е – музеен вестник > Анализи/Мнения > Голямата игра на ХХІ век - Пиер-Мари Галуа
 

История

Музеите по света

Анализи/Мнения

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Анализи/Мнения

Назад

Но, да се върнем към обещаните примери, илюстриращи битката за контрола върху маршрутите на трафика на енергоносители. Решавайки да финансират изграждането на новия петролопровод Баку-Джейхан, чрез който част от петрола на Каспийския басейн ще се стига до турското средиземноморско крайбрежие, САЩ сериозно дразнят Москва, фаворизирайки за нейна сметка Азербайджан, Грузия и Турция. Както е известно, този петролопровод, който конкурира вече съществуващият и свързващ Баку с руското черноморско крайбрежие, завива на юг и трафикът по него ще облагодетелства най-вече Анкара, която продължава да е ключов американски съюзник в Близкия изток. Подобен спор, впрочем, се води и за петролопровода Одеса-Броди на територията на Украйна. Американците искат той да захранва с каспийски петрол рафинериите в Южна Германия и Полша, докато Москва държи той да обслужва собствените и руските потребности. Опитвайки се да поставят под (непряк) контрол каспийските петролни ресурси (75 милиарда барела) САЩ дори създадоха независима от Русия политическа организация, обединяваща Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова (т.нар. ГУУАМ). На което Москва отговори с укрепване на т.нар Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), включваща освен Русия, също Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и, разбира се, Китай за да установи контрол върху трафика на каспийски петрол в източна посока, където са разположени и най-големите консуматори – Япония, Пакистан, Индия и Китай. Тоест, руснаците са си поставили амбициозната задача да определят дали и колко петрол ще се отправя на Запад или на Изток. Нещо повече, с въвеждането в експлоатация на петролопровода да Мурманск, Русия ще може да увеличи петролния си износ за САЩ, които през 2010 ще внасят 70% от консумирания от тях петрол. Руснаците ще осигуряват 10-12% от тези потребности.

В същото време Москва периодично бива “ухажвана” от Токио и Пекин да преориентира основната част от износа си на енергоносители в източна посока. Така японците подкрепят идеята за изграждането на петролопровод от Ангарск (град на западния бряг на езерото Байкал, в Централен Сибир) до тихоокеанското пристанище Находка, с дължина над 4000 км. Това би намалило наполовина сегашната зависимост на Япония от близкоизточния петрол.

На свой ред, Китай лансира проект за друг петролопровод, който ще бъде по-къс (2 250 км.) и също ще започва от Ангарск, но оттам ще поеме в южна посока, за да стигне до китайския град Дайцин, откъдето по-късно вероятно ще бъде продължен до Шанхай. Тези проекти обаче не се одобряват от Вашингтон, който е по-заинтересован основният петролен трафик да тече в западна (а не в източна) посока. Да не забравяме и, че на по-малко от 200 км. северно от Японския архипелаг са руските петролни и газови находища на остров Сахалин, които отдавна привличат вниманието на Токио. Япония дори планира изграждането на подводен газопровод, с чиято помощ газта да захранва северната част на архипелага и, поне на първо време, района на столицата. В този проект ще бъдат вложени 20 милиарда долара.

В началото на 2003 китайския концерн China Petroleum Corporation подписа в Москва споразумение за доставката на 700 млн. тона петрол през периода 2005-2030, на обща стойност над 150 милиарда долара (да не забравяме, че през 2015 Китай вероятно ще консумира между 8 и 9 млн.барела дневно).

Междувременно обаче, фактът че режимът на талибаните бе предоставил територията на Афганистан за изграждане на тренировъчни лагери на терористичната мрежа на Бин Ладен, позволи на САЩ да окупират страната, овладявайки един изключително важен стратегически пункт в сърцето на Азия. Чрез него може да се контролират доставките на енергоносилети от Каспийския регион за Индия и Пакистан – две държави, лишени от достатъчно ресурси за развитието си. Калифорнийският концерн UNOCAL вече лансира проект за изграждането на петролопровод и газопровод за Пакистан. Продължаващата нестабилността в Афганистан обаче доведе до временното му замразяване. На свой ред Казахстан предложи наскоро на Пекин съвместното изграждане на петролопровод с дължина над хиляда километра, достигащ в източна посока чак до казахско-китайската граница


Енергийната зависимост на Западна Европа


Големият геополитически и енерго-стратегически интерес, който представляват днес Албания, Косово Македония и страните от Черноморския басейн (включително и България) отдавна е калкулиран в стратегическите сметки на САЩ. Именно той обяснява американската подкрепа за Албания, където ще бъде завършващият участък на бъдещият петролопровод, който ще доставя да бреговете на Адриатическо море каспийски петрол (проектът АМВО). Има обаче и друг проект за доставката на природен газ за Южна Европа, чрез газопровод, който в общи линии ще следва течението на река Дунав и ще минава през Белград. Между другото, окончателното разпадане на т.нар. “остатъчна Югославия”, целеше новият сръбски режим да приеме условията, при които тръбопроводът ще действа в негова територия. Пак той обяснява и американо-германския съюз срещу предишния режим в Белград…

И така, днес западният участък на Евразия се снабдява с природен газ чрез сложна мрежа от газопроводи, насочващи се от север, изток, югоизток и юг към основните държави-потребителки. Тази мрежа е особено силно концентрирана в Словакия, Чехия и Южна Германия. Внимателният анализ на картата на евроазиатските газо- и петролопроводи води до следните заключения:

Енергийната зависимост на Западна и Централна Европа е очевидна. Петролните запаси в Северно море бързо се изчерпват и все по-голяма част от необходимите енергоносители ще бъде доставяна отвън, а що се отнася до газта – най-вече от Русия. По отношение на индустриалното развитие, а това означава – използването на енергоносители, Русия е далеч по-ценна за Европа (т.е. за ЕС) отколкото Турция, независимо че именно последната бе поканена да започне преговори за присъединяването си към Евросъюза.

Не бива да се забравя, че в условия на “война с тероризма” тази гигантска мрежа за трансфер на енергоносители представлява отлична мишена. Също както и че, терористите имат много богат избор, къде точно да я ударят. Как могат да бъдат защитени десетките хиляди километри тръбопроводи? Или пък стотиците рафинерии? Колкото повече се разгаря тази “асиметрична” война, толкова по-уязвими са развитите индустриални държави, тотално зависими от мрежите, снабдяващи ги с енергоносители.


<--  1  2  
Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.