те години за тази цел е възкресен именно „ненужният”, „буржоазен” национализъм. Комунистическите партии развиват идеята за „единната социалистическа нация”, а като враг на „единността” и следователно на обществената сигурност са посочени малцинствата. Горбачовата „перестройка” само катализира тези процеси, видни най-вече в рамките на българската и румънската национална политика.

България посреща 80-те години с тревожно нараснал външен дълг, ограничени икономически контакти със Запада и изчерпано доверие към системата, която след 40 години социализъм не може да осигури нормално ежедневие на своите граждани. Тревога носят и демографските данни, които показват, че българското общество застарява, а раждаемостта намалява (с изключение на циганското и турското население). Именно демографският проблем е използван от партията и като част от мотивацията на започналата през зимата на 1984 г. открита асимилационна политика на българската държава по отношение на турското малцинство в страната, наречена „възродителен процес”. Тази фаза идва в края на дългогодишната и противоречаща си политика на Българската комунистическа партия (БКП) по националния въпрос. В рамките на посочената по-горе схема тя първоначално гласува широки права на турското малцинство, което в периода 1946-1956 г. се радва на големи образователни и културни привилегии, а успоредно с това редува периодите на регулация с опитите за елиминация на проблема чрез мащабни изселнически кампании (1949-1951 г., 1969-1978 г.) и ограничаване на гарантираните права.

Отношението на БКП към турското малцинство в страната се влияе не само от факта, че националният исторически дискурс се базира върху отхвърлянето на турския свят, но и от принадлежността на Турция към „лагера на врага” в рамките на Студената война. Поради тази причина към демографските доводи за „възродителния процес” се добавят също митът за турското малцинство като „пета колона” на Турция срещу България и опасенията от различен характер – от превръщането на България във „втори Кипър”, от вълненията на албанските мюсюлмани в Косово, от турската пропаганда за „външните турци”, от засилената дейност на турските разузнавателни служби (МИТ) и изселническите организации на българските турци.

В действителност, „възродителният процес” се явява опит на комунистическата власт да използва етническия национализъм, за да оправдае и засили слабите си политически позиции през 80-те години. Последен елемент от тази комунистическа национална политика е инициирането и на поредната изселническа вълна към Турция. Лидерът на БКП Тодор Живков вижда спасение за разклатения си режим в национализма, който му е помагал и по-рано. Стимулирането на българския национализъм, вярва той, е единственото противодействие на започналите през май 1989 г. масови вълнения на българските турци. В речта си от 29 май 1989 г., предавана по телевизията, той подчертава българския произход на турците (водеща теза на „възродителния процес”), но им дава правото временно или завинаги да напуснат България. Речта на Живков поставя началото на най-мащабното изселване, в рамките на което над 300 хиляди български турци напускат страната. Обезлюдени са цели селски райони в южна и североизточна България. Изселването нанася тежък удар не само върху българската икономика, но обтяга до крайност и отношенията между България и Турция, а в световен мащаб България трайно получава облика на нетолерантна и репресивна държава.

По сходен начин протичат събитията и в Румъния, където отново комунистическата власт наследява тежките малцинствени проблеми на уголемилата почти двойно териториите си след Първата световна война Румъния. Спазвайки принципите на интернационализма, комунистическата партия гласува широки културни и образователни права на унгарското малцинство. Румънските унгарци получават политическо представителство, а през 1952 г. и автономен район – Търгу Муреш. Не бива да се пропуска фактът обаче, че в случая унгарското малцинство разполага със защитник в лицето на „братска” Унгария. В този смисъл, не такава е политиката по отношение на немското малцинство, което още от установяването на комунистическата власт подлежи на елиминация, оправдана от борбата срещу „класовия враг”.

В рамките на тази политика още през 1945 г. над 150 хиляди румънски немци са откарани на принудителна работа в СССР, като повече от половината от тях не се завръщат. Притиснати от държавната политика и от постепенно влошаващите се условия за живот, румънските немци масово бягат във Федерална република Германия (ФРГ). През 1978 г. този въпрос е окончателно регулиран чрез сключването на специална изселническа спогодба, която установява годишна квота от 11 хиляди души. Румънските немци обаче представляват важен демографски ресурс за Румъния и не са пуснати лесно. За всеки изселник ФРГ изплаща по 8 хиляди марки на Румъния.


1  2   -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.