е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Защо Хаити е толкова призрачна? - Даниел Ериксонa
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Защо Хаити е толкова призрачна?
Даниел Ериксон *


Две позиции, че земетресението в Хаити доказва, как броят на жертвите в природни бедствия не зависи от силата на стихията, а от социалните условия

Ако човек си представи пороя от бедствия, залял Хаити през последните години, би се изкушил да каже, че страната е преминала ръба на отчаянието. От спечелването на независимостта си през 1804 г. Хаити успява да произведе милиони бежанци и поне 34 преврата, но не успява да постигне дори базови нива на икономическо и социално развитие. Въпреки че вината за това е преди всичко на егоистичните лидери на страната, загрижени повече за властта си, отколкото за хората, все пак западните страни играят важна поддържаща роля, притискайки Хаити с военни намеси, нечестни търговски споразумения и политическа изолация. По време на Студената война, американската подкрепа за твърдо анти-комунистическия режим на Дювалие по същество представлява помощ за една убийствена диктатура.

След първите демократични избори през 1990 г. Хаити се превръща


обект на несигурна битка между хуманитарните и наказателните инстинкти


на американската външна политика. Лидерите ту биват ласкани, ту хокани, поздравявани или заклеймявани според настроенията на Вашингтон. Никоя друга фигура не показва толкова ясно острите противоречия в Хаити, както бившия президент Жан-Бертран Аристид. Изхвърлян от властта през 1991 г. и 2004 г., Аристид си остава едновременно обичан и мразен, а властта му унищожава и предава политическия елит на Хаити, както ничия друга. И все пак, периодите след избирането му през 1990 г. и възстановяването му на власт с помощта на САЩ през 1994 г. (след като преврат през 1991 г. го изпраща за 3 години в изгнание) си остават единствените моменти на национално тържество за последните две десетилетия. Напоследък президентът Рене Превал, избран през 2006 г. постепенно поведе страната към развитие, а бедността, липсващата социална сигурност и заплахата на ураганите и тропическите буря успяват само да сломят, но не и да пречупят духа на гражданите. Днес изложени на бедствие, с размери на апокалипсис, човек се чуди колко страдания още могат да понесат хаитяните. Много малко хора биха спорили по това, че


Хаити е една от най-проблемните страни в света


Но причините за тези като че ли вечни икономически и политически трудности трудно могат да се определят. Хаити не е във война със съседите си, но нито пък е разкъсвана от жестоки вътрешни конфликти. Военните, най-тежко въоръжените в западното полукълбо някога, бяха разформировани и заменени от полицейски сили, наистина корумпирани и некомпетентни, но не силов апарат за държавни репресии. Често описват страната като провалена, но няма знаци за разпадането й на отделни територии и е една от културно най-хомогенните нации в региона. Всички хаитяни говорят общ език, а мнозинството имат африкански произход. Кризите на драматично политическо насилие в Хаити са създали усещането, че в страната цари неовладяемо насилие, но например убийствата на глава от населението са доста по-ниски от тези в други страни в Латинска Америка и Карибите. Като имаме пред вид слабата държава, дълбоко вкоренената бедност, липсващите мрежи за социално подпомагане и разпространението на оръжия из страната, всъщност е изненадващо, че Хаити досега избягва огромните пожари и масови насилия, появили се в много други африкански страни. Хаити, въпреки всичките си проблеми, не е Конго, нито Сомалия, Судан или Зимбабве. Страната може и да предизвиква асоциации с пожари, ожесточени протести и политически злоупотреби, но там няма деца-войници, свирепи пирати или минирани полета.

Поне нямаше до 12 януари, когато земетресението превърна разрасналия се Порт-о-Пренс в град на призраци, изпълнен с разрушени сгради, обвити в зловещ сив прах. За секунди постройките се превърнаха в руини, а къщите – в гробища. Когато по CNN попитаха президента Превал къде ще спи, той погледна с празен поглед и отговори "Не знам", преживявайки, поне за момент, несигурността, с която хиляди хаитяни ще живеят месеци наред. Броят на засегнатите хора може да достигне до 3 милиона, а това е почти една трета от населението на Хаити.

Пред лицето на подобна монументална катастрофа властите в Хаити и в чужбина като цяло постигнаха баланса между думи и дела. Секретарят на ООН отпусна 10 млн. долара, американското правителство предостави веднага спасителни отряди, медицински кораби и военни сили, за да помогне на страната да се справи с кризата. Световната банка обяви, че отпуска 100 млн. извънреден финансов грант, Банката за американски развитие отдели 90 млн. за Хаити, своя програма за помощ реализира Европейският съюз, множество хуманитарни и неправителствени организации, световноизвестни личности.

Този хуманитарен импулс е похвален и всички усилия трябва да се насочат към спасяването на животи, които могат да бъдат спасени, към подкрепа за хаитяните в техния шок, траур и загуба, за да помогнат за възстановяването им. Все пак, дори в тази изключително критична фаза, човек може да види трудните въпроси, които ще си задаваме много след като тези закъснели усилия да помогнем на Хаити изчезнат от вестникарските заглавия. Как международната общност може да помогне за построяването на страната, разрушена много преди земетресението? И какво ще стане, когато открием, че въпреки големите ни усилия, решението за предизвикателството на Хаити, все още ни се изплъзва?


* Даниел Ериксън е директор на карибската програма на Организацията за вътрешноамерикански диалог, базирана във Вашингтон.

Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.