е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Европейската идентичност и настъплението на ислямизма
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Възраждането на алтернативните европейски идентичности?


Има ли алтернативни европейски идентичности, способни да гарантират по-обещаващо и жизнено бъдеще на Стария континент? Сред хипотетичните възможности е възраждането на някоя от европейските идентичности, съществували в миналото. Става дума за социалистическата, националистическата и християнската идентичности.

Социалистическата идентичност Въпреки силните позиции на тази идентичност през ХІХ и ХХ век, днес няма особен шанс за възраждането й в близко бъдеще, като причината е, че тя беше достатъчно дискредитирана в недалечното минало. Последните години на Студената война, крахът на комунизма в Източна Европа, както и очертаващият се провал на социалните модели на „държавите на благоденствието” в Западна Европа, взети заедно, са достатъчна причина социалистическата алтернатива да се окаже непривлекателна за повечето европейци, включително и за по-младите.

Националистическата идентичност Както е известно, националистическата идентичност е особено силна през ХІХ и първата половина на ХХ век. Въпреки това, днес перспективата тя отново да се утвърди (пък макар и в едно по-далечно бъдеще) не изглежда особено вероятна, по няколко причини.

На първо място, възходът на национализма и неговите крайни варианти, доведе до двете катастрофални световни войни през миналия век. И макар, че антинационалистическата реакция беше прекалено остра, именно тя формира идейно „поколението от 68-ма”, представляващо днес гръбнака на европейския политически и интелектуален елит, който е силно антинационалистически настроен.

На второ място, което е и по-важното в случая, днес европейските нации, взети поотделно, не са достатъчно икономически жизнени и политически стабилни, а културата им се намира в криза, или в най-добрия случай – преживява застой. В същото време, разширеният Европейски съюз е достатъчно жизнен икономически, но все още не се е превърнал в наистина самостоятелен (гео)политически играч, нито пък в генератор на някаква нова „общоевропейска” култура. Тоест, Европа е все още много далеч от трансформирането си в нация.

На трето място, възраждането на националистическите идентичности, рискува за пореден път за разедини Европа. Подобно разединение обаче би било пагубно както за самия европейски проект, така и от гледна точка на войната с радикалния ислямизъм.

Християнската идентичност През по-голямата част от ХІХ и ХХ век християнската идентичност на европейците, или по-скоро на значителна част от принадлежащите към европейските елити, е засенчена от техните социалистическа и националистическа идентичности. Днес, за повечето европейци, християнството е нещо, съществувало отдавна и някъде далеч.

Историята на упадъка на християнската вяра в Европа е достатъчно сложна. Въпреки усилията на някои автори да обяснят този феномен, възлагайки отговорността за Холокоста върху християнството (вместо върху езическия расизъм, изповядван от нацистите), малцина европейци са склонни да обвиняват именно християнството за големите катастрофи през ХХ век. Във всеки случай, едва ли някой би си позволил да отправи подобно обвинение през 50-те години на миналото столетие, т.е. в зората на големия упадък на религиозната вяра. Истинската причина, поради която европейците от „поколението на бейби-бума” се отдръпват от християнството е, че то се оказва пречка пред техния краен индивидуализъм и стремежа им да се освободят от ограниченията, които им налагат религията или общността. Казано по-простичко, европейците изоставят религията на своите предци, не под влиянието на историческите събития, разтърсили континента (последните по-скоро ги карат да се откажат от национализма), а просто защото тя се оказва недотам съвместима с тяхната нова либерална идентичност.

Но, ако оставим за момент настрана проблемът за изгубената идентичност, каква би трябвало да бъде политиката и практиката на Християнска Европа? За да отговорим на този въпрос си струва да анализираме папските „социални” енциклики от последните над сто години. През 1891 папа Лъв ХІІІ издава енцикликата Rerum Novarum (За условията на работническата класа), след което църквата издава поне две дузини подобни енциклики, посветени на важни културни и социални проблеми. Покойният папа Йоан Павел ІІ също издаде редица фундаментални и всеобхватни енциклики, касаещи основните проблеми на съвременността, включително Laborem Exercens (За човешкия труд, 1981), Sollicitudo Rei Socialis (За социалните грижи, 1987) и Gentesimus Annus (По повод стогодишнитата от Rerum Novarum , 1991).

Всички тези енциклики подлагат на много сериозна и систематична критика всяка от другите идентичности, които споменахме по-горе: либерализма, включително „дивия” капитализъм и крайния индивидуализъм (вместо което се предлага ударението да се постави върху всестранното развитие на човешката личност); социализма, включително неговото крайно течение – комунизма (вместо което ударението се поставя върху социалната отговорност и общността) и национализма, включително неговата най-радикална разновидност – нацизма (вместо това се подчертава значението на патриотизма, без да се забравя и международното сътрудничество). Тоест, християнството предлага собствена социална алтернатива на всички тези секуларни идеологии. Неслучайно в енцикликите на покойния папа Йоан Павел ІІ се набляга толкова на концепциите за социалната солидарност, политическата субсидиарност, централната роля на семейството и жизнеутвърждаваща култура.


От сбърканото минало към възможното бъдеще


Новият папа Бенедикт ХVІ също демонстрира ясно разбиране и особена чувствителност към проблемите на съвременна Европа. Всъщност, самото име, избрано от папата, предизвиква неволна асоциация с това на Свети Бенедикт, който в мрачните години, непосредствено след краха на Западната Римска империя, създава първия голям католически орден и абатството на Монте Касино (през 529), и когото църквата по-късно определя за светец-патрон на Европа. Много от нещата, които Бенедикт ХVІ е писал преди да стане папа, също са посветени на социалните и културни проблеми и слабости на съвременна секуларна Европа. След като зае Светия престол папата демонстрира ясно желание да работи за възраждането на християнската идентичност на Стария континент.

Именно възраждането на европейската християнска идентичност както и на християнската социална философия може да изведе Европа от задънената улица, в която се намира днес, и да осигури солидна религиозна основа, опирайки се на която, тя да може да реагира адекватно на предизвикателствата, които и отправя радикалният Ислям. За да победи във войната с терористите-ислямисти и техните мрежи, Западът вероятно ще трябва да действа по същия начин, както по време на Втората световна и на Студената война. Тогава, за да победи фашизма и нацизма, той трябваше да стане „по-национално ориентиран” (т.е. по-националистически), отколкото преди, а за да се справи с комунизма, съответно, трябваше да стане „по-социален” (т.е. по-социалистически). Логично е, че ако иска да се справи с ислямизма, който представлява радикално религиозно движение, Западът следва да стане по-религиозен (т.е. по-християнски), отколкото е днес. Европа трябва да се върне към своята християнска идентичност, към своите традиции и към историческото си наследство, които могат да се окажат най-подходящото „лекарство” за социалните и проблеми и терористичните заплахи, с които тепърва ще се сблъсква в бъдеще. Епохата на доминацията на либералната идентичност е само миг в дългата история на Европа, но ако този миг се проточи, това може да застраши бъдещето на континента и да сложи внезапен и съвсем неочакван край на иначе дългата му история. Най-добрият начин Европа да си гарантира бъдеще, е да се обърне към миналото, т.е. към собствената си история. Това означава, да се върне към своята християнска вяра, която я е крепяла и гарантирала нейната жизненост почти две хиляди години.


<-- 1  2  3  4  5
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.