е – музеен вестник > История > Първи кръстоносен поход – 1096-1102 г.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Пристигайки на унгарска земя, групите на Фолкмар и на Готшалк се отдават на грабежи. Това предизвиква силният отпор на унгарския крал. Първите са избити близо до Нитра, а вторите обкръжени при Панонхалма и отблъснати обратно към Германия. Към Унгария се насочват и и рицарите на Емих фон Лайнинген. Узнавайки за извършените от тях насилия, крал Коломан им забранява да навлизат в Унгария. Емих предприема обсада на граничния град Визелбург (Мошон, на р. Лейта) – това става на 20 август 1096 г., унгарците го нападат и той се оттегля. Една част от рицарите се присъединяват към тези, които потеглят по-късно. Именно в този момент, съобразно изготвения в Клермон план, на път тръгват армийте на бароните.

Годфроа дьо Буйон, херцог на Долна Лотарингия, придружен от братята си Юсташ и Бодуен дьо Булон, графове на Ено и Тул и още брабански, лотарингски и люксембургски сеньори поемат пътя, следван от Пиер Отшелника, поради което те не са приети особено дружелюбно. Но сред кръстоносците се спазва дисциплина и Годфроа дьо Буйон успява да се разбере със суверените на прекосяваните от тях страни. За да получи разрешение за преминаване на Унгария, той се среща с крал Коломан и му предоставя брат си Бодуен за заложник. След преминаването на Дунав при Белград, той успява да осигури снабдяването на продоволствия от византийците. Произшествие има само при Селимврия. Към средата на декември 1096 г. войските му са край Константинопол.

Братът на френския крал Юг дьо Вермандоа пристига преди него във византийската столица. От Рим, той прекосява Адриатика през октомври. Походът е труден и той претърпява корабокрушение. Виз. управител на областта го подслонява и го изпраща в Константинопол. Но там не му разрешават да замине.

Боемонд Тарентски заедно с племеника си Танкред и войските им прекосяват Адриатика малко след Юг дьо Вермандоа. Въпреки дисциплината, която цари сред войските, те имат неприятности с византийците при тръгване, заради превземането с щурм на една крепост, чийто гарнизон е съставен от еретици. Все пак Боемонд много внимава да избягва подобни сблъсъци и хората му достигат до Константинопол към 10 април 1097 г., след като за 4 месеца прекосяват Епир, Македония и Тракия.

Войските на граф Реймон дьо Сен Жил от Тулуза заедно с папския легат Адемар прекосяват Ломбардия и навлизат в планините на Хърватия, и по Виа Егнация стигат до Константинопол. Преходът им е много труден и изтощителен, те трудно си проправят път, а и местните се отнасят недружелюбно към тях. Все пак, макар и трудно войските на графа стигат до византийската столица.

Войските на Робер Нормандски (син на Уилям Завоевателя) и на граф Етиен дьо Блоа минават през Рим и Бриндизи и по Виа Егнация стигат до Константинопол в средата на май 1097 г.

Още при този първи контакт, свързан с кръстоносните походи, двете християнски общности не се харесват. Различните обичаи и нрави, различната позиция са в основата на демонстрираната антипатия. Не по-малко значение има и фактът, че Християнската църква вече официално е разделена и те взаимно се третират като схизматици. Войските, които пристигат в имперската столица са потенциална заплаха. В тяхно лице византийците виждат опастност и тяхното прииждане наподобява истинско нашествие. Откривайки богатствата на императорския град, кръстоносците вероятно имат желанието да заграбят всичко. Изглежда императорската клика допуска възможността за атака на Константинопол. В своята „Алексиада” Ана Комнина обвинява западните рицари в намерението да завладеят вековния град.

Все пак подтикнати от призива на императора за помощ, кръстоносците отиват като потенциални съюзници в Константинопол. Но те не съставляват армията на суверен, с когото императора може да преговаря. Между Урбан ІІ и Аликсий І Комнин не съществува съюз. Всяка армия е водена от високопоставен барон и зависи от него, а папския легат не упражнява върховна власт. От тук идва въпроса за отношенията, които трябва да се изгладят между командващите на тези армии и имперската власт, така че те да се подчинят на императора предвид съвместната им дейност. За тази цел той решава да използва институцията на васалитета. Посредством него би била установена връзка между василевса и всеки от тези барони, като по този начин те могат да бъдат задължени да действат съобразно интересите на императора и да уважават правата му.

Алексий І успява да склони Юг дьо Вермандоа да му окаже тази чест, като се признава за васал на императора. Не така става обаче с Годфроа дьо Буйон, който отказва. Започват серия от стълкновения между западните рицари и византийците, породени от спиране на продоволствията от страна на императора и реакция от страна на кръстоносците (първите месеци на 1097 г.). Боемонд също полага клетва пред императора и готовност да приеме предложенията. Но според Ана Комнина той отива по-далеч, като измолва да стане доместик на Ориента, т.е. командващ византийската армия, което може да го превърне в ръководител на похода. Не е изключено той да е решил да прави карирера в Ориента, на служба при византийците, с преспектива да си присвои някое княжество. Докато неговият племенник Танкред, за да избегне имперския васалитет, предпочита да не преминава през Константинопол. Заради нанесените му публични обиди на войските му, Реймон дьо Сен Жил отказва да стане васал на Алексий І, изтъквайки, че е напуснал своите земи за да служи на Господ, а не да става васал на един светски владетел. Юридическата позиция на Реймон е много силна. Той вече е васал на суверен – императора на Запада за единия и френския крал за другия, а феодалното право по онова време не допуска възможността да бъдеш васал на няколко господари. Постигнат е компромис. Реймон не става васал на Алексий, но му се заклева във вярност, с което се ангажира да не накърнява нито тялото, нито честа на императора. Изглежда Раймон отхвърля онова, което може да заприлича на лично подчинение на византийския император, а Алексий наказва това поведение, като не е толкова щедър към него, колкото към другите барони. Нито Робер Нормандски, нито Етиен дьо Блоа създават печки за поисканата клетва.

Пристигането на бароните в Константинопол,
Жан Фуке (1420–1481)

Клетвата, която полагат бароните, ги задължава да върнат всички завзети владения, които били окупирани от турците, и са били част от Византийската империя. Но кои са тези земи? В по-ранните времена за римляните това са: Месопотамия, Палестина, Сирия, Финикия, а по-късните текстове споменават, че според вижданията на Алексий І всичко заключено между Египет и Балканския полуостров принадлежи на Византия. От тази гледна точка се поставя въпросът за Йерусалим: дали освобождаването на Божи гроб от неверниците означава той да бъде върнат на византийския император?

През август 1096 г. контингентите на Пиер Отшелника и Готие Безимотния са прекарани през Босфора на азиатския бряг. Те се установяват около свободната по онова време крепост Кивотос (Сивито), по границата със селджукските турци. Между поклонниците започват разпри – французите от една страна и германските и италиянските поклонници от друга. Първите извършват грабителски рейд на турска територия, а вторите напредват до Ксеригордон, близо до Никея. Там те са обсадени от турците и избити. Останалите в Кивотос кръстоносци им се притичват на помощ и биват разбити на 21 октомври 1096 г. Готие е убит, а Пиер се спасява в Константинопол, където дочаква бароните.

Армиите на херцозите са стоварени на малоазийския бряг и се съсредоточват близо до Никомидия. Годфроа дьо Буйон, последван от Пиер, се насочва към Никея. Крепостта е обсадена, но за да избегнат щурма й, турците преговарят с императора и на сутринта на 19 юни 1097 г. кръстоносците откриват, че знамената на последния се веят по стените на града. След което, Алексий І свиква пълководците на събрание в Пелеканон за да постанови по-нататъшното развитие на кампанията. Танкред също присъства на събранието и този път се заклева във вярност към императора. Договарят се походът да продължи по пътя си през Мала Азия. Императора присъединява към западните армии корпус от лека кавалерия, туркопулите, под командването на един от най-добрите генерали на империята – Татикий.

Веднага след събранието, в началото на лятото (края на юни 1097 г.) кръстоносците предприемат плячкосването на Мала Азия. Почти незабавно те се сблъскват с огромна турска армия, която Килидж Арслан води на помощ на столицата си. Той е подкрепян от емира на Кападокия. Кръстоносците навлизат в долината на Дорилея (Ескишехир) и авангарда им е атакуван от турците. Изграден е лагер и рицарите се противопоставят на противника. Първоначално обстрелвани с лъкове, а после нападнати от конница, франките са отблъснати в лагера им, където устояват. Изпартени са вестоносци и рицарите на Годфроа дьо Буйон пристигат в галоп на полесражението. Останалите контингенти, вероятно по инициатива на легата Адемар, нападат по фланга и принуждават турците да бягат, оставайки значителна плячка. Битката при Дорилея (1 юли 1097г.) разчиства пътя, водещ към сърцето на Мала Азия, и за ивестно време турската заплаха е елиминирана. Победата позволява на Алексий І да действа спокойно в западните части на Мала Азия.

Преминавайки Анадола, рицарите не срещат други трудности, освен такива, дължащи се на жегата и пустинния характер на местността. Поради липсата на вода и трева много от конете загиват. Един хронист описва рицарите, яхнали волове и натоварили багажа на гърба на кози, овце и кучета.

Кръстоносците пристигат в Коня, който е опразнен. Там разбират, че турската армия е заела позиции при проходите на Тавърските планини при Ерегли – но тя с лекота е разпръсната на 10 септември 1097 г. Тогава армията се разцепва: основните сили се насочват на североизток, завземат Кайсери, после Комана, където има арменски гарнизон. После са окупирани още градове. От Мараш армията се отправя към Антиохия., до която достига на 21 октомври. В редица селища местните християни са въстанали срещу турските гарнизони. Докато два малки контингента продължават пътя си от Ерегли през планинските проходи на Киликия и се спускат в киликийската равнина. Танкред стига до Тарс, окупиран от турски гарнизон. Гарнизонът побягва и градът е завзет без бой. Но по-многобройните хора на Бодуен дьо Булон се укрепват в града и Танкред е принуден да им го остави. Той успява да постигне съгласие за предаването на Адана и Мамистра от арменците, но Бодуен пристига отново и двата корпуса стигат до бой, преди да се помирят. След което двамата пълководци се присъединяват към основните сили на армията. Стига се до обсада на Антиохия. В тази обсада взима участие цялата кръстоносна армия.

<-- 1  2  3  4  5  6  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.