е – музеен вестник > История > Развитието на международното право за пленниците към началото на ХХ в.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад
 

Снимка на пленени българи през Първата балканска война в Измид

През август 1898 г. руският министър на външните работи връчва нота на всички представители на великите сили в Петербург, с която се канят всички държави да вземат участие в една конференция, която трябва да разисква и обсъди мерките и средствата за обезпечаване на мира сред народите. В следствие на това от 6 май до 17 юли 1899 г. в Хага, Холандия се провежда международна конференция за мира. На нея присъстват 98 представители на 26 държави. Български представители са доктор Димитър Станчев и Христофор Хесапчиев. Цел на конференцията е да се намалят вредите от военните действия и да се регламентират определени правила за водене на война. За това дипломатическите представители на страните участнички подписват няколко документа. В конвенцията и правилника относно законите и обичаите на сухопътната война се пояснява, че задълженията на воюващите относно болните и ранените се уреждат от Женевската конвенция от 1864 г.

В подписаната на 17 юли 1899 г. „Конвенция за приспособлението в морската война началата на Женевската конвенция от 22 август 1864 г.” се уточняват чрез членове 1-14 принципите на водене на морска война между подписалите конвенцията. Конкретно въпросът за пленниците се урежда в няколко точки. В член 7 държавите се задължават да пазят неприкосновеността на религиозния, медицинския и болничен персонал на корабите и не могат да ги задържат като военнопленници. Член 8 вменява задължението на пленилата държава да се грижи за ранените и болни моряци и военнослужещи. С член 9 се прецизира понятието военнопленници при морска война, които са „погибающите от корабокрушение, ранените и болните, от единия воюващ, които паднат във властта на другия” и правото на пленилата държава да прецени дали да задържи пленниците в своя власт, да ги изпрати в неутрално пристанище или дори в пристанище на свой противник при задължение да не служат до края на войната. Член 10 уточнява, че при попадане в неутрално пристанище на корабокрушенци, ранени или болни от воюваща държава, те трябва да бъдат задържани от неутралната държава, за да не могат да вземат отново участие във войната. Сред подписалите страни са България, Гърция, Черна гора, Румъния и Русия.

В три декларации, приети на Първата мирна конференция в Хага, се забранява в случай на война между подписалите ги страни употребата за срок от пет години за хвърляне на експлозиви от балони или чрез подобни начини и използването на задушливи и заразни газове чрез снаряди и разпръскващи се в човешкото тяло куршуми. Декларациите да подписани и от България, Гърция, Черна гора, Румъния, Турция и Русия. Приема се и една декларация, имаща пожелателен характер, за свикване на международна конференция за ревизиране Женевската конвенция от 1864 г. и нейното допълнение от 1868 г. Ратификацията на всички документи се извършва през 1900 г.

Чрез документите, подписани през 1899 г. се прави крачка напред в развитието на международното право на войната. Урежда се статутът на пленените при морска война и се намаляват страданията на войници и цивилни при война.

На 6 юли 1906 г. се сключва Женевска конвенция „за подобрение съдбата на ранените и болните през време на войната”. Чрез нея пълномощниците на участвалите държави усъвършенстват и допълват Първата Женевска конвенция от 1864 г. Още първа глава, член 1 гласи, че „прикомандировани лица, които бъдат болни или ранени, трябва да бъдат щадени и гледани без разлика на народност от воюващия, който ги има във властта си”. Същевременно ,,воюващия, който е принуден да изостави ранени или болни на своя противник” трябва да остави с тях, ако може и санитарен персонал и материали за гледането им. Под това условие чл. 2 регламентира, че „ранените и болните на една армия, завладени от другия воюващ, са военнопленни”. Съгласно този член воюващите страни си запазват правото при взаимна договорка да подобряват условията относно пленените ранени и болни. Те могат да си предават ,,ранените останали на бойното поле”, да освобождават след оздравяване „ранените или болните, които не искат да държат като пленници” и да предават на неутрална страна, дала съгласието си да ги пази до края на военните действия, „ранените или болните от противната страна”. Член 3 задължава завладелия бойното поле „да събере ранените, да ги покровителства и запази, както тях, тъй и умрелите от ограбване и лоши обноски”. Според член 4 воюващите трябва да изпратят на противниковата страна, когото им е възможно „поименен списък на прибраните от него ранени или болни”. Те трябва и да „се държат взаимно в течение на местонахождението и преместването, както и за постъпванията в болниците и за смъртните случаи между ранените и болните, находящи се в техни ръце”. Личните предмети и ценности намерени на бойното поле или изоставени от ранените, болните и умрелите в санитарните учреждения трябва да се предават на заинтересованите чрез властите на тяхната страна. Глава втора урежда в три члена покровителстването и почитането на санитарните заведения от воюващите. Глава трета е посветена на персонала на болниците. Член 9 задължава воюващите да щадят и покровителстват „Персонала, назначен изключително за събиране, пренасяне и гледане на ранените и болните, както и за администрацията на санитарните заведения и учреждение и свещенослужителите аташирани към армията”. При това „ако попаднат в ръцете на неприятеля те няма да се третират като военнопленни”. Тези разпореждания се прилагат и върху въоръжената болнична прислуга, която има редовно пълномощно. Член 10 разпростира тези права и върху „персонала на благотворителните дружества“, който е признат от съответните правителства и спазва военните закони и правилници. Член 12 уточнява, че гореизброените категории персонал „след като попаднат в ръцете на противника, ще продължават да изпълняват своята работа под негово упътване. Когато тяхната помощ не е вече необходима, те ще се повърнат на тяхната армия или в тяхната страна в такъв срок и по такива маршрути, каквито военните власти намерят за добри”. Член 13 задължава страната, която е пленила персонал по член 9, да му осигурява същите назначения и заплата, каквито има персонала „от същите чинове в неговата армия”. Глава пет се отнася за евакуационните превозни средства, като член 17 разпростира възможностите на член 12 върху всичкия персонал, снабден с редовно пълномощно и придаден към транспорта. Глава 6 потвърждава и допълва разпоредбите на Първата Женевска конвенция относно употребата на отличителния знак червен кръст на бяло поле. Глава 7 се отнася за приложението и изпълнението на конвенцията. Член 24 гласи, че разпоредбите са задължителни само за договорилите се страни, при война между тях. Член 25 задължава главнокомандващите на воюващите армии да се грижат за изпълнението на конвенцията. Член 26 постановява подписалите правителства „да запознаят своите войски и специално покровителствания персонал с разпорежданията на настоящата конвенция и да разпространят постановленията и между населението”. В глава 8, член 28 задължава правителствата да допълнят военнонаказателните си кодекси, за да не допуснат „във военно време частните случаи на ограбване и лошо отнасяне с ранените и болните”. В общите разпореждания в края на конвенцията член 31 уточнява, че тази конвенция „ще замени конвенцията от 22 август 1864 год. в отношенията между договорилите се държави”.

През 1907 г. в Хага се провежда втора конференция за мира. На нея се приемат няколко конвенции, които имат за цел да урегулират правилата на войната. В Четвъртата Хагска конвенция, съставена на 18 октомври 1907 г., относно законите и обичаите на сухопътната война като приложение е приет „Правилник за законите и обичаите на сухопътната война”. В отдел първи, глава първа, в три параграфа се регламентира, че законите, правата и длъжностите при война се разпростират не само върху армията, но и върху милицията и доброволческите отряди, които отговорят на определени условия като наличие на началник, опознавателни знаци, открито носене на оръжие и спазване законите и обичаите на войната. Представители на население, което при приближаване на неприятеля вземе оръжие, без да има време да се организира се счита за воюващо, ако носи открито оръжието и спазва обичаите на войната. Въоръжените сили на воюващите „може да се състоят от бойци и не бойци. В случай на вземане в плен и едните, и другите имат право на третиране като военнопленник”.

Списък на пленени българи през
Първата балканска война в Измид

Глава втора е озаглавена „Военнопленни”. Параграф 4 гласи „Военнопленните са под властта на неприятелското правителство, но не и на индивидите или частите, които са ги пленили. Те трябва да се третират с хуманност. Всичко което им принадлежи лично, с изключение на оръжието, конете и военните книжа, остава тяхна собственост.” Параграф 5 предвижда военнопленниците да се интернират в населено място при задължение да не се отдалечават извън определени граници, като „те не може да се затварят”, освен в изключителни случаи. Параграф 6 допуска употребата на военнопленници, с изключение на офицери, за работници. При това не могат да работят „нищо общо с военните операции” и работата не може да им бъде „извънредно много”. Този труд се заплаща. Според параграф 7 „Правителството, под властта на което се намират военнопленните, е натоварено с издържането им. При липса на едно специално споразумение между воюващите, военнопленниците се третират, по отношение на храната, спането и облеклото, по същия начин, както войските на правителството, което ги е пленило.” Параграф 8 предвижда върху военнопленниците да се разпростират „законите, положенията и реда, които са в сила за армията на държавата, гдето са попаднали в плен.” При неподчинение подлежат на „необходимите мерки на строгост. Избягалите пленници, които биха били хванати преди да се завърнат в тяхната армия или преди да напуснат територията, заета от армията, която ги е пленила, подлежат на дисциплинарни наказания.” Успешно избягалите, заловени отново в плен не подлежат на наказание за предишното бягство. Параграф 9 уточнява, че всеки военнопленник е длъжен да декларира своето истинско име и чин, в противен случай, той се лишава от преимуществата, които се дават на военнопленник от неговата категория. Параграфи 10 и 11 допускат освобождаване под честна дума на военнопленник при определени условия. Но параграф 12 уточнява, че военнопленник освободен под честна дума „и хванат наново с оръжие в ръка” губи правото на третиране като пленник и може да бъде съден. Според параграф 13 кореспондентите и репортерите на вестници, снабдителите и предприемачите, които следват войската, но не са част от нея и „паднат в ръцете на противника” се считат за военнопленници, ако притежават документ от армията, която придружават. Важните и нови по съдържание параграфи 14-20 детайлизират правата и задълженията на воюващите страни, благотворителните дружества и на самите пленници. В параграф 14 се уточнява, че във всяка воюваща страна както и в неутралните страни, които прибират воюващи на своя територия трябва да има бюро за сведения относно военнопленниците. Това бюро е натоварено с отговори на всичко, което касае военнопленниците. То трябва да получава информация от компетентните служби относно интерниранията, преместванията, освобождаванията под честна дума, бягствата, постъпвания в болница, смърт на пленници и изобщо всички други сведения относно военнопленниците. Бюрото трябва да даде индивидуален номер на всеки военнопленник, който съдържа имената, възрастта, месторождението, датата на интерниране, раните и друга информация. Този личен номер се предава на правителството на другата воюваща страна „след сключването на мира”. Същевременно бюрото за сведения е натоварено да събира и централизира всички лични предмети намерени ,,на бойното поле или пък изоставени от военнопленници, освободени по честна дума, сменените, избягалите или умрелите в болниците и подвижните лечебници” за да ги преведе на правоимащите собственици или наследници. Параграф 15 детайлизира правата на благотворителните дружества в помощ на военнопленниците. Те получават от воюващите „всички улеснения, в границите на военните необходимости, за да изпълнят ефикасно техния стремеж към хуманност”. Делегати на дружествата се допускат да раздават помощи на пленниците при спазване на мерките и предписанията на съответната военна власт. Параграф 16 уточнява, че бюрата за сведения се ползват с право на свободно преминаване. Писмата, записите, паричните пратки и пощенските колети „адресирани за военнопленниците или изпратени от тях, се освобождават от всички пощенски такси, както в страната, от гдето идат и гдето са насочени, тъй и в страните на транзит.” Подаръците и натуралните помощи за военнопленниците се освобождават от всички такси за внос, както и от таксите за пренос по държавните железници. Параграф 17 регламентира пленниците офицери да „получават заплата, на която имат право офицерите от същия чин на страната, гдето са задържани, за сметка на тяхното правителство.” Религиозната свобода на военнопленниците, „включително и участието в изпълнението на обрядите” съгласно параграф 18 се ограничава единствено от мерките за поддържане на реда. Завещанията на военнопленниците се сключват и изпълняват при същите права и условия, валидни за местната национална армия според параграф 19. Този принцип се отнася и за документите по констатиране на смъртта и погребението на военнопленници. Последният 20 параграф от главата за военнопленници гласи „След сключването на мира, пренасянето на военнопленните в тяхното отечество се извършва в най-късо възможно време.”

<-- 1  2  3  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.