е – музеен вестник > История > Княз Стефан Богориди и ролята му в Българското възраждане
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад
 

Цариград с българската църква, ХІХ в.

По всичко личи, че подобно на Фелики Етерия, си представя той организирането му. Изразните средства в стил на главното му занимание са изключително дипломатични т.е. едновремено казва много (за тези които искат и могат да го разберат) и нищо (за тези които искат да го компрометират и осъдят).

Обучението и религията са главните области в които Богориди подпомага своите сънародници. Това са достатъчно важни сфери, но и възможно най-безопасни за неговото обществено положение.

Най-широка и мащабна е подкрепата за родното му място - Котел. Дали поради честите молби на котленци към него или поради чувство за лична обвързаност с този край, но е факт, че реализира редица инициативи за развитието му. След 1815 г., когато се установява в Молдова, Богориди се ангажира с избирането и пращането на учител в Котел. Той поддържа чрез заплащане учителите Райно Попович и Антончо Сливенчанина. Постановил и да се праща от правителството в Букурещ на Котел годишно по 500 гроша за училището. В писмо до Р. Попович от 8 февруари 1820 г. Богориди пише:

(...) за напред искам да ми пишеш по-често за деятелността на твоето звание и за всичко, що съдействува за славния и плодоносен напредък на училището, както и за нравственото образование на съотечествениците.

Стефанаки бей поддържа кореспонденция и с Търновския митрополит Йоанаки, в която го моли да отиде в Котел, да помогне за организирането на община. Като тази община от своя страна да събере капитал, за да се заплаща на учителите, а не да се обучават частно учениците, защото всички деца трябва да имат достъп до знания. По инициатива на Стефан Богориди за училището в Котел постоянно е изпращано единственото по рода си тогава гръцко научно списание „Логиос Ермес” (за което е писал статии и брат му – Атанас, участник и във Фелики Етерия). Богориди постига договореност със Сераскер-пашата за данъчни облекчения на котленци и отстраняване на вредящия им юзбашия.

Влиятелният българин подпомага образованието на котленеца Гавраил Кръстевич, преди това да стане, обаче за младото момче и нуждата му от развитие се застъпва друг котленец – чорбаджи Стойко (бащата на Георги С. Раковски), както и котленските и сливенски български първенци. Стефан Богориди отделя внимание и средства за образованието на други свои сънародници сред които: Р. Попович, А. Гранитски, Стефан Изворски, Ненко Дичев, Петър Стоянов, Г. Раковски...

Според завещанието на видния българин, освен милостини за други места, той оставил средства за построяването на една нова църква в „милото му отечество Котел”. Но заради разразилия се спор с Патриаршията или поради друга причина, тази част от завещанието не е изпълнена.

Ролята на Богориди за Българското църковно възраждане има няколко открояващи се проявления. Той издействал повишението на Преславската епископия (към която се числи и родният му Котел), в митрополия, с важното уточнение владишкият данък да е фиксиран. Както и да не се взима от населението по-голяма сума. Този опит за данъчно облекчение, обаче не изпълнява целите си тъй като клира не след дълго започнал да проявява своеволия при събирането на паричния налог.

Безспорно най-големият принос на Стефан Богориди е съдействието му за създаване на българска църква в Цариград, изиграла ролята на български обществен център с неоспоримо значение. Именно в отговор на молба на Богориди, султанът издава ферман, с който разрешава построяването на български църковен храм.

Относно църквата в Цариград, между българското общество в града възникват известни разногласия и спорове. Ето как изглеждат събитията през погледа на Петко Рачов Славейков:

Александър Екзарх, който се домогваше до популярност, поддържаше идеята да се купи място на Ункапан и да се направи там черквата и присъветваше цариградските българи да не приемат подаръка на Богориди. Някои отидоха да се разправят с Богориди, че по-хубаво ще бъде и по-лесно ще може да се поддържа черквата, ако бъде при Ункапан, като му представиха удобствата, които ще имат. „Знам – рекъл смотреливий Богориди, - и по-добре от вас знам за удобствата, и повече от вас мисля и за мъчнотиите, поради които се отлага делото и бедствува да бъде изгубено. Доде вие купите това място, Патриаршията, която ще ви противодействува, може да го купи по-напред или да възвиши цената му и по-други начини да подействува и да осуети съвършеното дело. За това ковете желязото, додето е топло. Нека направим сега което можем., а по-доброто, когато можем. Нека бъдем хора да закрепим тази черква, че подир, ако бъдем в състояние, не на Ункапан, ами и на Атмегдан, на Бейоллу да си направим друга черква”.

На 24 юли 1849 г. е свикано голямо събрание, на което участват 263 видни българи в Цариград, няколко дни по-късно се провежда ново, тържествено заседание в подарената от Богориди къща. На събранието той изразява желанието да бъде издигната голяма черква и метох, където да отсядат и българите отиващи на поклонение към Светите места. Ново събрание се състои на 18 август същата година, 74-годишният Стефан Богориди отново участва и е обявен за пръв епитроп и ктитор на черквата. Избрано е и 6-членно настоятелство измежду еснафите.

Въпреки разногласията и неуредиците сред българите, в крайна сметка на 9 октомври 1849 г. българския храм е осветен под името „Свети Стефан”. Според окончателния вариант на дарствената грамота на Стефан Богориди, храмът, постройките и мястото стават завинаги собственост на българския народ.

Поради непосредствената си близост до Патриаршията, обаче българската църква попада под нейна власт. За пръв архиерей в „Св. Стефан” е назначен сърбинът Ст. Ковачевич. През 1852 г. след намесата на Стефанаки бей, за архиерей е ръкоположен неговия братовчед Петър Цонков, под името Поликрап Патароликийски. А през октомври 1858 г. поста се заема от Иларион Макариополски.

Според критиките на П. Карапетров „Богориди бил повече турчин, отколкото султана, само че не мохамеданин, ами добър набожен християнин, та и поради тая набожност той подарил неизгодната си за живеене къща за български храм”. Именно Богориди, според Карапетров, е виновен за това, че след Сръбското въстание (когато султанът бил благосклонен) не се назначават българи за архиереи:

(...)но ако от набожност, от вероизповедно чувство, княз Богориди не пристанал да се назначат българи за владици(...) можеше да подкрепи поне молбата, която през 1845 година от името на цариградските българи отец Неофит Бозвели и отец Иларион Макариополски подали на Високата порта, но и това не стори.

Макар и крайно мнението на П. Карапетров е полезно за оценката на приносите на Богориди по отношение на българското Възраждане. Съществува, обаче и друга страна на медала. Относно това до колко Стефанаки бей се чувства част от българския етнос, можем да съдим по една саркастична брошура на Димитраки Аристархи (също турски дипломат, но грък по произход). Той нарича Богориди „панславист” и разказва с насмешка как на големите религиозни празници в черквата на Патриаршията, Богориди бил гологлав, но с , за да го сложи на главата си на излизане. Гавраил Кръстевич пък разказва как на празненство в дома на Стефан, на което мнозинството от гостите не били българи, княза със самочувствие заявявал произхода си.

Българската „дървена църква” Св. Стефен, 1892 г.

Явно трябва да търсим причините за безактивността на Богориди по общобългарските дела, не в самоопределението му, а другаде. Интересен в това отношение е разказа на руския монах Партений. На път за „Света гора” той и други монаси се отбили в дома на Стефан Богориди в Цариград. Насреща се появил стопанина с разплаканите му домашни, той също заплакал и поръчал на близките си да въведат монасите в къщата. Българинът казал на гостите си да го извинят, че неможе да говори с тях, защото султанът разгневен го вика при себе си и незнае дали ще се завърне жив. Заръчал им да се молят за него грешният и ако оцелее пак да го посетят. На следващата сутрин пред Патриаршията се събрала тълпа. За да разбере какво става, там бил и Партений. Богориди излязъл пред народа и съобщил, че Патриарха е сменен и приканил събралите се да вземат благословия от новия Патриарх. В последствие станало ясно, че султанът заподозрял за съучастие и подстрекателство в станалите кръвопролитни сражения в Крит, България и Мала Азия бившия патриарх и Стефан Богориди. Това била причината за гнева му и за смяната на патриарха. Но относно българина - султанът се убедил в невинноста му (по какъв точно начин не е известно). Разказът е показателен за общоизвестния факт, че в Османската империя поста (и живота) на всеки участник във властта е несигурен. Както се вижда от думите на руския монах, дори заблуда или недоказана вина могат да костват живота на Богориди, което е основателна причина за предпазливостта в думите, а още повече в действията му.

Друг довод за въздържаната позиция (макар и косвено свързана с предишната) е отношението на Цариградските българи. Н. Геров си спомня: „Аз се мъчех да дам на Никола Тъпчилещов да разбере, че без Богориди нищо неможе да се свърши”. Много видни българи твърдят, че въпреки молби и писма Стефан Богориди нищо не е свършил. Неизглежда неестествено, това, че те гледат неодобрително на знатния си сънародник. Геров пише още:

Подканяни от Богориди, българите решили да строят училище, (в Цариград – Б.А.) за да се покажат и те пред света, пък и да се учат децата им и да не се развращават в иноверните училища. Догде се построя нужната сграда, Богориди предложил на българите даром Синаийския метох. Всички се съгласили освен Н. П. Тъпчилещов: той не искал да се меси в тази работа Богориди – иначе щял да подаде оставката си. (...) Богориди казал да се отвори училището през есента и то без много шум, защото, иначе, могло да се развали делото (...) На 12 априлий на събранието в патриаршията нищо не станало: Богориди и другите които държели с него не отишли.

<-- 1  2  3  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.