• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  СЕПТЕМВРИ  >>

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като преводач в Улановския полк на 2-ра гвардейска дивизия. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1884). Служи в 1-ва пехотна пловдивска дружина и се включва в подготовката на Съединението (1885). През Сръбско-българската война (1885) е помощник-началник щаб на Западния корпус и командва авангарда на лявата колона при овладяването на Пирот. Взима участие в бунта на офицерите русофили в Силистра (1887), а след неуспеха му емигрира в Русия и постъпва в руската армия. Завръща се в България през 1898 г. и заема длъжностите помощник-началник щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия (1899) и началник на Оперативното отделение в Генералния щаб. От 1904 до 1907 г. е началник на Генералния щаб, а от 1909 г. – на 3-а военна инспекционна област. По време на Балканската война (1912 – 1913) поема командването на 3-а армия в боевете при Лозенград, а при Люлебургаз, Бунархисар и Чаталджа - на обединените 1-ва и 3-а армии. В Междусъюзническата война (1913) е помощник-главнокомандващ на българските войски, а след войната е изпратен като пълномощен министър в Санкт Петербург, Русия. През Първата световна война (1915 – 1918) служи в руската армия и командва 8-и и 3-и сибирски корпуси и 3-а и 12-а армии. Излиза в запаса след Февруарската революция (1917). Разстрелян от есерите на 18 октомври 1918 г. близо до Пятигорск, Русия. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в Одеса, Русия (1880) и служи в 11-а пехотна орханийска дружина. Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на рота от 3-и пехотен бдински полк и воюва при Брезник и Пирот. В началото на Балканската война (1912 – 1913) командва 1-ва бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия, която действа в района на Родопите. От декември 1912 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия, с която води бойни действия при Сяр, Драма и Ксанти. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се проявява в боевете при Криволак, Неготин и Калиманци. През Първата световна война (1915 – 1918) заедно с дивизията се сражава при Криволак, Дойран и Фурка срещу френски и английски части. От декември 1916 г. до декември 1917 г. е командващ 1-ва армия, а през 1918 г. - началник на Моравската военна инспекционна област. На 1 юли 1919 г. е произведен генерал от пехотата и в края на същата година преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ III ст. 2 кл.

Завършва Болградската гимназия (1882), Военното училище в София (1887) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино, Италия (1894). Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец от Ученическия легион. През 1908 г. е назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк (1908 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на Ямболския укрепен пункт и началник-щаб на 3-а армия. В Междусъюзническата война (1913) заема длъжността началник-щаб на 5-а армия. Непосредствено след войната поема командването на 1-ва конна бригада, а от октомври 1914 г. – на 10-а пехотна беломорска дивизия. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като инспектор на конницата и командир на 1-ва конна дивизия, с която воюва при Кочмар, Карапелит, Добрич, Мустафаачи, Кюстенджа, Черна вода и Мачин. Поради заболяване напуска фронта и заминава на лечение във Виена, където умира на 29 юли 1917 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст., ІІІ ст. 1 кл. и ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1882) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1890). По време на Сръбско-българската война (1885) е ординарец при началника на левия фланг на Сливнишката позиция и участва в боевете при Сливница и Пирот. Служи последователно като началник на отделение при Щаба на войската (1898), командир на полк (1899), началник на Военното училище (1905), началник на Щаба на армията (1907 – 1910), инспектор на конницата (1910 – 1912). През Балканската война (1912 – 1913) командва кавалерийската дивизия. В Първата световна война (1915 – 1918) е началник на отбраната на р. Дунав между Силистра и Тутракан (1916). От септември 1918 г. поема командването на войските в цяла Добруджа. След войната преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл, ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1887), Генералщабен и Висш артилерийски курс във Виена, Австро-Унгария (1897). Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец от Ученическия легион. След войната командва батарея в 3-и артилерийски полк (1887) и завежда крепостната артилерия към Артилерийската инспекция на Военното министерство (1901). Назначен е последователно за военен аташе във Виена (1905), началник-щаб на 8-а пехотна тунджанска дивизия (1906), военен аташе в Санкт Петербург (1907) и Париж (1909), командир на 3-и артилерийски полк (1910) и началник на Школата за запасни подпоручици (1912). През Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на 3-а армия и има принос за победите при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар. По време на Първата световна война (1915 – 1918) изпълнява длъжността началник на Щаба на Действащата армия (7 септември 1915 – 30 август 1916). Допринася за умелото ръководство на военните операции на българската армия в Сърбия и Македония. Макар и болен, той ръководи Щаба на армията в Кюстендил до смъртта си на 30 август 1916 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІІІ ст. 2 кл.

Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец. Завършва Военното училище (1889) и служи в пехотата. През Балканската война (1912 – 1913) командва дружина в 14-и пехотен македонски полк и се сражава при Царево село, Кочани, Радовиш, Балджа и Айватово. В началото на Първата световна война (1915 – 1918) е комендант на София, а от февруари 1916 г. - командир на 1-ви пехотен софийски полк, с който воюва в Добруджа и на Южния фронт. След войната поема командването на 1-ва пехотна софийска дивизия (1919 – 1921), а по-късно е назначен за началник на Софийския гарнизон (1923 – 1929). На 11 ноември 1929 г. е произведен генерал от пехотата и зачислен в запаса. Председател на Българския олимпийски комитет (1929 – 1941) и Съюза на запасните офицери (1930 – 1932). Награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.

Със заповед № 14 от 1 септември 1878 г. генерал-адютант княз А. Дондуков-Корсаков назначава команден състав на училището. Заповед №1 от 6 септември 1878 г., издадена от първият му началник гвардейски капитан Николай Флейшер, поставя началото на неговото съществуване. Официалното откриване и освещаване на Военното училище е на 26 ноември 1878 г. в София. Първият випуск (10 май 1879) завършват 165 офицери, които изнасят на плещите си подготовката и участието на българската армия във войните за национално обединение и прославят българското оръжие по бойните полета на Тракия, Македония и Добруджа. По време на Сръбско-българската война (1885) занятията са прекратени и юнкерите се сражават при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. В периода на Балканските войни (1912 – 1913) целият личен състав на Военното училище заминава в частите на войската. От 1915 до 1918 г. са произведени четири випуска, които воюват по фронтовете на Първата световна война. От 1928 г. в училището започват да се обучават кадри за въздушните и морските войски. Със Заповед № 45 от 18 февруари 1945 г. на министъра на войната за патрон на военноучебното заведение е определен Апостола на свободата Васил Левски. След Втората световна война училището се превръща в основно учебно заведение за подготовка на офицерски кадри за сухопътните войски. От есента на 1958 г. то е преместено във Велико Търново. През юни 2002 г. с решение на ХХХІХ Обикновено народно събрание трите военни училища във Велико Търново, Шумен и Долна Митрополия са преобразувани в Национален военен университет „Васил Левски“. Училището е наградено с военен орден „За храброст“ І ст.

Завършва Военното училище в София (1901) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1907). През 1911 г. е назначен за началник на секция „Военни съобщения“ при Щаба на армията и насочва усилията си в организиране на комуникациите в българската войска. По време на Балканската война (1912 – 1913) е помощник-началник на Оперативната секция при Щаба на Действащата армия, а от март 1914 г. – неин началник. Участва в планирането на бойните действия на българската армия през Първата световна война (1915 – 1918). От 1916 г. командва дружина в 1-ви пехотен софийски полк и воюва при Тутракан. След войната последователно е командир на 3-и, 7-и и 9-и пехотни полкове, преподавател във Военното училище (1919) и председател на Военноисторическата комисия. От 1926 до 1929 г. и от 1931 до 1934 г. заема длъжността началник на Щаба на армията. Военен министър през периода 1929 – 1931 г. На 16 май 1934 г. е произведен генерал от пехотата и уволнен от армията. Награден с военен орден „За храброст“ III ст. 2 кл., IV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

Организационната работа по извършването му е осъществена от Българския таен централен революционен комитет, в чийто състав са включени и офицерите майор Райчо Николов, майор Д. Николаев, майор С. Муткуров, майор Д. Филов и др. На 5 срещу 6 септември войските под командването на майор Д. Николаев, разположени в околностите на Пловдив, и Голямоконарската чета на Чардафон Велики влизат в Пловдив и обкръжават резиденцията на главния управител Г. Кръстевич. На 6 септември източнорумелийското правителство е свалено и е обявена единна българска държава под скиптъра на княз Александър І. Жертви на акцията стават майор Р. Николов, убит в Пловдив, и 5 въстаници от Чирпанската чета, загинали при сблъскване с войскова част при с. Калфата (дн. Съединение, Старозагорско). Съединението открива пред България повече възможности за завършване на националното обединение и я превръща в сериозен политически фактор на Балканите.

Завършва Военното училище в София (1907) и летателната школа на Луи Блерио в Етамп , Франция (1912). След успешно положен изпит получава международно свидетелство за летателна правоспособност от Френския аероклуб. Извършва първия самостоятелен полет на български авиатор в родното небе с аероплан „Блерио-XI“ (13 август 1912). Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като пилот от Второ аеропланно отделение и изпълнява разузнавателни задачи над района на Одрин, Чаталджа, Пирот, Враня и Ниш. На 22 ноември 1915 г. е назначен за началник на Аеропланното училище и има неоценима заслуга за изграждането на летище Божурище като модерна авиационна база. След Първата световна война (1915 – 1918) е демобилизиран.

Завършва Военното училище в София (1907). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на батарея в 5-и артилерийски полк и се сражава при Лозенград и Чаталджа. В Първата световна война (1915 – 1918) командва отделение в 5-и артилерийски полк и воюва при Добрич, Кубадин и Черна вода, а от 1917 г. - на Южния фронт. След войната служи в 3-а армейска артилерийска работилница и 4-и допълващ полк. По време на управлението на БЗНС е уволнен от армията (1920 – 1924). След възстановяването му на действителна военна служба заема длъжностите главен редактор на военните издания (1927 – 1928), началник на отделение в Щаба на войската (1929), началник-щаб на 5-а пехотна дивизия (1929), командир на 5-и артилерийски полк (1929), преподавател във Военното училище (1930), инспектор на класовете във Военното училище (1931), военен аташе в Италия (1932 – 1934), началник-щаб на 3-а военна инспекционна област (1934), командир на 5-а пехотна дивизия (1935), началник на Плевенския гарнизон (1936 – 1938). Осъден от Народния съд на смърт за дейността му като министър на войната в периода 24 януари 1938 г. – 11 април 1942 г. С решение № 72 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена. Автор на „Тактика на артилерията. Записки“ (1932), „Артилерията в боя“ (1937) и др. Награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1922). Служи в свитата на цар Борис ІІІ (1929) и като командир на автомобилна дружина (1932), командир на 2-ри инженерен полк (1935), началник отделение в Инженерна инспекция (1935). В периода 1941 – 1944 г. е командир на Въздушни войски. Уволнен от армията на 13 септември 1944 г. Осъден от Народния съд на доживотен затвор (15 март 1945). Умира при неизяснени обстоятелства.

Завършва Военното училище в София (1920) и Висшия курс за морски офицери при Флота (1921). Служи в морските специални школи, в отрядите миноносци и в Дунавската пристанищна и крайбрежна полицейска служба в Русе. Специализира астрономия и навигация в Парижкия университет (1927 – 1931) и получава научна степен по математика, физика и астрономия. През 1932 г. е назначен за началник на Хидрографското отделение към Държавния военен географски институт. С кораба „Камчия“ проучва и картографира в мащаб 1:10 000 Варненския залив (1933). Под негово ръководство са извършени хидрографски проучвания на отделни участъци от северното крайбрежие на Егейско море и магнитни измервания във Варненския и Бургаския залив (1942 – 1944). От 1946 до 1951 г. е началник на Държавния военен географски институт, а след това - началник на катедра „Математика“ и преподавател по топография във Военна академия „Г. С. Раковски“. През 1954 г. се уволнява от армията и преминава в запаса. Автор на 25 научни труда в областта на хидрографията, математическата геодезия и астрономията.

Завършва Морското машинно училище във Варна (1927), пилотския клас на Аеропланното училище в Казанлък и Военното училище в София (1932). Лети в морското въздушно ято и специализира висш пилотаж в Груджонс, Полша. През 1939 г. е назначен за началник на Изтребителната школа и обучава стотици защитници на българското небе. Като командир на 682-ро изтребително ято от есента на 1941 г. охранява Черноморското крайбрежие, а от март 1942 г. отново е началник на Изтребителната школа. Начело на четворка учебни изтребители „Авиа – 135“ се включва в действията по отразяване на въздушния удар срещу София на 30 март 1944 г. В района над Берковица – Враца заедно с подпоручик Сотиров атакува и поврежда бомбардировач Б-24 „Либърейтър“. От 9. VІІІ. 1944 г. поема командването на 3/6 орляк и на следващия ден влиза с него във въздушен бой. Над Пирот заедно с подпоручик Бочев сваля един Б-24, който пада при Нишка баня. През първия период на войната срещу Германия (1944) е назначен за командир на 6-и изтребителен полк (14 септември 1944). До уволнението му от армията (1948) участва в 13 въздушни сражения и има 8 въздушни победи. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 2 кл.

В румънския план за водене на войната Тутракан е предвиден да бъде опорен пункт в отбраната до подвеждането на руски войски, а в последствие - плацдарм за общо настъпление на юг до линията Русе – Шумен – Варна. Замисълът на българското командване включва нанасяне на внезапен и бърз удар срещу модерното фортификационно съоръжение с многочислен гарнизон. Оперативна заповед № 17 от 3 септември на командващия 3-а армия предвижда извършване на главен удар със силите на 4-а пехотна дивизия в южния сектор на крепостта, атакуване на източния сектор от 1-ва пехотна бригада (1-ви и 6-и полк) на 1-ва пехотна дивизия и провеждане на демонстративни действия пред западния. За общ командир на войските е определен генерал-майор Пантелей Киселов. Щурмът на крепостта започва в 06:30 ч. с непосредствена артилерийска подготовка за разрушаване на фортовете. Под прикритието на артилерийския огън войските на 4-а пехотна дивизия достигат телените мрежи, където до 11 ч. са направени проходи и овладени фортовете № 5, 6, 7 и 8 в участъка на пробива. На 6 септември настъплението продължава и до 18:00 ч. противниковата съпротива е напълно сломена. Овладяването на Тутраканската крепост само за два дни и унищожаването на 40-хилядна противникова групировка е една от големите победи на българската армия през Първата световна война (1915 – 1918). Румънската армия дава около 7 500 убити, ранени и безследно изчезнали. В плен попадат 450 офицери, над 28 000 войници и огромно количество оръжие и боеприпаси. Загубите на българската армия възлизат на 1 764 убити и безследно изчезнали и 7 353 ранени. На мястото на форт № 6 от румънската укрепителна линия е разположен мемориалът „Военна гробница – 1916 г.“, където са погребани над 8 000 воини от различни националности.

В хода на подготовката за офанзива в Македония, командването на Солунската армия формира три ударни групировки – лява, средна и дясна. Дясната група в състав от четири английски и две гръцки дивизии (60 000 души с 231 оръдия) трябва да настъпи по долината на Вардар и да извърши пробив на фронта Вардар - Дойранското езеро. Там се отбраняват войските на 9-а пехотна плевенска дивизия, които заемат 14-километров участък от вис. Голяма Варовита до западния бряг на Дойранското езеро. Противникът предвижда да нанесе главен удар в направление на височините Дуб и Калатепе със силите на усиления 12-и английски корпус под командването на генерал Уилсън. Превъзходството му в сили и средства е между 2,5 и 3,5 пъти. Настъплението е предшествано от 48-часова артилерийска подготовка, по време на която английската и гръцката артилерия изстрелват над 160 000 снаряда и провеждат 14 газови атаки с 10 000 снаряда. На 18 септември към 05:00 ч. 12-и английски корпус атакува източния сектор на българската отбрана, а на следващия ден (19 септември) главният удар е пренесен в центъра на отбраната. Генерал Владимир Вазов въвежда в боя резервите, които заедно с първоешелонните части провеждат контраатака, преминала в ожесточен ръкопашен бой. Девета пехотна плевенска дивизия нанася тежко поражение на противника и не му позволява да овладее позициите ѝ. Действията при Дойран са образец на много добре организирана отбрана, водена с изключителен героизъм и себеотрицание. В тежките кръвопролитни боеве противникът губи 11 673 убити и 547 пленени. Българските загуби възлизат на 518 убити, 998 ранени и 1 210 безследно изчезнали.

Крайовският договор (7 септември 1940) възстановява старата граница между България и Румъния от периода 1878 – 1912 г. Операцията по заемане на възвърнатата територия е възложена на 3-а армия, командвана от генерал-лейтенант Георги Попов. В 09:00 ч. на 21 септември армейските части влизат в градовете и селата на Южна Добруджа, посрещнати от населението с български трикольори, арки и трибуни. До 1 октомври 1940 г. Трета армия достига границата от 1912 г., а флотската групировка овладява всички пристанища и крайбрежието от Балчик до Дуранкулак. Само за 10 дни Южна Добруджа е възстановена в пределите на България и безкръвно е постиганата една част от целите за национално обединение.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com