е – музеен вестник > Анализи/Мнения > През 80-те години на миналия век старият балкански национализъм придоби ново потвърждение
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

След вълненията в Унгария от 1956 г. натискът се засилва и над румънските унгарци и постепенно всички малцинствени привилегии са им отнети. Автономията е премахната окончателно през 1969 г., но въпреки това унгарците запазват представителството си дори в най-висшите партийни органи. В този смисъл, Румъния за разлика от България последователно се опитва да регулира проблема с румънските унгарци, вървейки по пътя към изграждането на „единна румънска социалистическа нация”.

Националната политика намира отражение и в административното деление на Румъния. Териториалните единици навсякъде се прекрояват по начин, който да осигури количествено надмощие на румънската национална единица. Крайна стъпка в тази насока е проектът за „систематизация на селата”, който предвижда ликвидирането на малките селища и преселване на населението им в т.нар. агро-промишлени градове, като основният удар пада върху богатите унгарски селища в Трансилвания.

Румънско-унгарският проблем добива нова острота през 80-те години, когато съдбата на унгарците в Трансилвания извежда наяве политико-икономическите различия между Унгария – преден мост на „перестройката” и консервативната Румъния. В опит да елиминира зреещото етническо и социално недоволство Румънската комунистическа партия (РКП) върви към пълно ограничаване правата на унгарското малцинство. През 1984 г. малцинствените емисии по радиото и телевизията са окончателно прекратени. Цялата топонимия е румънизирана. Лидерът на РКП Николае Чаушеску се влияе от „българския опит” и след 1988 г. всички новородени се записват само с румънски имена. Самоопределението „румънец” се превръща в задължително за всички. Гарант за изпълнението на това решение е румънската служба за държавна сигурност „Секуритате”.

Така, ако до този момент националната политика на РКП е служела като средство за легитимиране на режима пред румънското общество независимо от тежката икономическа обстановка, то за малцинствата, особено в края на 80-те години, това е все по-невалидно. Съчетанието от икономическата криза, всепроникващия култ към семейството на Чаушеску и крайностите на румънския национализъм пораждат огромно недоволство и именно инициираният от унгарците протест в Тимишоара символизира началото на края на комунистическия режим в Румъния.

Въпреки редицата прилики в национално-малцинствената политика на България и Румъния, налице са и много различия. Факт е, че и Т. Живков, и Н. Чаушеску се стремят към изграждането на хомогенна социалистическа нация. В използването на национализма за тази цел обаче румънският лидер стига по-далече. За разлика от България, където традиционни са проруските симпатии, в Румъния именно традиционното недоверие към руснаците и осъждането от страна на Чаушеску на съветската намеса в Чехословакия превръщат още през 1968 г. румънския комунистически лидер в защитник на румънската нация от изконната руска опасност. Образът му на „пазител на нацията” позволява на Чаушеску много по-крайно и по-открито да експлоатира националните чувства на румънците с цел да легитимира властта си.

Видимо обаче механизмът не сработва и в Румъния. Към етническото недоволство на трансилванските унгарци се прибавя и обществения бунт на самите румънци, а доскорошният „гений на Карпатите” е арестуван, съден и разстрелян на 25 декември 1989 г.

По специфичен начин протичат тези процеси в Социалистическа федеративна република Югославия – държава, която, по условие, от самото си създаване се гради върху принципите на федерализма и интернационализма. Йосип Броз – Тито (хърватин) и неговите съпартийци Александър Ранкович (сърбин), Едвард Кардел (словенец) и Милован Джилас (черногорец) определят политическата линия на Югославската комунистическа партия (ЮКП) с формулата „братство и единство”. Основните принципи на югославската комунистическа програма са изградени върху презумпцията, че премахването на класовите различия от само себе си ще заличи и националните, а победата на социализма в икономиката ще направи невъзможна експлоатацията на една нация от друга. Напротив, развитата нация ще подпомага на неразвитата.

Конституцията от 1974 г. отново затвърждава федералния принцип и децентрализацията на властта в Югославия. На автономните провинции Войводина и Косово е дадено право на вето върху решенията на федералното събрание, а федералните единици получават широка културна и икономическа автономия. В системата обаче остава неизчистен въпросът със статута на Сърбия, която е едновременно цялостна, но в същото време и самостоятелна федеративна единица (към СР Сърбия влизат двете автономни провинции Косово и Войводина, разполагащи с федерален статут, сравним с този на другите републики). „Тясна Сърбия” (третината от СР Сърбия) не разполага със самостоятелен федерален статут, което означава, че решенията, свързани с нея, задължително се вземат на ниво на цялата СР Сърбия, а това засяга интересите, както на сръбското мнозинство, така и на малцинствата в Косово и във Войводина. Този недостатък на системата от 1974 г. се превръща в основен препъни камък пред отстояването на идеите за „братство и единство” през 80-те години.

След смъртта на Тито, харизматичния югославски лидер през 1980г. ръководството на държавата и партията се осъществява на ротационен принцип. Във властта следва да се редуват представители на всички републики и дори на автономните провинции. Лозунгът на партията „След Тито, Тито!” обещава формулата „братство и единство” да остане водеща и в бъдещото развитие на режима. Заплахата обаче – социална, икономическа, политическа – все повече се привижда като етническа, религиозна и национална. Недоволството на всички федерални единици от конституционния им статус нараства. Натрупаното напрежение избива първо в Косово, където през 1981 г. албанските студенти излизат на улиците на Прищина в протест срещу изостаналостта и безработицата в областта. Политическият проблем в Косово се съчетава със задълбочаването на икономическите проблеми в страната като цяло. Югославия все повече живее „на заем” и по-високият социален статус на гражданите ? в сравнение с останалите социалистически държави постепенно изчезва. Нарастват и икономическите различия между самите републики. Словения и Хърватия възобновяват критиките си към системата и през 1985 г. напускат Федералния фонд за солидарност и подпомагане на неразвитите региони.

Недоволството на сърбите намира своя интелектуален израз в отпечатания през 1986 г. Меморандум на Сръбската академия на науките и изкуствата. Използвайки либералните идеи на съветската „перестройка”, авторите на Меморандума умело представят социалнополитическата криза на комунизма като национален разпад и наред със заключенията за неефективността на социалистическото самоуправление, преекспонират заплахата за сръбството. Тези настроения намират своето политическо въплъщение в лицето на Слободан Милошевич, политика, оглавил Съюза на комунистите на Сърбия през май 1986 г. Прегърнал каузата на сърбите в Косово, Милошевич подсилва националните настроения сред сърбите, осигурявайки си широка обществена подкрепа. По този начин той успява да префокусира конфигурацията Тясна Сърбия – Войводина – Косово, а дори и на целия югославски ансамбъл, около Белград – столица на Сърбия и на федерацията.

Ескалирането на национализма през 80-те години в държавите от социалистическия блок се свързва, както с постепенното отваряне към Запада, така и с идеите за „гласност” на съветската „перестройка”. Основен фактор обаче играе постепенното отслабване на комунистическите режими. С цел да стабилизират властта си, партийните елити прибягват до национализма като единственото оръжие за обществена мобилизация, което исторически е доказало своята ефективност. Парадоксално, на фона на обществената либерализация и модернизация и отваряне към Запада, Балканите се завръщат към идеологията на войнствения, предвоенен национализъм.


От другата страна на „желязната завеса” – национализмът в Турция и Гърция


Процесите от края на 80-те години на XX в. протичат по различен начин от другата страна на „желязната завеса” и имат своите специфики, съответно в Турция и в Гърция. И в двете държави обаче е видна горната тенденция на засилване на националните идеи, не само на обществено, но и на държавно ниво.

Още с първата турска републиканска конституция от 1924 г. се регламентира, че всички граждани на Република Турция са „турци”. Официалната държавна политика изхожда от презумпцията за единство на нацията, като това единство се постига чрез налагането на турския език, турската история, турската култура като общовалидни за всички „съотечественици” в Република Турция. В действителност, Република Турция е национална, но не и хомогенна държава. През 1985 г. нейното население възлиза на 51 милиона и 150 хиляди души, от които турците са около 42 милиона (82 %), а 9 милиона наброяват малцинствата, сред които най-многобройно е кюрдското. По същото време в обществото съществува и латентно разделение по отношение на кемализъм – ислям и османско наследство, което отново излиза на преден план от средата на 80-те години. След поредния военен преврат в името на укрепване принципите на кемализма (12 септември 1980 г.), новата конституция (1982 г.) затвърждава принципите за единство на държавата и нацията и тяхната неделимост чрез признаване на малцинствата в Турция или чрез обществена употреба на друг език освен турския.

Именно в периода, в който Турция яростно напада България по всички международни форуми за неспазване правата на малцинствата, тя най-тежко нарушава правата на своите съотечественици – кюрди, разглеждани като заплаха за единството и сигурността на нацията. Кюрдският въпрос обаче не е единственото проявление на ескалиращия турски национализъм през 80-те години на XX в. Военният режим (1980-1983 г.) и поелият премиерския пост след възстановяването на демократичния ред Тургут Йозал (1983-1989 г.) активизират външнополитическата национална пропаганда. Пантюркизмът е изведен като водеща политическа линия в отношенията на Турция с балканските страни. Тезата за „външните турци” освен за обществена мобилизация служи на турските власти и като инструмент за оказване на влияние и натиск от България до Босна.

Формирането на двуполюсния следвоенен модел водят до появата на нови насоки и в гръцкия национализъм. Унаследените малцинствени проблеми на Гърция се свързват главно с мюсюлманското малцинство в Западна Тракия, с албанците в Чамурия (съответно с гърците в Северен Епир) и с българите в Егейска Македония. В навечерието на Гражданската война (1946-1949 г.) сред тях най-ярко се откроява проблемът с егейските българи, които по време на войната открито оказват подкрепа на българските окупационни войски. Натискът и репресиите над населението в Егейска Македония прерастват в силово разчистване на сметките с „родотстъпничеството” на егейските българи. Следствие на тази кампания много от тях са принудени да се изселят в България и в новосформираната в СФРЮ Република Македония. Официално обаче, за Гърция този проблем не съществува, тъй като не се признава наличието нито на българи, нито на македонци, на гръцка територия, а държавата се определя като хомогенна от национална гледна точка. Този измамно умерен национализъм доминира гръцкото общество до края на 50-те – началото на 60-те години, когато конфронтацията с Турция в Кипър извежда отново на преден план националните противоречия между двете държави. Именно националната политика на режима на полковниците (1967-1974 г.) по Кипърския въпрос – отстраняването от длъжност на кипърския президент архиепископ Макариос и подготовката за еносис ( обединение ) – дават възможност на Турция да отцепи на 13 февруари 1975 г. северните части на острова, където обявява създаването на Турска федеративна държава Северен Кипър. Ненамесата на Великобритания – гарант на независимостта на острова – и на САЩ – арбитър в НАТО, карат Гърция обидена да напусне пакта. Като цяло, близостта на САЩ с Анкара се възприема в Гърция като знак на безусловната американска подкрепа за турските позиции – едно виждане, което често обвързва затрудненията в отношенията на Гърция с Турция с проблеми и в отношенията ? със САЩ.


* * *


Засилването на национализма на Балканите през 80-те години води със себе си редица нови конфликти. Така в европейското обществено мнение отново се връща представата за Балканите като alter ego на европейската цивилизация и „барутен погреб” на Европа. Тази представа, уви, се затвърди чрез кризата в Югославия, прочула се незаслужено в Западния свят под името „Балканската война”.

<--  1  2  
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.