е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Европейската идентичност и настъплението на ислямизма
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

На второ място (което е и по-важно), култът към свободния пазар прави почти невъзможно установяването на устойчиво равновесие и баланс между мюсюлманските общности и европейските нации. Вече повече от четири десетилетия пазарните сили (т.е. търсенето и предлагането на евтина работна ръка) стимулират масовия приток на имигранти-мюсюлмани в Западна Европа, но пак те ограничават тези имигранти, почти изключително в рамките на работническата класа или в още по-ниските слоеве на обществото, превръщайки ги в своеобразни „парии”.

На трето място, тезата за „отвореното общество” окуражава продължаващата мюсюлманска имиграция, дори и когато икономическата нужда от нея значително е намаляла. Европейските правителства възприеха политика на отворени граници за търсещите убежище, както и за семействата на работещите имигранти (а после и за семействата на техните семейства и така до безкрайност). Тоест, дори вече да няма нужда от такъв тип работна ръка, какъвто предлагат имигрантите-мюсюлмани, имиграцията продължава да се осъществява със същите, а дори и с по-високи, темпове.

Тази визия за неограниченото развитие на свободния пазар и отвореното общество, се основава именно на либералния мироглед. Повече от която и да била друга идеология, либерализмът подкрепя процесите на неограничена имиграция. Корените на тази политика можем да открием още в епохата на Просвещението, чиито идеи все още доминират в съзнанието на немалка част от европейския елит, не само измежду привържениците на либералните политически партии, но и на социалдемократическите и социалистически формации.

Идеите на Просвещението (и,особено, тяхната френска, и в по-малко степен англо-американската им версия) са подчертано универсалистки и пренебрегват спецификата на епохата, територията, културата и религията. Според тях, религиозните и културни традиции не са причина да се пречи на някого да емигрира в едно „просветено” общество. Всъщност, идеолозите на Просвещението никога не са вземали исляма насериозно и са смятали, че попадайки в едно „просветено” общество имигрантът (пък бил той и мюсюлманин) скоро сам ще се откаже от религиозните си убеждения, за да се превърне в същия „просветен” и „универсален” индивид като останалите. Характерният за Просвещението мироглед действително се крепи на универсалисткия императив. В този смисъл неограниченото приемане на имигранти (включително изповядващи исляма) в европейските общества не само се поощрява от либералната идеология и мироглед, но и се разглежда като тяхна практическа реализация.

Накрая (което е, може би, най-важното), целият описан по-горе „ансамбъл” от либерални идеи, ерозира и тласка към дезинтеграция самите европейски нации и общества. Този процес е резултат от продължителни и дълбоки исторически трансформации, които според мен заслужават по-внимателен анализ.


Европейските катастрофи през ХХ век: диагнози и изводи


След голямата катастрофа по време на Втората световна война, европейците ясно осъзнаха, че с цената на всичко трябва да попречат подобна трагедия да се случи отново. Според мнозина (и, особено, според представителите на тогавашните европейски елити) тази война, също както и предишната, е не по-малко опустошителна Първа световна война, са причинени от „демона на национализма”. По-късно (през 60-те години на ХХ век) тезата беше разширена, като наред с национализма, в списъка на „особено опасните фактори” бе включена и националната идентичност. Решението също изглеждаше ясно – националната идентичност следваше да бъде ерозирана и постепенно ликвидирана. В продължение на почти четири десетилетия европейските интелектуални, икономически, и дори политически елити постоянно атакуваха идентичностите на отделните и различаващи се помежду европейски нации. Днес, за по-голямата част от населението на Европа единствената идентичност е откровения индивидуализъм (или дори хедонизъм) . От либерална гледна точка, това е перфектната идентичност, само че тя едва ли е подходящата основа, върху която да се формулира адекватна политика за борба с настъпващия ислямизъм, както и за успешното асимилиране на мюсюлманските общности в европейските общества.

След големите класови конфликти, разтърсили Европа през първата половина на ХХ век и, особено, след Голямата депресия, европейците се опитаха да потърсят механизми за тяхното преодоляване. Тази необходимост се превърна в императив по време на студената война между капитализма и комунизма, когато Западна Европа трябваше да направи всичко възможно за смекчаване на класовите противоречия, лишавайки противниците си в комунистическия блок от възможността да се възползват от тях за да я „взривят” отвътре. Според повечето теоретици на следвоенна Европа, класовите конфликти през първата половина на века са резултат от „дивия” капитализъм и генерираните от него класова поляризация и масова бедност. Решението беше открито в конвергенцията между капитализма и социализма, т.е. в смесената икономика, социалния пазар и, най-вече, в създаването на т.нар. „социална държава” (точният термин е „държава на благоденствието” - welfare state ). През последните години обаче, става все по-очевидно, че този модел, и най-вече, социалната държава сериозно са отслабили съпротивителните сили на европейците, особено на фона на очертаващият се конфликт с радикалния ислямизъм.


Демографските последици от модела на „социалната държава”


Истината е, че „социалната държава” действително направи много за разрешаването на класовия въпрос в Европа. В същото време, налагането на този модел, на свой ред, провокира серия от нови сериозни социални проблеми, някои от които са от ключово значение за устойчивостта на европейските позиции във войната с ислямизма.

Нека започнем с това, че „социалната държава”, и особено предоставяните от нея щедри пособия за безработица, стимулира по-високата безработица в европейските страни, особено, сред по-младите им граждани. В няколко от най-големите европейски държави, от поне двайсет години насам, процентът на безработните е почти два пъти по-висок от този в САЩ, а сред младите хора той е два пъти по-висок от средния. Вече повече от едно поколение, значителна част от младите европейци пропиляват немалко години без да имат сериозна работа и дори без перспектива за такава. Което, естествено, се отразява негативно върху психиката им.

Много по-сериозни последици (в сравнение с тези от високата безработица) обаче има демографската криза в Западна Европа. От 70-те години на миналия век насам, европейските семейства имат много по-малко деца, отколкото предходните поколения европейци. Както е известно, според демографите, минималният „репродуктивен коефициент”, който осигурява запазване броя на населението, е 2,1 деца на семейство. Вече повече от две десетилетия този коефициент в повечето европейски страни е значително по-нисък. За страни като Германия, Италия, или Испания, той е само 1,4. Което означава, че населението на тези държави ще започне да намалява през следващите години и само след още две поколения ще бъде само 2/3 от онова, което е днес.

Какво е обяснението за този драматичен спад в желанието на европейските двойки да имат деца? Вече посочих запазващата се през последните две десетилетия висока безработица сред младите хора, което пък превръща последните вместо в инструмент на икономическото развитие, в икономическо бреме. Още по-сериозни обаче са последиците от „социалната сигурност”, която държавата на благоденствието гарантира на своите възрастни граждани.

По традиция, всяка семейна двойка разчита, че децата ще се грижат за родителите си, когато те станат стари и болни. Благодарение на щедрата пенсионна система и социалните осигуровки обаче, държавата поема тази грижа за възрастните си граждани. Тоест, децата продължават да бъдат икономически полезни, но родителите вече могат да се оправят и без тях. Затова едва ли можем да се учудваме, че някои семейства решават да имат по-малко деца, особено имайки предвид, че последните все по-често се превръщат в „икономическо бреме”. И това, че днес немалко пенсионери в Западна Европа стигат до извода, че обещанията на държавата са се оказали донякъде лъжливи, не променя факта, че навремето тъкмо те са повлияли за решението им да имат по-малко (или никакви) деца .Естествено, тези икономически съображения, свързани със спецификата на модела на „социалната държава”, са подсилени от промените в методите и политиката на контрола върху раждаемостта. В момент, когато децата стават все по-малко необходими и желани, средствата за предотвратяването на тяхната поява (новите технологии за контрол върху раждаемостта, като хапчетата против забременяване, или узаконяването на абортите) стават много по-ефективни и достъпни. За първи път в историята, голям брой жени (всъщност огромното мнозинство от тях) могат действително да избират дали да имат, или да нямат деца.


<-- 1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.