е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Европейската идентичност и настъплението на ислямизма
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Европейската идентичност и настъплението на ислямизма
Джеймс Кърт*


Съвременният либерализъм е съвършено неподходящ отговор на предизвикателството пред Стария континент


В продължение на повече от 30 години , т.е. от студентските бунтове и възхода на радикалната левица в края на 60-те и началото на 70-те, до края на 90-те години на миналия век, Западна Европа се радваше на мир и просперитет - нещо твърде рядко за нейната изпъстрена с кървави конфликти история. Континентът преживя своеобразна историческа пауза, или по-скоро период, в който историята сякаш бе спряла. Днес обаче, с ръста на насилието, бунтовете и тероризма, които мнозина свързват с проникването на ислямистките идеи в европейските мюсюлмански общности, историята на Стария континент отново поема своя обичаен ход, като съдържанието на нейната най-нова глава изглежда ще се определя от поредната дълга война на Европа – този път с радикалния ислямизъм. Предимствата и слабостите на континента в този сблъсък ще зависят от способността на европейците да формулират и защитят своята идентичност. Както е известно, идентичността, която жителите на Западна Европа си бяха „избрали” през последните 30 години, бе откровено секуларна и либерална. Само че (което ще се опитам да докажа по-долу), европейският либерализъм е съвършено неподходящ отговор на предизвикателството, което поставя пред Стария континент войната с ислямизма.


Война и идентичност


Между войната и идентичността в Европа винаги е съществувала тясна връзка. Всички фундаментални трансформации на идентичността на континента са били резултат от големи войни, които, на свой ред, се оказват най-големия генератор на такива промени.


От християнска към католическа, протестантска и секуларна идентичности


През пред-модерната епоха (т.е. преди 1500) определяща за Европа е нейната християнска и, в частност, католическа идентичност. Разбира се, съществували са най-различни локални идентичности, но само една идентичност присъства във всички общности и региони на Европа и тя е християнската. В зората на модерната епоха, протестантската Реформация се утвърждава на континента в поредица от кървави конфликти, което пък води до предефинирането на европейската идентичност. Въпреки, че цяла Европа продължава да е християнска, именно конфликтът между двете версии на християнството – католицизма и протестантството, е в центъра на вниманието на повечето европейци. Този конфликт скоро прераства в религиозни сблъсъци, разтърсили ХVІ век, за да стигне кулминацията си по време на Трийсетгодишната война (1618-1648). От края на ХVІІ век, някогашната обща християнска идентичност на Западна Европа е разделена на три различаващи се идентичности: католическа, протестантска и вече очертаваща се нова, „светска” (секуларна) идентичност, чиито първи представители са философи като Томас Хобс, Рене Декарт и Джон Лок. В съзнанието на мнозина, религиозните войни и особено кръвопролитията и опустошенията по време на Трийсетгодишната война, символизират краха на християнството. Затова едва ли е изненадващо, че след края й, част от европейския елит се ориентира към нова не-християнска идентичност, което, на свой ред, дава силен тласък за развитието на различни секуларни философски школи . През ХVІІІ век тази тенденция се разпространява и извън тесния елитарен кръг за да обхване по-широките (и все по-образовани) групи от т.нар. средна класа. Кулминация на този процес става епохата на Просвещението.


Либералната, социалистическата и националистическата идентичности


Триумфът на Просвещението обаче, води до нова серия от фундаментални конфликти в Европа, чието начало поставя Френската революция от 1789. Тя е последвана от т.нар. «революционни войни», а кулминацията идва с войните на Наполеон (1799-1815). Взети заедно, те могат да се разглеждат като нова Трийсетгодишна война, която разтърсва Европа из основи. От края на Наполеоновите войни, или по-скоро след третото десетилетие на ХІХ век, в Европа отново доминират три различни идентичности. Всяка от тях е наследник на секуларните идеи на Просвещението и Френската революция и, в частност, на нейния прословут лозунг: «свобода, равенство, братство». Става дума, съответно, за либералната, социалистическата и националистическата идентичности. Цялото развитие на европейската история, до голяма степен, се определя от сблъсъка между тези три светски идеологии и идентичности.


Демократичната, комунистическата и фашистката идентичности


Продължителният и кошмарен период между началото на Първата и края на Втората световна война, може да се разглежда като поредната „Трийсетгодишна война”. Както е известно, Първата световна война започва като сблъсък между конкуриращи се държави, но голямата продължителност и огромната цена на войната радикализират трите секуларни идеологии и идентичности, наследени от ХІХ век. Така, либерализмът еволюира в (либерална) демокрация. Социализмът пък, частично, еволюира в комунизъм. А в държавите, претърпели поражение във войната (или, както е в случая с Италия, получили от нея твърде малко, за да компенсират огромните си загуби) национализмът търпи радикална еволюция, трансформирайки се във фашизъм и национал-социализъм.

В Европа, Втората световна война, до голяма степен, е резултат именно от сблъсъка между тези три радикализирани идеологии и идентичности. В края на войната, фашистката и националсоциалистическата идентичности, търпят жестоко поражение и биват (почти) унищожени. Впрочем, събитията в периода 1914-1945 дискредитират дори и далеч по-малко радикалната националистическа идентичност. За да си осигурят победата във Втората световна война обаче, демократичните западни държави (и, най-вече, Великобритания и САЩ) и комунистическият Съветски съюз стават доста по-националистически, отколкото са били преди това. Съединените щати, в частност, никога не са представлявали по-единна национална държава, както по време на тази война. Дискредитирането на националистическата идентичност в Европа и САЩ, започва едва през 60-те години на ХХ век.

Двете оцелели след 1945 секуларни идентичности – демокрацията (която отново се връща към своя либерален първообраз) и комунизма, скоро биват ангажирани в поредния грандиозен сблъсък (своеобразен вариант на световна война) – т.нар. „Студена война”, в края на която комунистическата идентичност е, в значителна степен, дискредитирана. В съзнанието на мнозина, упадъкът и крахът на комунизма, води до дискредитирането и на далеч по-малко радикалната социалистическа „идентичност”. За да спечелят битката с комунизма и да си гарантират победата в Студената война обаче, демократичните западни държави (включително по-голямата част от Западна Европа) стават много по-социални, ако не и „социалистически”, отколкото са били преди. Там се създават впечатляващи системи за социално осигуряване и се формират силни социалдемократически партии. Дори САЩ изграждат такава социална система (чието начало е поставено от Новият курс на Рузвелт през 30-те години и задълбочено от курса към Великото общество на Джонсън през 60-те). Дискредитацията на социалистическата идентичност в Европа и САЩ започва да се очертава едва през 90-години на ХХ век.


*Авторът е професор по политология в Суъртмор Колидж, САЩ и издател на американското геополитическо списание” Орбис”

1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.