е – музеен вестник > История > Първи кръстоносен поход – 1096-1102 г.
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

История

Назад

Даниел Иванов
Старши експерт в НВИМ


Първи кръстоносен поход – 1096-1102 г.


Формален повод за Първия кръстоносен поход е едно писмо на византийския император Алексий І Комнин. Впрочем истинността му се оспорва още от неговите съвременници. То е адресирано до графа на Фландрия Робер, като описва жалкото състояние на империята и предлага нейните богатства на европейците, които все пак са християни. Положението на Византия е критично. След победата на селджуките при Манцикерт 1071 г., настъплението им става неудържимо. През 1077 г. падат Никея и Йерусалим. Никея се превръща в център на Румския султанат. Продължават и нападенията на печенезите, а средиземноморските райони са нападнати от пирати. В същото време християните на Иберийския полуостров предприемат все по-успешни атаки срещу разпадащите се емирства. Папството се чувства достатъчно силно за да поеме грижата за християнските светини на Изток. Свиканият на 24 ноември 1095 г. събор в Клермон следва този, който папа Урбан ІІ свиква 6 месеца по-рано в Пиаченца – на него е лансирана идеяна за помощ на Византия и атака срещу неверниците в Светите земи. В Пиаченца участват голям брой прелати от Италия и от съседните области. Този събор има за цел и да възстанови мира в Църквата, разстърсена от последиците от григорианската реформа, реципрочните отлъчвания, отстраняването на прелати. След това Урбан преминава Алпите, като отива първоначално във Валанс, а после в Клюни, преди да пристигне в Клермон. Там той събира вероятно двадесетина архиепископи, около 80 епископи и още толкова абати – французи, италианци и др. Освен представители на клира, на събора се събира и населението на града. Основните проблеми, които се обсъждат на събора са свързани с възстановяване на „мира” във феодалното общество. Частните войни продължават да върлуват, а сеньорите и бароните да воюват един срещу друг. Папата се обръща към тълпата и остро заклеймява насилията и неправдите, които могат да причинят кръстоносците. И именно тогава, според редица изследователи, той кани слушателите да използват силата си за защита на техните братя, жертви на насилията, извършвани от неверниците в земите на Ориента. Неговата прочувствена реч предизвиква невероятен ентусиазъм. Всички очевидци, описващи събитието, предават, че тълпата крещяла: „Бог го иска! Бог го иска!” и била готова да тръгне веднага. Папата няма точен план за бъдещите си действия. Като че ли неговата цел е Рим да започне да покровителства църквата в Йерусалим и едновременно с това да поддържа Божия мир, като изпрати рицарите и техните армии вън от пределите на католическия свят. Папата призовава да се тръгне на Успение Богородично (15 август) следващата година – 1096

Папа Урбан ІІ Проповядва Първия кръстоносен поход в Клермон - 24 ноември 1095 г.
илюстряция от Livre des Passages d'Outre-mer, 1490

Може би той предвиждал армията с единно командване, в което важна роля да има неговия легат, епископът на Пюи – Адемар. В действителност събитията се развиват доста по-различно. Част от пропагандиращите не са от папското обкръжение. Един свещеник от Амиен – Пиер Отшелника или Пустинника, проповядва похода из Северна Франция – Бери, Орлеан, Шампан, Лотарингия и Рейнската област. Самият той преди това е бил на поклонение в Йерусалим и това му дава достатъчно самочувствие да реши, че може да води група от хора. Въпреки изричното желание на папата в похода да участват само здрави и добре въоръжени мъже, с Пиер потеглят всякякви случайни хора, повечето от които искат да направят безплатно поклонение в Йерусалим. Броят им е около петдесет хиляди, като сред тях има дори и престъпници, чиито грехове Амиенският свещенник е опрощава. Към него по-късно се присъединява и „войската” на бургундския благородник Готие Сан-з-Авоар (Безимотния), в която има осмина рицари.

Всъщност Първият кръстоносен поход представлява съвкупност от отделни експедиции: преждевременно тръгване на 1-те контингенти; кръстоносен поход – който си остава истинският „Първи кръст. поход” – този на бароните; „Закъснелият кръстоносен поход”, лансиран от папа Паскал ІІ и морските експедиции на италиянските градове.

Традициите на частните войни не позволяват армиите на отделните сеньори да се обединяват под единно командване, дори и когато става въпрос за такова важно начинание. Благородниците успяват да заложат земите си, взимат заеми и като организират армиите си, потеглят всеки по свой път. Пътуването започва през 1096 г., и въпреки че кръстоносците поемат по различни пътища, крайната им точка на това пътуване в Европа е Константинопол. Маршрутът е определен според системата от пътища, използвани до този момент от поклоници и търговци. Идващите от Лотарингия, Фландрия и Пикардия, обикновено трябва да следват пътя по бреговете на Рейн, долината на Некар, да стигнат до Дунав близо до Регенсбург и да се спуснат по реката чак до границата на Унгарското кралство, да влязат на византийска територия, да прекосят България, която по това време е подчинена на Византия. Тези от средна Франция поемат по традиционния за поклониците в Рим път за да достигнат до Адриатическо море и отвъд него до Дурацо, отправна точка за римската Вия Егнация, който път следват чак до Константинопол. Последната част от трасето (от Дурацо до Константинопол) съвпада с пътя на норманите от Южна Италия. Провансалците избират по-малко използван път: този, който от Ломбардия и Фриул ги превежда през Хърватия, докато стигнат до Виа Егнация.

Това означава, че тези области трябва да набавят необходимото за тези човешки маси и да изтърпят евентуалните им ексцесии. Сред кръстоносните армии определено има такива, които са праведни, но със сигурност мнозина войни по призвание или случайно мобилизирани за военни действия селяни, са лесно податливи на изкушението да прибегнат към насилие. Тази разюзденост е спряна със сурови мерки прилагани от пълководците. Духовенството също помага за налагането на дисциплина сред поклониците чрез своите проповеди, подтикващи към покаяние. Но не на всички е наложена еднакво сурова дисциплина. Самият император Алексий І се опитва да разубеди кръстоносците да минат през самия град, като им предлага други начини да прекосят Босфора. Целта на византийците е да не ги допуснат да се концентрират в града, защото броят им не е малък. Трудно и почти невъзможно е да се определи броят на техните войски. Изтъкват се цифри общо за конници и пехота по-големи от 30 000 и достигаща до 70 000 в момента на преминаването в Азия. Невоюващите несъмнено са по-малко – около 30 000, но все пак числеността на кръстоносната армия си остава спорна.

Проблем се оказва и снабдяването на армията с продоволствия. Интересно е да се узнае дали, преди да заминат, водачите на отделните контингенти установяват връзка със суверените на страните, които ще прекосят, за да подготвят преминаването на своите войски, да уговорят условията за отваряне на пазарите за тях и да сведат до минимум възможностите за търкания с местното население. За съжаление по този въпрос изворите мълчат. Именно недостатъчното ръководство и липсата на подготовка по отношение на снабдяването несъмнено са причина за голям брой от произшествията, които се случват по време на похода на кръстоносците през християнска Европа.

Има и други фактори, които изиграват своята роля – включително сблъсъците с евреите. Такива са сблъсъците на войските на Пиер Отшелника с евреите в Южна Франция, през декември 1095 г., когато са отбелязани тежки произшествия в Руан и Шампан. Преминаването на първите групи кръстоносци през Ренания е съпътствано с репресии и беззакония спрямо еврейската общност. Тя вероятно е приканена да подпомага финансово хората на Пиер Отшелника и тези на Годфроа дьо Буйон. Евреите пострадват силно и при преминаването на други войски – тези на духовника Фолкмар и най-вече на граф Емих фон Лайнинген, който възглавява група от германски, френски сеньори и обикновен народ. На 3 май 1096 г. те се разгневяват срещу евреите от Шпайер. Десетина евреи намират смъртта си. После Емих пристига във Вормс, където избиването взима по-сериозни жертви. Епископът предлага на евреите убежище в своя замък, но след заминаването на кръстоносците местните нападат замъка и избиват доста евреи.

Избиване на евреи, декември-май 1095-1096, Френска библия, 1250 г.

Подобни сцени се разиграват и в Майнц между 25 и 29 май, а също и в Кьолн, Мец, Трир и долното течение на Рейн. От Регенсбург до Прага са отбелязани насилствени покръствания, но без подобни кървави сцени – те вероятно са дело на хората на Пиер или на Фолкмар. Този взрив от насилие срещу евреите не влиза в плановете на папа Урбан ІІ. Мотивите за този изблик явно се дължат на ламтежа към богатството на евреите и на злобата, изпитвана към практикуваното от тях лихварство. Кръстоносците вероятно си мислят, че евреите са врагове на Христос, също както и мюсюлманите и действията им са свързани не толкова със самото избиване на евреите, а с тяхното покръстване.

Първите групи кръстоносци имат различна съдба след прекосяването на Германия. Първите части, тези на Готие Безимотния прекосяват последователно Унгария и византийските провинции, за да достигнат до Константинопол без особенни произшествия. Тези на Пиер, по-многобройни и не толкова дисциплинирани, като че ли извършват няколко грабежи в Унгария. Пред последния унгарски град Землин (Земун) избухва бой, превърнал се в открит щурм на града, голяма част от чийто жители са избити. Дук Никита, натоварен с отбраната на византийската граница, евакуира Белград и се оттегля към Ниш. Грабежите продължават и той напада кръстоносците и им нанася загуби, след което Пиер се ангажира да обуздава хората си и отбягва да прекарва по-дълго време под стените на някой град. Така той стига до Константинопол, където намира пристигналите преди него поклонници.

1  2  3  4  5  6  -->
Назад
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.