е – музеен вестник > История > Развитието на международното право за пленниците към началото на ХХ в.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Стоян Николов
Старши експерт в НВИМ


Развитието на международното право за пленниците към началото на ХХ в.


Войната е неизменна част от човешката история. Освен бляскавата страна на победите, гения на пълководците, военните трофеи и храбростта на воините, тя има и друга, по-мрачна страна. Това лице на войната се изразява в разрушения, убийства, наранявания и жестоко отношение спрямо противника.

Омуртаг освобождава византийски пленници, миниатюра от хрониката на Йоан Скилица

Част от това нелицеприятно лице понякога е и положението на пленниците. Те са характерна част и едно от следствията на войните. Пленници са вземани от древността в сражения между племена, народи и държави. За победилите са един от символите на военния триумф, а за победените те са израз на поражението и унижението от загубените битки.

Сред първите елементи на регулиране на пленническия въпрос е появата на неписаното обичайно право. То се променя с развитието на човешката цивилизация. В Гърция са обявявани свещени примирия, за да участват противниците в Олимпийските игри.

С навлизането на християнството в Европа се налагат ограничения на войната въз основа на хуманизма на тази религия. Налага се правилото, че противникът е човек, който има определени основни права. През Средновековието съгласно тази постановка се разграничават bellum romanum (войни срещу езичниците) и bellum hostile (войни между християните). При войните срещу езичници няма пощада по време на битките, докато при войните между християни цивилните са щадени, сраженията са ограничени до определени дни от седмицата, проявява се милост към неприятеля, а пленниците се освобождават под условие да не участват в битки до края на войната.

Още в древността ранените и болни войници са били обект на специални грижи. Неприятелските ранени войници са ползвали право на пощада и за тях са полагани грижи за лекуване. Римската максима ,,Hostes dum vulnerati fratres” (ранените неприятели са наши братя) се разпростира като военен принцип и през някои войни през Средновековието. Различни организации и съюзи, особено религиозни поемат през средните векове грижата за ранените и болните по време на войните.Така чрез обичаите за водене на война се ограничава употребата на сила.

Първите опити за създаване на международно право за водене на военните действия са в периода XVII - първата половина на XIX век. През 1689 г. по време на войната на Хабсбургската лига електорът на Бранденбург и граф Асфелд сключват договор, че ранените и болни войници ще се считат неутрални и ще останат извън обсега на враждебните действия. През 1759 г. Франция взема инициативата за сключване на договор с Прусия и Англия, според който по време на война между трите държави военните свещеници, лекарите и хирурзите не трябва да бъдат задържани като военнопленници. Ранените войници ще се считат за неутрални и ще бъдат третирани с човеколюбие независимо на коя армия принадлежат. Според конвенцията за капитулирането на Париж през 1815 г., в края на Наполеоновите войни, градът се предава на съюзните неприятелски сили при условие: ,,Болните, ранените военнослужещи и санитарните офицери, които са необходими за тях, ще бъдат под особената защита на главнокомандващия съединените английски и пруски войски”.

Обичайното право за водене на война започва да се кодифицира от националните държави към средата на XIX век. Тогава се създават и закони за войната в основа на постигнатите договорености. През Гражданската война в САЩ президентът Ейбрахъм Линкълн възлага на професора по право в Колумбийския университет Франсис Лийбър да създаде ръководство за поведението на войските на Съюза по време на бойни действия. Ръководството е обнародвано като Общовойскова заповед № 100 от 1863 г. и е сведена до командирите в армиите на Съюза и Конфедерацията. Съгласно нея военнопленниците трябва ,,да бъдат хранени с нормална и здравословна храна, когато това е възможно и отношението към тях да бъде хуманно”. В нея се разглежда освобождаването и размяната на пленници, отношението към бойците от партизански сили, шпиони и куриери. Предвижда се закрила на цивилните, особенно жените и свещениците. Този документ се спазва от всички участници във военните действия. Правните постановки в ръководството служат за образец при създаването на подобни документи в държави по целия свят.

След кръвопролитията на Австро-италианската война от 1859 г. в битката при Солферино женевският филантроп Анри Дюнан подема идеята за създаване на дружества, които да подпомагат и подобряват участта на ранените и болни войници по време на война. Швейцарското правителство подкрепя идеята и свиква в Женева през 1863 г. международна конференция с участието на представители на 11 страни с цел да се обмислят начините за поддържане на добро санитарно състояние на войските и за даване на бърза помощ на ранените и болни войници при война. Сред решенията на конференцията е резолюция, която се счита за първи основен документ на Червения кръст. Резолюцията е съставена от десет члена, които регламентират създаването на национални комитети (чл. 1), секции към тях (чл. 2), насочва националните комитети към установяване на връзка с правителството на тяхната страна (чл. 3), указват целите и задачите им (чл. 4-7), посочва като отличителен знак ,,бял наръкавник с червен кръст” (чл. 8), предвижда свикването на международни конгреси на комитетите и секциите от различните страни ,, в интерес на делото” (чл. 9) и размяната на съобщения между комитетите от различни страни трябва да се извършва чрез комитета в Женева (чл. 10).

На 22 август 1864 г. в Женева на дипломатическа конференция с участието на представители от 12 европейски страни е подписана Първата Женевска конвенция. Тя е ,,за подобрение съдбата на ранените войници във време на война” и се състои от десет члена. Член 1 предвижда неутралитет за военните болници, които ,,ще бъдат покровителствувани и щадени еднакво от воюващите, до като в тях има болни и ранени”. Член 2 гласи, че ,,служащи в интендантството, санитарната част, администрацията, за пренасяне ранените носилщици, както и военните свещеници” се ползват с неутралност ,, до като тоя персонал функционира, т. е. до тогава, до когато ще има ранени за събиране, на които трябва да се помага”. Член 3 предвижда тези лица ,,даже след окупация от противника да продължават да изпълняват длъжностите си в болниците и полевите лазарети, които обслужват, или да се оттеглят, за да се присъединят към частта към която принадлежат”. Тогава ,,те ще бъдат предадени на предните неприятелски постове чрез грижите на окупиращата армия”. Член 4 третира имуществото на военните болници, полевите лазарети и личните вещи на лицата придадени към болниците. Член 5 предвижда ,,жителите на страната, които се притичват на помощ на ранените, ще бъдат уважавани и ще останат свободни”. ,,Всеки ранен, прибран и лекуван в дом, закриля тоя дом”. Това жилище се освобождава от настаняване в него на войскови части и налагане на военни контрибуции. Съдържанието на важния член 6 е ,,Ранените или болни воини ще бъдат прибирани и лекувани независимо от нацията, към която принадлежат. Главнокомандуващите ще имат право да предадат незабавно на неприятелските военни постове ранените по време на сражение, когато обстоятелствата позволят това и със съгласието на двете страни. Другите могат също да бъдат върнати при условие да не вземат отново оръжие в течение на войната. Евакуациите заедно с личния състав, който ги ръководи, ще се намират под защитата на пълния неутралитет”. Член 7 предвижда еднакъв отличителен флаг за болниците и полевите лазарети, включително и по време на тяхната евакуация. ,,той трябва да бъде придружен с национално знаме. За неутрализираните лица се допуска особен знак на ръкава”. ,,Флагът и лентата на ръкава ще представляват червен кръст на бяло поле”. Член 8 възлага на главнокомандващите на воюващите армии да определят подробностите как да се изпълнява тази конвенция, според наставленията на техните правителства. Член 9 задължава Великите сили, които са сключили настоящата конвенция да я съобщят на държави, които не са изпратили свои пълномощници на конференцията и да ги поканят да се присъединят. Член 10 урежда ратификацията на конвенцията, която трябва да се извърши до четири месеца.

Първите български войници под стража в Белград през Сръбско-българската война, 1885 г. Рисунка от М. Villiers, кореспондент на „The Craphic”

Въз основа решенията в Швейцария от 1863-1864 г. се учредява Международен комитет със седалище в Женева, който приема за своя емблема червен кръст на бяло поле. Започват да се появяват национални дружества Червен кръст. Гърция и Турция се присъединяват към конвенцията през 1865 г., Черна Гора през 1875 г., Сърбия през 1876 г., а България през 1884 г.

През есента на 1868 г. в Женева е свикана втора конференция, която изработва 15 допълнителни члена. Първите пет изменят и допълват текста на конвенцията от 1864 г., а останалите десет члена се отнасят до морската война. Тъй като решенията на тази конференция не се ратифицират от съответните правителства, те не получават международна санкция. Разпорежданията за морската война все пак са спазвани.

В края на 1868 г. е приета от представителите на 16 държави Санкт-Петербургската декларация, която забранява употребата на оръдия и снаряди, които причиняват на ранените войници безполезни и тежки страдания, без да имат съществено значение за изхода на войната. Тя се явява основна поправка и допълнение към текста на Женевската конвенция.

Важен момент в действащото международно право е Лондонската декларация против едностранното денонсиране от 1871 г. Съгласно нея „никоя държава не може да се освободи от задълженията по един договор, нито да измени разпоредбите му по друг начин освен със съгласието на договарящите страни, постигнато посредством взаимно приятелско разбирателство”. Така никоя от държавите не може едностранно да се освободи от изпълнение на поетите от нея ангажименти.

Институтът на международното право – дружество, съставено от юристи с международна известност, през 1880 г. в Оксфорд приема „Ръководство със законите и обичаите на сухопътната война” , като член 10-18 касаят ранените, болните и санитарния персонал. Тези членове доуточняват и прецизират разпорежданията на Женевската конвенция. Ръководството обаче няма задължителен, а само препоръчителен характер за воюващите страни, тъй като това не е документ, одобрен и ратифициран на държавно ниво. По този начин Женевската конвенция от 1864 г. в съответствие с дотогавашното обичайно и писмено международно право урежда неутрален статут на болните и ранени пленници, независимо към коя армия принадлежат. Неутралитет притежават и лицата, които се грижат за тях, независимо дали са санитарна част, свещеници, цивилни лица, интенданти или администрация към болничните заведения. Не се разглежда статута на останалите пленници, които не са болни или ранени. Започва изграждането на международната червенокръстка организация, с център в Женева и национални комитети в различните страни, които се грижат за ранените и болни войници.

1  2  3  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.