е – музеен вестник > Архивите говорят > „Писмата са най-чистото огледало на човека”
 

История

Музеите по света

Световни битки и военни походи

Уникални експонати

Архивите говорят

Музейна поща

Дигитална видеотека

Интересни книги

Архив

 

Архивите говорят

Назад

„Писмата са най-чистото огледало на човека”
Стефанка Кръстева


Забързани в нашето ежедневие ние сякаш не забелязваме паметната плоча на големия жилищен блок в началото на бул. „Дондуков”, която ни напомня, че тук, някога, на последния етаж е живял писателят Димитър Осинин. Сега този дом има нови собственици и интериорът в него е друг. Останали твърде малко хора, които си спомнят за неговия кабинет: легло в един от ъглите, източната и северна страна заети от голяма масивна етажерка, отгоре до долу, отрупана с книги. Пишещата машина „Триумф” върху писалищното бюро с твърд, но удобен стол до него, раницата в ъгъла до вратата, приготвена за път, туристическите дрехи и обувки допълват специфичния интериор. А фотоапаратът, кавалът, манерката, компасът и огромният архив на писателя – всички те пребивавали някога в тази стая, сега се намират в институциите на познанието и паметта.

Далече някъде в притихналото забвение на жилищната кооперация е останало и ехото от бавните и умерени стъпки на високия, леко поприведен мъж, с удължено лице, с малко надвиснали като стрехичка черни гъсти вежди и винаги замислен. Но заветите му към нас продължават да са живи, да пулсират и да тревожат съзнанието ни с нашето отношение към света, към природата, към историческата ни памет...

Днес във време на преоценки и дирене на нови друмища ние търсим опора в ония нравствени люде, които са натоварени с трудната мисия да бъдат пример за духовни будители, водачи и жреци на общочовешките ценности и идеали.

Този стремеж за духовна извисеност ни отвежда в малката равна височинка, наречена „Мегдана”, в село Долна Бяла Речка, където на 10 февруари 1891 г. „в люта снежна фъртуна”, се ражда бъдещият писател, фолклорист, общественик, историк… Димитър Осинин.

Бащата му, правнук на Павел Торомански е живял кратко и умира от холера. Майка му Екатерина е правнучка на дядо Цветко, родоначалник на големия род „Цветковци”. Малкият Димитър най-напред учи в родното си село, а после се премества в белослатинската прогимназия. През 1911 г. завършва Софийската семинария и тръгва бъдещият творец по път, белязан с неравния си вървеж.

„Годините 1916, 17 и 18 бяха за мене военни години – спомня си писателят. Късно през есента на 1915 г. се озовах млад войник в 17-ти Доростолски полк в Плевен. За първи път се сблъсках с нечовешка суровост и жестокост…”

През 1916 г., с карабина, пеши през Бойчиновци Осинин заминава за южния фронт като офицерски кандидат. Най-напред е на позиция при Вардар, но през пролетта на 1917 г. при Дойран става голямо сражение. „подготовката започна на 21 април. Водеше се на земя и във въздуха. Продължи от 22 до 29.ІV. От артилерийския грохот се тресеше земята. Противникът бе предприел широко нападение. Атаката бе отбита, но с много жертви: 34 троянски полк, който бил на предната позиция бе напълно унищожен. Получи се заповед мястото му да заеме нашия полк… На новата позиция веднага се озовахме на първата линия. Нашата трета дружина заемаше най-издадените места на позицията – между тях първа по опасност беше хълмът „Борис” – обобщава очевидецът – Осинин и продължава:

Кошмарни бяха тия нощи, когато опразвахме гробовете на троянци, за да ги приготвим за себе си…

Една нощ, когато обикалях постовете на първата линия, съгледах войник, седнал на един храст. Седеше и на луната се смееше. Това беше странна, загадъчна усмивка. Приближих се и се вцепених: „смееше се” изсъхнал череп. Но и скелет*, войникът държеше пушката между краката си…

Военните години са сериозна школовка за Осенин. Те сякаш смъкват младежкия му полет и го тръшват на земята. Видял ужасите на войните, свидетел на разгроми и на национални катастрофи, усетил полъха на владайските стремежи за нов ред в страната - очите му се отварят „за сеитба на нови семена…” Преминавайки през неволите на емигранството в Ниш, а после във Виена – той отново прави пълна преоценка на живота си и поставя началото на една добре промислена гражданска позиция, която ще защищава до края на своя дълъг, 90- годишен, жизнен път.

Като автентично свидетелство от тези изпълнени с повратности военни времена, Осинин ни е оставил няколко тетрадки дневници, с начало от 1913 г. и десетки писма от фронта. Ето пред нас е една стара, доста дебела папка с писма до писателя и от него. В нейния горен край автограф: „Писмата са най-чистото огледало на човека”. Из овехтял плик се подават войнишки пощенски карти. В едно отношение те са твърде еднакви. В десния им ъгъл неизменното: Проверил командира на 3 дружина, подпис и печат – строга цензура. А в долния ляв край е изписана категоричната заповед: „Да се пишат само частни работи. Картата ще бъде унищожена, ако съдържа военни новини”. Подател на войнишките карти е подпоручик. Димитър Николов, адютант в 3 дружина на 17-ти Доростолски полк.

Погледът ни се спря на писмата, адресирани до сестра му - г-ца Параскева Николова (Беларечка), гр. Враца, ул. „Отец Паисий”, № 6. Проследявайки от фронта кореспонденцията между брата и сестрата като на кинолента се вижда нравственото и философско израстване на младия човек. Всяко писмо е автентична частица от неговата душевност. Вниманието ни е привлечено от едно дълго писмо, изписано с красив равен почерк, с черно мастило:


21 март 1918 г.

lento

Вървим низ пътя на живота и не знаем докога ще е. А край има, и всякога по-близко, отколкото мислим. Понякога отдадени на скръбна вълна се понасяме в хвърчилото на мисълта, както дяволчето се носи в струята на вятъра – волно и сиротно. Волно! Колко е жалка всяка наша волност, и колко сиротно всяко величие. Че една властна ръка е отсъдила край и го скрила от светлината на самомнителния ни ум. Като трева са дните на човека, като полски цвят е живота му. Давид: „Господи! Пътници сме и пришелци на живота”. Балмонт: „Что мы можем, что мы значим – мы цветы, мы миг, мы дим. Ап. Павел: „Каква е ползата за човека ако всичко спечели, но душата изгуби!”(Това аз по своему разбирам). Най-страшната църковна песен през великите пости: „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш, край наближава и ще се смаеш”. Колко големи глави, толкова и мисли за живота. И никой не е напълно прав или крив. Никой не знае какво** е намислила съдбата – не само ние тук, а всички. Колцина загинаха там, дето мислеха, че са напълно сигурни. Заобичай живота и безгрижно се отдай на случая.

Похлупил съм чело на нагрятата скала в окопа, правя слънчеви бани и слушам как самото слънце ми говори: „Благослови живота! Събери сили, освети сърцето, и се приготви да разчетеш новата пъстра страница, която животът в своя въртеж ти прелиства. Твоите очи с всеки ден повече се отварят и по-зряло гледат, погледът ти става по съсредоточен, сърцето ти пълнее. Остави се на мене, заобичай ме. Ето аз пак въздигам тревите, считани за мъртви, че смогна да заздравя и твоите рани, да ти върна което зимата ти взе. С мен е здравето и живота. Който ме мрази, мрази себе си. Ти чувстваш ли как лъчите ми оживяват кръвта ти и влакомяват дробовете. Излез. И кажи на всички да излязат.” Тъй го слушах [с] притворени очи, тъй шепнеше на вратните ми жили, и шепота му беше сладка милувка. И повдигнах очи да видя това добро слънце, което така желано се връща, и толкова е щедро към всички (и към босите). Каква хубава пролет, какво синьо небе! И ти иде на устата: „Някога, дете безгрижно, охолно под теб живях – ти, високо, непостижимо, ти широко без предел.”

Но слънцето, което съживя всички сили, съживи и войната. Всеки хубав ден е и оживен боен ден. Няма час без някъде да не гърми: тук, там, горе, долу – редом. Във въздуха бръмчат оси. То са големи железни оси. Въртят се над нас така ниско, че различаваме черните кръгове на крилата им, бръмчат с острия си чиличен глас и огледват. А наоколо им никнат бели кълба. Обгръщат ги, после се чуват трясъци – нови оръдейни гърмежи долу, нови шрапнелни трясъци горе, а върховете сливат отзвуците в продължителен грохот, като че светът се събра. Парчета запяват като безброй изпънати струни, идат все по-близо, и най-после тупват в земята, с тихия звук на прекъсната струна.

Хвъркачите са смели. Ето ги по-ниско. Затракват и картечници, тук там се обаждат и пушки. Но те спокойно се въртят, отиват си, идват пак. Много рядко е аероплан да се свали със стрелба от земята. Обикновено се събират в двубой. Наши и техни се срещат. Понякога така високо, та ти се струват на орли. Тогава стават залис[а]ни и страшни работи: политат един към друг, спускат се като стрели надолу, възлизат пак, наближават се почти да се ударят – и стрелят с картечници, като орлите тракат с клюнове. Тогава артилерията мълчи, всичко живо от земята обърнало поглед нагоре. Случва се някой да се запремята, и когато всички мислят че пада, изведнъж вземе хоризонтална посока. Това прави за да заблуди противника. Но понякога това падане става ужасна истина. И ние гледаме как тая смела птица пада от хиляди метри, и ако ти е чужда, изпитваме наслада. Зверета!*** Такива боеве сме гледали много, и много случки на падане. За нас е обикновено. Но за вас е ново и любопитно. Подробно още никой не е описвал въздушни боеве. Веднъж гледаме един, запален, все още се силеше да лети и се извисяваше като огнен змей в червен дим и пламък, докато падна. Човекът бил на въглен почти. Да не им завиждаш на смъртта. Но когато се реят горе като светли пеперуди, привечер, когато слънцето се е скрило, те още се къпят горе в лъчите му и горят като златни птици, когато по пладне играят над езерото – за завист са тогава. Човешка завист! Все пак, това летене това летене е най-голямото величие, което човекът е постигнал, и една такава смърт е смърт на герой.

Пак е тихо. Няма шрапнелни облачета, няма оси. Една гарга с поддържание на аероплан, се спуска, издига се, и кряка. “Българска аероплан” – що вика войската. Миг е всяко величие. Но заобичай живота и безгрижно се отдай на случая. Сиротни са ония, що се реят горе, и тия, що се притискат до сигурната майка земя. И ето, аз размислям за своите, защото не зная края. И ми се струва, че всички сме еднакво свои, само някои по-близо, други по-далеко, и ми се струва, че войната е сън, както е сън целия живот – пролетен сън. От нямане работа ви пиша, от ориенталки мързел. Че ние тука сме малко по-ориенталци от вас. Щях да пиша на Натка. Дълго писмо й приготвих. Но не го изпратих. Пиша й – защо мислите? За жабите. Те вече прокрякаха Спомням си, че една вечер там някъде по Огоста някой каза: прокрякаха жабите – няма вече зима. Това ми звучи приятно, даже като песен. Вечер ги слушам и си спомням ту за семинарията, където през май, при отворен прозорец ги слушахме цяла нощ, ту си спомням вечерите от моето скитане по дунавското поле. Божии години са те, и аз се си мисля, че когато вечер крякат, вечният старец ги слуша облакатен на високото си прозорче и си дума: „Благословени да сте мои деца. Аз и грубото обичам като нежното, и бездарното като надареното. За мене една жаба и един човек е все едно.” Вятър го вее дядо господ! Но, че жабите пеят чудно, с това съм съгласен. Помня една нощ те така наподобяваха звънци на файтон! Ние вървяхме по шосето, очаквахме файтона и се чудехме кой ще е дето пътува така късно. Но файтон не дойде, а дойде блато. Тогава разбрахме измамата и със смях бухнахме по камък сред звънците – и файтона спря. Отдавна беше то, в нашето хубаво поле. Аз не давам неговите жаби за славеите на Балкана.

Сърдечно много здраве на всички деца на полето.

Брат ви.


* Авторът в ръкописа най-напред е написал: „но и мъртъв”, но после го е редактирал в „скелет”

** В текста на писмото е „кого”.

*** Диалектна форма на думата “зверчета”


Следва…


Част от писмото

Пощенска карта

Пощенска карта

Назад
 
НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.