е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Подвижните пясъци на цивилизацията и варварството
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Отвъд манихейството


За да бъде ефикасен, диалогът трябва да отговаря на две изисквания. От една страна, той трябва да отчете различието на събеседниците и да не предпоставя, че единият от тях олицетворява нормата, а другият се отклонява от нея, изостава или проявява недобросъвестност. Ако човек не е готов да преразгледа своите убеждения и истини, да погледне за момент в посоката на другия – а дори и да приеме, че в това отношение другият е прав, – диалогът ще се окаже невъзможен. От друга страна обаче, диалогът няма да доведе до нищо, ако участниците в него не приемат една обща формална рамка на дискусията, ако не постигнат съгласие относно естеството на използваните аргументи и възможността да търсят заедно истината и справедливостта.

Диалогът между хора от различни страни и с различни култури не протича в някакъв вакуум. Не е възможно да се заличат вековете история, които го предхождат и през които „страхуващите се страни” са господствали над „страните, изпитващи неприязън”. Става ясно какво ще се иска от западните политически и интелектуални елити, ако решат те да тръгнат по този път. Предпоставка за това е да престанат да се смятат за въплъщение на законността, на добродетелта и на общочовешкото, доказателство за което било уж тяхното технологическо превъзходство; с други думи, да не се поставят над законите и преценките на другите. Правото на военна намеса, които си приписват някои западни сили, не само се основава единствено на силата; то рискува да представи идеалите, отстоявани от западните общества – свободата, равенството, светското начало, човешките права – като удобен камуфлаж на волята им за господство и така да ги опетни. Ще повторим: свобода насила не може да се налага, нито пък равенство чрез подчинение. Ако западните политици държат тези идеали да продължават да са валидни, те трябва на първо време да изтеглят войските си от страните, където се намесват (днес това са Ирак и Афганистан), да закрият незаконните затвори и лагерите за мъчение, да съдействат за установяване на една жизнеспособна палестинска държава. За да може мюсюлманското население на тези страни да насочи вниманието си към вътрешните причини за своето разочарование, нужно е да се премахнат най-очебийните външни причини, за които отговорност носи Западът.

В същото време самите западни страни, най-вече европейските, не могат повече да смятат, че допринасят за установяване на човешки права около себе си, като се вживяват в ролята на смел учител и безпогрешен наставник. Лесните дихотомии между Светлината и Мрака, свободния свят и мракобесието, нежната толерантност и сляпото насилие, говорят повече за високомерието на техните автори, отколкото за сложния днешен свят. Едва ли е заслуга да избереш доброто пред злото, когато ти определяш значението на тези две думи. Ако шампионите на справедливи каузи искат да привлекат заблудените овци към своя идеал, по-добре е да постъпят тъкмо обратното: да покажат, че могат да бъдат самокритични, да изтъкнат онова в събеседниците си, което вече ги доближава до този идеал. Признак да повече добродетел, а и повече тактичност, е да не се смесват наставлението и този, който го отправя. В сегашния случай с исляма трябва да напомним, че изискването за справедливост или признаването на плурализма са ценности, които спадат и към неговата традиция.

Това в никакъв случай не означава, че западните страни трябва да се откажат от принципите, които са определили за основополагащи в техния обществен живот. За да бъдат третирани другите справедливо, суверенитетът на народа, свободата на индивида, утвърждаването на равни права за всички, признаването на плурализма на човешките общества, трябва да се затвърждават, а не да се изоставят. За сметка на това трябва да се изостави ограничената представа за другите, коя то се налага, ако не изцяло, то най-малкото преобладава в медиите и в официалното говорене.

Тази ограничена представа се проявява в три отношения. Първо, мюсюлманското население, наброяващо един милиард жители на множество страни, се свежда до исляма сякаш мюсюлманите, за разлика от останалите човешки общности, правят всичко в живота си само от религиозни съображения. Второ, ислямът се свежда до ислямизма: една религия с четиринайсет века история, предлагаща път за духовна реализация, сведена до политическата програма на няколко войнстващи групи днес. И накрая, ислямизмът е свеждан до тероризма, въпреки че той възприема най-различни пътища на политическо действие, които не престъпват действащите закони. А всъщност Бен Ладен е толкова показателен за истината за исляма, колкото Хитлер за истината за Запада, а още по-малко пък за истината за всички мюсюлмани. Тази поредица от изопачавания устройва съвременните екстремисти, на които им се ще да минават за говорители на огромна религиозна общност. Подобни опростени представи са не само неверни, те са и опасни: така един милиард мюсюлмани са тласкани към няколко хиляди ислямисти и са по-дозирани, че всички са терористи.

Смесванията и безогледните упреци вместо да уталожат враждата, само я засилват, отдалечавайки се така от желаната цел. Трябва да спрат медицинските думи по адрес на исляма, да престанат приказките от рода на „ ислямска зараза” или „ заразени мюсюлмани”: зад тях прозира изкушението за хирургическо изрязване. За да няма нови Буйери , на постъпката му не трябва да се гледа като на истината за исляма: каквото и да приказват извършителите на подобни действия, последните не са плод на никоя религия, на никоя култура. Двамата участници в диалога имат интерес да прокарат много ясна разграничителна линия между културната идентичност и политическите решения, между формите на духовен живот и гражданските ценности, въплътени в законите. Благодарение на подобно разграничаване други, незападни страни, съумяха да възприемат принципите на демократичното управление, без да се отказват от своите традиции и обичаи. Разграничаването между законите и ценностите, от една страна, и културата и духовността, от друга, може да постави началото и на Запад на политика, която да отговаря на съвременното общество.

Както видяхме, всяко общество се характеризира с много култури. Обаче в днешно време контактите между хора от различен произход (особено в големите градове), миграционните процеси и пътуванията, международният обмен на информация, са по-интензивни от всякога; и няма причина тази тенденция да се промени. Доброто отношение към този нарастващ плурализъм предполага не другите да бъдат асимилирани от културата на мнозинството, а да се зачитат малцинствата и да се интегрират в една обща за всички рамка от закони и граждански ценности. Тази цел е колкото важна, защото засяга живота на цялата общност, толкова и постижима, защото не посяга на обичаите, които сме възприели още от малки деца и които са основополагащи за базисната ни идентичност. Тя включва житейски правила, за които приемаме безпроблемно, че могат да се различават в отделните страни.

Не става дума мюсюлманите да бъдат капсулирани в своята религиозна идентичност, а напротив, да бъдат зачитани наравно с останалите членове на общността. Защото разделянето и затварянето на културите или на общностите стои по-близо до варварщината, докато взаимното им признаване е цивилизационен напредък. За предпочитане е държавните пари да допринасят за обединяването, а не за разделянето на хората: да отиват за училищата, достъпни за всички и преподаващи по обща програма; за болниците, приемащи всички пациенти без оглед на техния пол, раса, език; за транспорта – влакове, автобуси, самолети, – където всеки може да седи до всеки. Разбира се, никой не може да попречи на хората да предпочитат контакти с онези, които са като тях, ала това предпочитание е въпрос на личен живот: него държавата няма защо нито да го улеснява, нито да го забранява.

Никой от нас няма да се почувства напълно „интегриран” в обществото, в което живее, и толкоз по-добре; няма ли обаче едно основно интегриране в обществения договор, индивидът ще бъде обречен на безпътица и тласнат по пътя на насилието. В интерес на обществото е да направи то всичко възможно такъв човек да не тръгне по подобен път.

Днес обществата, обзети от страх, и тези, обхванати от неприязън, са на кръстопът. Те могат да засилят още повече тези чувства или пък да се опитат да овладеят нежеланите последици от тях. Останат ли обществата затворени в логиката на съперничеството и конфронтацията, те ще потвърдят за пореден път вече посочената закономерност: всеки удар, нанесен от един от противниците, води до още по-силен ответен удар. Страхът на едните, породен от понесената агресия, ги кара да засилят своите удари; неприязънта на другите, подхранвана от минали и настоящи унижения, ги подтиква към още по-брутални и отчаяни действия. А съвременната техника дава достъп и на едните, и на другите до унищожителни средства, които са безпрецедентно мощни и в същото време лесни за употреба. Ако не съумеем да сложим край на това пагубно противопоставяне, животът на Земята ще бъде застрашен. Искаме ли да избегнем варварски действия с ужасяващи последици, едните трябва да се отърсят от страха, другите - от неприязънта, за да се опитаме да живеем в този плуралистичен свят, където себеутвърждаването не минава през унищожаването и подчиняването на другия. Няма място за колебание относно правилния избор. Дошло е време всеки да поеме своята отговорност: необходимо е да опазим нашата крехка планета и нейните толкова несъвършени обитатели – човешките същества.


<--  1  2
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.