е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Историята показва, че старият алгоритъм в междудържавните взаимодействия рухва, преди да е ясно, какъв ще бъде новият От Мюнстер до Сараево
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Виенската система


Повреденият механизъм на европейската равновесие окончателно бива разрушен от Френската революция. Вестфалската система на международните отношение е отделена от тази, наложена от Виенския конгрес, от изключително наситения със събития и идеи период на революциите и Наполеоновите войни (1792-1815). Самите създатели на Виенската система са изключително силно повлияни от революционните събития и осъществената от Наполеон европейска стратегия. И едното, и другото представлява съвършено нов опит, който обаче те се опитват тотално да отхвърлят. В същото време, през следващите десетилетия, много от провъзгласените от революцията идеи не толкова се отричат, колкото се използват. В по-широка перспектива, особеностите на развитието на международните отношения през ХІХ век произтичат най-вече от обстоятелството, че през този период се осъществяват принципни, фундаментални промени в живота на западното общество и държава. Тъй наречената „двойна революция” от края на ХVІІІ век, т.е. започналият в Англия промишлен преврат и Френската революция, се превръщат в начална точка за осъществяващия се през цялото следващо столетие процес на модернизация, в чиито ход традиционното съсловно аграрно общество бива изместено на историческата сцена от съвременната масова индустриална цивилизация.

Оттук нататък, международните отношения на Новото време, чието начало откриваме в „дипломацията на кралете” (т.е. на Стария режим), преминали през преходния период на революционните и Наполеоновите войни, вече се развиват в съвършено различна историческа среда, в коренно променения свят на ХІХ век. В тази нова среда, самите международни отношения, в много свои аспекти, също търпят промени – като започнем от факторите на външната политика на отделните държави и свършим с цялата система на международните отношения. Огромно влияние върху външната политика започват да оказват три изключително важни тенденции, появили се в революционната епоха – демократизацията, национализацията и идеологизацията, както и качествено променената роля на икономическите фактори, като следствие от промишления преврат. В започващата епоха на демократизация, държавата, практически напълно бива лишена от традиционното си многовековна династична и религиозна основа. Постепенно се формира нова форма на държавност – т.нар. национална държава, предполагаща съвпадение на ареала на „единната и неделима” нация с държавните граници и участието на нацията в държавното управление. Тоест, в сравнение с ХVІІ-ХVІІІ век, в лицето на националната държава на международната сцена заявява за себе си съвършено нов персонаж – основаващата се на институциите, деперсонализирана, бюрократична държава. Възникналата през 1815 система на международните отношение е известна като Виенска, заради града, където се провежда конгресът, сложил край на Наполеоновите войни. По време на съществуването си, Виенската система търпи значителна еволюция, която променя почти до неузнаваемост облика й, като, в крайна сметка, води до тежка криза, чиито заключителен акорд става Първата световна война. Формулираният през 1815 нов ред в международните отношения, с течение на времето, се променя непрекъснато, модифицирайки се дотогава, докато не влиза в пряко противоречие с декларираните във Виена принципи. Основните етапи в промените на Виенската система са свързани с няколко важни събития от средата на века – революцията от 1848, Кримската война от 1853-1856, както и създаването, през 1871, на Германската империя и последвалият след това преход към система от съюзи. На практика, системата съществува в стриктно съответствие с принципите, приети във Виена, само в продължение на петнайсетина години, т.е. до 1830, поради което мнозина изследователи предлагат периодът до 1830 да се обозначава като „Виенска система”, а този след 1830 – като „Виенски ред”. Чак до споменатите по-горе събития от средата на века, развитието на Виенската система се характеризира като еволюционно, докато целият последващ период би могъл да се дефинира като „кризисен”. От гледна точка на ефективността на системата е показателно, че ако до 1848, не се води нито една война между великите държави, през следващите 30 години всяка от тях поне веднъж воюва с някоя от останалите. За да се разбере тази еволюция, от ключово значение са елементите на системата, както и принципите на функционирането й. Основата на Виенската система (както и на Вестфалската, преди нея) се формира от великите държави. От една страна се запазва основният критерий за причисляването на една или друга държава към клуба на „великите” – нейната военна мощ. В същото време, заради общата тенденция към „икономизиране” на външната политика, на практика, се появява и друг критерий за причисляването на една държава към „великите” – величието на държавата вече не е възможно без тя да притежава и „велика” икономика. Великите държави, въпреки равния си статут, и преди това се различават по фактическата си тежест на международната сцена.

През ХІХ век обаче, под влияние на Индустриалната революция, която придава непозната динамика на икономическото развитие, диференциацията между великите държави, от гледна точка на потенциала на тяхната мощ, започва да става по-отчетлива и, едновременно с това, по-малко статична. За разлика от миналото, издигането на някоя страна до групата на първостепенните велики държави или, напротив, понижаването на нейния статут, е свързано не толкова с промяната на дългосрочните количествени параметри (и, в частност, на територията и населението), колкото с далеч по-динамичния фактор на нейната нарастваща икономическа мощ. От момента, когато (на конгреса в Аахен, през 1822) Франция отново е призната за велика държава, европейската система възстановява привичния си облик на „пентархия”, разбира се, с някои, подразбиращи се, вътрешни особености. В тази система има две велики държави (Англия и Русия), които по своя статут превъзхождат всички останали, благодарение на изгодното си геополитическо положение, потенциала на държавната си мощ и провеждането на ефективна външна политика извън пределите на Европа. След Кримската война, Франция отново започва да претендира за ролята на европейски лидер, докато Прусия и Австрия, чието геополитическо положение е доста уязвимо и които са обременени от съперничеството си относно решаването на германския въпрос, представляват двата най-слаби елемента на „пентархията”. През втората половина на ХІХ век, броят на участниците във Виенската система нараства поради друга фундаментална тенденция в развитието на международните отношения – „национализацията”. В частност, появяват се много нови национални държави в региона на Балканите. Но най-важни са промените в самия клуб на великите държави, а именно – създаването на германската и италианската национални държави. С появата на Италия, европейската система за първи път включва шест велики държави, а обединението на Германия и нарастващата и икономическа мощ й осигуряват една от водещите роли сред великите сили на континента. Накрая, нещо съвършено ново е появата, на границата на ХІХ и ХХ век, на неевропейски велики държави, в лицето на САЩ и Япония. Със самия факт на съществуването си, те ерозират представата, че великите държави представляват някаква определена система, доколкото тази система възниква в европейските реалности и всички алгоритми на функционирането и са чисто европейски. Тоест, за броени десетилетия Виенската система се променя фундаментално. Така, от гледна точка на състава на участниците в нея, тя се превръща от „пентархия” в „хексархия”, тежестта и статута на отделните държави бързо се променя, а появата на САЩ и Япония в ролята на велики държави съвършено нагледно демонстрира, че Виенската система не е в състояние да изпълни основната си функция – да организира взаимоотношенията между великите държави, както и, че глобализацията на международните отношения извежда тези отношения на ново качествено равнище – появата на световна система. Споменатата по-горе липса на войни, като критерий за ефективността на Виенската система, сама по себе си илюстрира нейната необичайност, в сравнение с миналото – защото, през ХVІІ-ХVІІІ, век именно войната играе ролята на основен регулатор на европейското равновесие, като фундамент на системата на международните отношения. Затова е важно да разберат принципните подходи, от които се ръководят създателите на Виенската система. Участниците във Виенския конгрес не си поставят за задача да определят развитието на международните отношения за много десетилетия напред. Затова, решавайки конкретната задача за ликвидиране на „френската заплаха” и формулиране на следвоенното устройство на Европа, дипломатите се ръководят от идеи, които, в по-голямата си част, произтичат от изискванията на конкретната ситуация, но, както се оказва, притежават различен радиус на действие – някои от тях са лишени от политическа перспектива, други обаче се съхраняват и именно те гарантират жизнеспособността на Виенската система. Един от тези принципни подходи е идеята за реставрацията. При това, в никакъв случай не става дума за възстановяване не предреволюционния модел (най-малкото защото това би означавало опасност от нова революция). Директен отговор на революционния опит са свързаните помежду си принципи на легитимизма и монархическата солидарност, които трябва да укрепят позициите на монарсите в европейските страни и, със съвместни усилия, да не допуснат разпространението на нови революционни движения. Заслугата на Виенския конгрес обаче, до голяма степен, е тъкмо в това, че той не се ограничава с директни отговори на предизвикателствата на революцията, а предлага и много по-гъвкави варианти за реакция срещу опита на Революцията и Наполеон.


Ново разбиране за европейското равновесие


Особено важно, в това отношение,се оказва новото разбиране за равновесието. Виенският конгрес се отказва от предишното, монархическо разбиране за баланса. Характерни за „новото равновесие” са няколко неща. След отличителните му особености е обвързаността с вътрешнополитическата ситуация в отделните европейски държави. Може да се каже, че формиралата се във Виена система се основава на двойнственото разбиране на равновесието, като вътрешно и външно, когато в субекти на системата се превръщат държавите, чието вътрешно развитие се стабилизира, използвайки провъзгласения на конгреса принцип на легитимизма.

Друга характерна черта на „новото равновесие” е усилването на субективния, действения момент: отсега нататък системата се регулира съвсем съзнателно. Като това регулиране на системата на равновесие се осъществява, на първо място, с помощта на други две нововъведения. Първото е възприетата практика на провеждане на конференции и конгреси, които фактически се свикват с цел периодичната профилактика на системата. Второто пък е принципът на интервенцията. Ако през ХVІІІ век, правото на намеса във вътрешните работи на суверенните държави се отхвърля категорично, на Виенския конгрес и свързаните с него конференции се декларира правото на великите държави да осъществяват интервенция в интерес на собствената си сигурност и на европейския мир. Може да се каже, че в правото на интервенция особено нагледно се проявява разликата между „новото равновесие” (с характерното за него съзнателно регулиране и обвързаността му с вътрешната политика) и „старото”, което е механично и ограничено в рамките на външната политика. Накрая, в още едно средство за съхраняване на мира и, в същото време, в една от най-съществените особености на Виенската система се превръща принципът за „европейския концерт на силите”. В основата му е представата, че равновесието на международната сцена трябва да произтича не само от противопоставянето между различните държави, но и от съгласието между тях. „Европейският концерт” подразбира постигането на съгласие между великите държави (т.е. на европейския свят). В името на съхраняването на единството между тях, те следва да направят определени отстъпки и компромиси, дори във вреда на собствените си интереси, стига това да не поражда директна заплаха за статута им на велики държави. Въпреки че принципът на конкуренцията се запазва като една от основите на международните отношения, за първи път толкова ясно се изтъква ценността на друг изключително важен принцип – този на сътрудничеството, а и самата система (като никога дотогава) се възприема като едно относително цяло.


<--  1  2  3  4    -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.