е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Отмъщението на географията
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Отмъщението на географията
Робърт Д. Каплан*


Мислехме, че глобализацията се е отървала от антикварния свят на картите, но той се завръща с гръм и трясък


Когато възторжени германци събориха Берлинската стена преди 20 години, този акт символизираше нещо много повече от премахването на една произволна граница. Това бе началото на една интелектуална епоха, в която всички разделения изглеждаха преодолими. По този начин въоръженият либерализъм и налагащият демокрация неоконсерватизъм на 90-те години споделяха общи универсални въжделения. Днес започна реабилитиране на реализма, а заедно с това и началото на нова интелектуална епоха. Сега, ако те нарекат реалист, е знак за уважение, докато неокон (неоконсерватор) е подигравка. Вниманието вече се съсредоточава не толкова върху универсалните идеали, колкото върху конкретните разграничения - етническата принадлежност, културата, религията. Тези, които посочваха подобни разграничения преди десетилетия, бяха осмивани като фаталисти или детерминисти. Сега ги аплодират като прагматици.

Всички станахме реалисти. Или поне така си мислим. Но реализмът означава да признаваш, че международните отношения се направляват от една по-мрачна, по-ограничена реалност от тази, която ръководи вътрешната политика. В тях редът се цени повече от свободата, тъй като свободата има значение само след утвърждаването на реда.


Реализмът поставя ударението върху онова, което разделя човечеството, а не върху онова, което го обединява,


обратно на проповядваното от пророците на глобализацията. Накратко, реализмът означава да се признават и да се използват силите извън нашия контрол, които ограничават човешките действия - културата, традицията, историята, мътните течения на страстите, които лежат под лустрото на цивилизацията. Така се очертава въпросът, който за реалистите заема централно място в международните отношения: кой на кого какво може да направи. А от всичките неприятни истини, в които се корени реализмът, най-грубата, най-неудобната и най-детерминистичната е географията. Наистина онова, което се проявява при сегашното възвръщане на реализ¬ма, е възмездието на географията в най-старомодния смисъл. През ХVIII и ХIХ век, преди пришествието на политологията като академична специалност, географията е била почитана, макар и невинаги формализирана дисциплина, в която за политиката, културата и икономиката обикновено се размишлява в контекста на топографската карта. В епохите на кралица Виктория и на крал Едуард планините и хората, които израстват в тях, са първият пласт на реалността. Идеите, независимо колко са възвишени, са на второ място.И все пак признаването на географията не означава да я приемем като неумолима сила, пред която човечеството е безпомощно. Тя по-скоро примирява човешката свобода и избор с умерено приемане на съдбата. Това е още по-важно днес, когато, вместо да елиминира значението на географията, глобализацията го препотвърждава. Масовите комуникации и икономическата интеграция обезсилват много държави, формирайки един хобсиански свят, състоящ се от малки, разпокъсани региони. Вътре в тях се възраждат локални, етнически и религиозни източници на идентичност и тъй като те се коренят в някакъв характерен терен, най-добре можем да ги обясним, позовавайки се на географията. Както земетресенията се причиняват от разломи, така и политическото бъдеще ще се определя от конфликти и нестабилност с подобна географска логика. Затова и ние трябва да се върнем към картата, и особено към онова, което наричам разломните зони на Евразия. Трябва да реабилитираме онези мислители, които най-добре са познавали ландшафта. Необходимо е да актуализираме техните теории заради отмъщението на географията в наше време.

Ако искате да разберете същността на географията, трябва да потърсите тези мислители, които карат либералните хуманисти да се чувстват много неспокойни - тези автори, които мислят, че картата определя почти всичко, оставят малко прост¬ранство за човешкия фактор. Една такава фигура е френският историк Фернан Бродел, който през 1949 г. публикува книгата си "Средиземноморието и средиземноморският свят в епохата на Филип II". Като вписва демографията и самата природа в историята, Бродел връща на географията полагащото й се място. В неговия разказ вечните природни сили водят до трайни исторически тенденции и предопределят политическите събития и регионалните войни. Например бедните неустойчиви почви по цялото Средиземноморие и непостоянният климат с чести суши са мотивирали завоеванията на древните гърци и на римляните. За да разберем сегашните предизвикателства на климатичните промени, затоплящите се води на Арктика или недостига на ресурси като петрол или вода, трябва


да реабилитираме Броделовата интерпретация на събитията в контекста на природната среда.


Нужно е също така да си припомним стратегическото мислене на Алфред Тайър Махън, капитан от американския военноморски флот и автор на книгата "Влиянието на морската сила върху историята, 1660 - 1783". Разглеждайки морето като голямата "общинска мера" на цивилизацията, Махън смята, че военноморското могъщество винаги е било решителният фактор в глобалните политически борби. Именно той през 1902 г. измисля понятието Близък изток, за да обозначи територията между Арабия и Индия, която има важно значение за морската стратегия. Махън разглежда Индийския и Тихия океан като опорни точки за геополитиката, защото те позволяват на една морска нация да разпростира мощта си по цялото евразийско крайбрежие и така да влияе върху политическите събития дълбоко в Централна Азия. Махъновият начин на мислене ни помага да си обясним защо Индийският океан ще бъде в сърцевината на геополитическата конкуренция през ХХI век и защо неговите книги са толкова модни днес сред китайските и индийските стратези.

По подобен начин холандско-американският стратег Никълъс Спикман вижда бреговете на Индийския и Тихия океан като ключови фактори за доминирането в Евразия и като естествени бариери пред сухопътната сила на Русия. Преди да умре през 1943 г., докато САЩ се бият с Япония, Спикман предсказва възхода на Китай и произтичащата от това нужда САЩ да защитават Япония. И дори когато САЩ се сражават за освобождението на Европа, Спикман предупреждава, че следвоенната поява на една интегрирана европейска сила в крайна сметка ще стане неудобна за САЩ. Такава е далновидността на географския детерминизъм.

Но може би най-значимият водач за разбирането на това възмездие на географията е самият баща на модерната геополитика, сър Халфърд Дж. Макиндър. Той е известен не с книга, а с една-единствена статия - "Географската ос на историята", която води началото си от негова лекция през 1904 г. пред Кралското географско дружество в Лондон. Географията Макиндър общава така: "Човекът, а не природата, започва събитията, но природата до голяма степен ги контролира." Тезата му е, че Русия, Източна Европа и Централна Азия са оста, около която се върти съдбата на световната империя. В една по-късна книга той нарича тази евразийска зона сърцевината. Заобикалят я четирите "периферни" региона на евразийския континент, които съответстват не случайно на четирите големи религии. Има две "мусонни земи": едната на изток, обърната към Тихия океан, земята на будизма; другата е на юг, обърната към Индийския океан, земята на индуизма; третата периферна област е Европа, плискана от Атлантическия океан на запад и дом на християнството. Но най-неустойчивата от четирите периферни области е Близкият изток, земята на исляма, "лишена от влага поради близостта на Африка" и като цяло "рядко населена" (през 1904 г.). Тази евразийска карта, в началото на ХХ век Макиндър рисува така: когато историците в далечното бъдеще погледнат назад към няколкото столетия, през които сега минаваме, и ги видят в сбита форма, както ние днес виждаме египетските династии, много е вероятно те да опишат последните 400 години като Колумбовата епоха и да кажат, че тя свършва малко след 1900 г. Усещайки, че европейските империи не разполагат с повече пространство за разширяване, което превръща техните конфликти в глобални, той предвижда мащаба на двете световни войни. Смята европейската история за "подчинена" на азиатската, тъй като разглежда европейската цивилизация чисто и просто като резултат от борбата срещу азиатските нашествия. Европа, отбелязва той, се превръща в такъв културен феномен само поради своята география: усукана плетеница от планини, долини и полуострови, оградена от северния лед и западния океан, затворена от морета и Сахара на юг и изправена срещу огромната заплашителна плоска земя на Русия на изток. В тази затворена земна територия се изливат поредица номадски азиатски нашественици, идващи от голата степ. Съюзът на франките, готите и римските провинции срещу тях създава основата на съвременна Франция. По същия начин други европейски сили възникват или поне съзряват чрез сблъсъците си с азиатските номади. Лошото отношение на селджукските турци към християнските поклонници в Ерусалим води до кръстоносните походи, които авторът смята за началото на европейската колективна съвременна история.


*Робърт Д. Каплан е национален кореспондент на сп. The Atlantic и старши научен сътрудник в Центъра за нова американска сигурност


1  2  3  4  5  -->
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.