е – музеен вестник > История > Развитието на международното право за пленниците към началото на ХХ в.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад
 

Сръбски войници се хранят заедно с пленени български войници на
Солунския фронт, Първа световна война (1914-1918)

В отдел втори „Враждебни действия”, в глава първа се разглеждат средствата за нанасяне вреди на противника. В параграф 23 изрично е забранено „Да се убива или ранява един неприятел, който след като е снел оръжието или нямайки никакви средства за отбрана, се е предал безусловно.”

Глава втора разглежда въпроса за шпионите. Параграф 29 уточнява, че униформените влезли в зоната на противника, както и военните и цивилните, които предават сведения за своята и чуждата армия и вършат тази дейност открито не се считат за шпиони. Според параграф 31 шпионин, който е влязъл в армията и по-късно е пленен от неприятеля, се третира като военнопленник и не подлежи на отговорност за предишните си шпионски действия.

Петата конвенция от 18 октомври 1907 г., приета на Втората Хагска конференция е относно правата и задълженията на неутралните страни и неутралните личности при сухопътна война. Параграфите 13 и 14 третират материята за болните, ранените и военнопленниците. Според параграф 13 неутралната страна е длъжна да остави избягалите военнопленници на свобода. Ако ги допуска само върху определена територия, тя може да им определи местообитанието, като това се отнася и за пленнически групи, доведени от войски, търсещи убежище на територията на неутралната страна. Според параграф 14 неутралната държава може да позволи преминаване през нейната територия на болни и ранени от воюващите армии. Ако болните и ранените са предадени на неутралната територия от воюваща страна и принадлежат на противника, то неутралната държава трябва да не допусне повторно участие във военните операции.

Тъй като сключените договори не могат да обхванат всички обстоятелства, които се появяват по време на война към преамбюла на Четвъртата Хагска конвенция е добавена „клаузата Мартенс”, носеща името на руския юрист Фьодор Мартенс, настоял за тази добавка. Според нея: „Докато не бъде приет по-пълен кодекс със закони за водене на война, високите договорящи се страни смятат за целесъобразно да заявят, че в случаите, които не са обхванати от приетите от тях разпоредби, мирните жители и участниците в бойни действия остават под закрилата и действието на принципите в законите на държавите, които произтичат от общоприетите обичаи на цивилизованите народи, от законите на хуманността и от повелите на обществената съвест”.

В следствие на двете Хагски конференции от 1899 г. и 1907 г., както и Втората Женевска конвенция от 1906 г. международната правна материя, засягаща военнопленницит, се допълва и разширява в хуманно отношение. Докато Първата Женевска конвенция от 1864 г. третира само участта на болните и ранени пленници, както и на обслужващия ги персонал в 10 члена, то във Втората Женевска конвенция тази материя се разглежда в над 30 члена детайлизирано. Най-важните промени са задължаването на воюващите да покровителстват и пазят от обиди и ограбване болните и ранените, да изготвят именни списъци за тях, да осигуряват заплати на болничния персонал, като към него се добавят и въоръжената охрана на медицинските пунктове и персонала на евакуационните здравни средства, които са снабдени с легитимни пълномощни. Докато в Първата Женевска конвенция въпросът за контрола върху спазването на съдържанието има относително пожелателен характер, то Втората Женевска конвенция задължава правителствата да внесат необходимите промени в своето наказателно право, за да се осигури спазването на конвенцията. При това респективните държавни органи са длъжни да запознаят населението с конвенцията, което предполага нейното стриктно спазване.

През Първата Хагска конференция от 1899 г. се създава първият междудържавен документ, който разпростира определенията си върху военнопленниците при морска война. Под закрилата на международното военно право попадат и корабокрушенците военнопленници. Предвидени са ограничения върху техническите средства, причиняващи излишни страдания върху воюващите.

На Втората Хагска конференция от 1907 г. се създава подробно определение за понятието военнопленник. На нея се решава за първи път всички военнопленници без разлика от здравословно състояние да се третират хуманно. Изрично се забранява да се убива или ранява предаващ се в плен неприятел. Определя се забрана за затваряне на пленниците освен в изключителни случаи, както и се предвижда опазване на личните им вещи. Допуска се войниците и подофицерите да се използват за работа срещу заплащане и при определени условия. Всички военнопленници попадат под грижите на пленилите ги правителства и трябва да получават същите условия на живот, каквито имат респективните национални армии. Важна новост е създаването на справочни бюра за пленниците към всяка държава, които трябва да обобщават наличната информация за тях. Предвидени са и многобройни облекчения относно кореспонденцията и помощите на военнопленниците.

Пленените българи през Балканските войни и Първата световна война попадат под юридическата закрила на постановленията на Хагските конференции и Женевските конвенции. Теоретично те са защитени съгласно обичаите и кодифицираното право на войната. Друг е въпросът дали международното право се спазва от воюващите страни. В много случаи тази правна рамка остава само купчина написана хартия, чието съдържание е пренебрегвано при воденето на военни действия и при третирането на пленниците.

<-- 1  2  3
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.