• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  МАРТ  >>

Мирният договор, подписан на 19 февруари/3 март 1878 г. в Сан Стефано (дн. Йешилкьой, Турция), слага край на Руско-турската война (1877 – 1878), възстановява България на европейската политическа карта и създава реални предпоставки за приобщаването ѝ към модерния свят. Територията на автономното княжество съвпада почти напълно с етническите граници на българската нация и в нея се включват Дунавска България без Северна Добруджа, Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров. Сключването на Санстефанския мирен договор се чества за първи път през 1880 г., а от 1888 г. се отбелязва като Ден на освобождението на България. На 5 март 1990 г. с решение на Народното събрание датата е обявена за национален празник.

След тридневна обсада българските войски сломяват съпротивата на византийския гарнизон и овладяват силната крепост на Черно море. За успеха допринася първокласната обсадна техника, бойното майсторство на българската армия и пълководческото изкуство на цар Калоян. „Той построил – пише византийският историк Никита Хониат – квадратна машина надлъж равна на широчината на рова, а на височина на градските стени и като я турил на колела примъкнал я до самия ров. После я повалил и постигнал две цели: една и съща машина му послужила като мост и като стълба, която стигала до върха на стените. Така Варна била превзета за три дни.“

В началото на март 1230 г. многобройна войска под предводителството на Теодор Комнин, деспот на Епир, се насочва през Адрианопол (дн. Одрин) по горното течение на р. Марица към Пловдив и спира на десния бряг на р. Клокотница. Цар Иван Асен ІІ потегля от Търново и разполага армията си северозападно от днешното с. Сталево, Хасковско. Решителното сражение започва рано сутринта на 9 март (денят на Свети Четиридесет мъченици) в близост до днешното с. Клокотница, Хасковско. Българската войска подхожда към противника, а на знамето ѝ е прикрепен нарушеният от Теодор Комнин съюзен договор. Първоначално действията на епирската армия са успешни и тя се вклинява в бойния ред на българите. Тогава цар Иван Асен ІІ въвежда оставения в резерв конен отряд, който излиза в тил на противника. Теодор Комнин и цялата му войска се оказват обкръжени, без възможност за оттегляне в която и да е посока. В резултат на победата към българската държава са присъединени Източна Тракия с Одрин и Димотика, Беломорието със Сяр, цяла днешна Македония, Далмация и значителни части от Албания. България става първостепенна сила в европейския югоизток, а нейният владетел Иван Асен ІІ започва да се титулува „цар на българи и гърци“.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 10-а дружина на Българското опълчение. Завършва Пехотното юнкерско училище в Одеса (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург (1891). След Освобождението (1878) служи в Източнорумелийската милиция (6-а старозагорска и 1-ва пловдивска дружина) и във войската на Княжество България (17-а търновска, 5-а тетевенска, 20-а варненска дружина). По време на Сръбско-българската война (1885) командва 8-и пехотен приморски полк в боевете при Драгоман, Цариброд и Пирот. Взима участие в детронирането на княз Александър І (1886), поради което е уволнен от армията и по-късно емигрира в Русия. След завръщането си (1898) постъпва отново в българската армия и последователно заема длъжностите началник на Административния отдел във Военното министерство (1898 – 1899), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1899 – 1900), командир на 10-и пехотен родопски полк (1900 – 1903) и на 8-а пехотна тунджанска дивизия (1903 – 1908). От 1909 г. командва 3-та пехотна балканска дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Лозенград, Чаталджа, Одрин, Кукуш, Дойран и Горна Джумая. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи като адютант в 23-а пехотна русенска дружина (1879 – 1880), флигел-адютант на княз Александър I (1880 – 1883) и младши офицер в 1-ва пехотна софийска дружина (1883). През 1883 г. е изпратен на практическо обучение в Русия и зачислен в 2-ри императорски лейбгвардейски стрелкови батальон на руската армия в Царское село (дн. Пушкин). Завършва Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум (дн. Ломоносов), Русия, (1884), след което отново заема длъжността флигел-адютант в свитата на княз Александър I . На 30 август 1885 г. е повишен в чин капитан и назначен за командир на 3-ти пехотен бдински полк, с който воюва в Сръбско-българската война (1885). Участва в боевете при Врабча (3 ноември) и на Сливнишката позиция (5-7 ноември). Води полка в атаката на височината Три уши край Сливница, където е ранен тежко (7 ноември). Умира от раните си на 18 декември 1885 г. в София. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Като младши офицер служи в Артилерийските паркове в Разград (1879 – 1880) и Артилерийската лаборатория в Русе (1881 – 1883). През 1883 г. е командирован в Москва, Русия, за практическо изучаване на артилерийската служба. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан и назначен за командир на 3-та батарея от 1-ви артилерийски полк, с която воюва в Сръбско-българската война (1885). На 5 ноември вражески снаряд улучва управляваното от него оръдие в боя за Преславския редут край с. Алдомировци по време на Сливнишкото отбранително сражение (5-7 ноември). Награден посмъртно с орден „За храброст“ IV ст.

Участва в подготовката и провеждането на Априлското въстание като член на Горнооряховския революционен комитет и въстаник в четата на Георги Измирлиев. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия, (1883) и Офицерската кавалерийска школа в същия град (1884). През 1879 – 1886 г. служи в 3-та търновска и 6-а шуменска батарея, в 1-ви и 2-ри конен полк, Конвоя на княза и като началник на Военното училище (10-28 октомври 1885). По време на Сръбско-българската война (1885) командва десния участък на Сливнишката позиция и предприема активни бойни действия срещу противника, които са решаващи за изхода на войната. На 31 декември 1885 г. е назначен за помощник на военния министър, а на 5 юли 1886 г. - за член на Главния военен съд. Взима активно участие в детронирането на княз Александър І (9 август 1886). След неуспеха на преврата емигрира в Русия (1887), приема руско поданство и постъпва в руската армия. Участва в Руско-японската (1904 – 1905) и Първата световна война (1914 – 1918) като достига до чин генерал-лейтенант. През 1919 г. се завръща в България и се занимава с научноизследователска дейност в областта на военната история. Автор на „Военна география и статистика на Македония“ (1890, на руски език), „Сръбско-българската война 1885 г.“ (1892, на руски език), „История на Българското опълчение и Освобождението на България 1878 – 1878 г.“ (1930) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст.

Завършва Военното училище в София (1882) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1892). Като младши офицер служи в 12-а пехотна раховска дружина (1882 – 1885) и 8-и пехотен приморски полк (1882 – 1886). По време на Сръбско-българската война (1885) командва 3-та рота от 8-и пехотен приморски полк и се отличава в боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. След войната е ротен командир във Военното училище (1886), 9-и пехотен пловдивски (1887 – 1888) и 21-ви пехотен средногорски полк (1889). Последователно заема длъжностите старши адютант в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1892 – 1894), началник на Оперативното отделение в Щаба на Армията (1895 – 1896), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1897 – 1898), началник на Административния отдел във Военното министерство (1899), командир на 22-ри пехотен тракийски полк (1899 – 1902), началник-щаб на 4-та пехотна преславска дивизия (1902 – 1903), командир на 2-ра бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия (1903 – 1905) и началник на Канцеларията на военното министерство (1906 – 1907). През 1907 г. поема командването на 6-а пехотна бдинска дивизия (1907 – 1914), с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Дойран и в планината Беласица. От 6 март 1914 г. до 15 април 1915 г. е началник на Щаба на армията. Има голяма заслуга за възстановяване на материалните загуби след войните, за преработването на оперативните и мобилизационните планове и за превъоръжаване на армията с нови образци оръжие. В Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Главно тилово управление (1915 – 1917), началник на Македонската военноинспекционна област (1917) и генерал за поръчки в Щаба на Действащата армия (1917 – 1918). По негова инициатива главнокомандващият българската армия генерал Никола Жеков издава заповед № 391 от 4 юли 1916 г. за организирането на военен музей. На 31 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата, след което преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1889) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1908). Служи в 16-и пехотен ловчански (1889 – 1892) и 10-и пехотен резервен полк (1892 – 1895). Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като началник-щаб на 6-а пехотна дивизия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 35-и пехотен врачански полк, с който воюва при Неготин, Алексинац, Прокупле (1915) и на Добруджанския фронт при Добрич, Кубадин и Меджидие (1916). На 19 януари 1917 г. е назначен за командир на 3-та бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия. След войната преминава в запаса (16 ноември 1918). Автор на „35-и пехотен врачански полк във Всеобщата война през 1915 – 1918“ (1930) и на ръкопис „Моралните сили в боя“ (издаден 2003 г.). В негова чест през 1942 г. с. Бахар кьой е преименувано на с. Полковник Таслаково (община Дулово, област Силистра). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1895) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1907). Служи в 3-ти (1895 – 1898) и 2-ри конен полк (1898 – 1903). По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903) постъпва в четата на поручик Владислав Ковачев и се сражава в планината Плавица, Кратовско. От 1907 до 1912 г. заема длъжностите командир на ескадрон в 10-и конен полк, офицер от Щаба на армията, преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево и във Военното училище. Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като началник-щаб на 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия и воюва при Селиолу, Люлебургаз и Чаталджа, а след войните командва дружина в 21-ви (1914 – февруари 1915) и 32-ри пехотен полк (февруари – август 1915). През Първата световна война (1915 – 1918) воюва на Южния и Добруджанския фронт като командир на 5-и пехотен македонски полк (септември 1915 – май 1916), началник на Школата за запасни подпоручици в Скопие (май – септември 1916), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (септември 1916 – март 1917) и командир на 9-и пехотен пловдивски полк (март – май 1917). На 26 май 1917 г. при завоя на р. Черна (Македония) е улучен от вражески снаряд и по-късно същият ден умира от раните си. Произведен посмъртно в чин полковник и погребан в двора на църквата „Св. Димитър“ в Скопие. Автор на „Подробна програма за обучение на млади войници и редници“ (1898), „Помни войната“ (1916) и на повече от 60 статии по въпроси на военното обучение и възпитание. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст.

Завършва Военното училище в София (1906) и служи в 36-и пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. преминава 6-месечно обучение във фабриките „Райт“ и „Албатрос“ в Берлин, където получава знания за произвежданите самолети и придобива умения за управлението им във въздуха. През Първата балканска война (1912 – 1913) е командир на 1-во аеропланно отделение, а през Втората балканска война (1913) - пилот от 2-ро аеропланно отделение. На 16 октомври 1912 г. заедно с поручик Продан Таракчиев извършват първия боен полет в историята на българската авиация с биплан “Albatros F.ІІ”, разузнават за местоположението на противника в Одринската крепост и хвърлят две ръчни гранати над гара Караагач. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва последователно 1-во аеропланно отделение (1915 – 1916) и Аеропланната група (1917 – 1918). На 11 ноември 1920 г. преминава в запаса. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава сп. „Нашата авиация“. През 1948 г. е повишен в чин полковник. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва Военното училище в София (1905). Служи като вахтен офицер на учебния крайцер „Надежда“ (1905 – 1906), адютант на Дунавската флотилия (1907 – 1908) и младши офицер в Морската част – Варна (1909). Следва в артилерийските и минни класове в Кронщад, Русия, (1909 – 1910) и специализира радиотелеграфия (1910 – 1911). След завръщането си завежда радиотелеграфната станция на „Надежда“, организира първия в България радиотелеграфен курс с курсисти от Военноморския флот и полага основите на радиоразузнаването в българската армия. Последователно заема длъжностите началник на Минната школа при Флота (1913), старши офицер на „Надежда“ (1913 – 1914) и преподавател по радиотехника в курса за морски офицери (1914 – 1915). По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва торпедоносеца „Строги“, Прожекторната рота, Флотския арсенал, Портовата дружина и Щаба на Черноморската част. След войната е преподавател по минно, торпедно и радиотелеграфно дело в офицерския курс при Морската учебна част (1919), началник на Щаба на Флота (1919 – 1920) и интендант на Флота (1920 – 1921). На 1 април 1921 г. преминава в запаса и до 1933 г. управлява нелегалните флотски структури. Има голям принос за опазването на военноморските сили на България след тежките забрани, наложени от Ньойския договор (1919).

С него е сложен край на Сръбско-българската война (1885) и е възстановено довоенното положение. Решенията на мирната конференция са предопределени от Великите сили, които се обявяват за поддържане на териториалното статукво между България и Сърбия. Текстът на договора се състои от един член и гласи следното: „Между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от подписването на настоящия договор“. Победата на България във войната изиграва важна роля за укрепване на международното ѝ положение и за признаване акта на Съединението.

Завършва Първа мъжка гимназия в София и следва в Юридическия и Историко-филологическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като редник от 22-ри пехотен тракийски полк и воюва при Берово, Демир Хисар и Булаир. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево и е произведен в чин подпоручик (1914). По време на Първата световна война (1915 – 1918) работи във Върховната сметна палата и не подлежи на мобилизация. През януари 1916 г. подава оставка и заминава на фронта по собствено желание. Загива на 2 октомври 1916 г. като командир на рота от 22-ри пехотен тракийски полк в ожесточено сражение срещу английски части близо до с. Горно Караджово (дн. Моноклисия, Гърция). Погребан е в двора на църквата „Благовещение“ в Демирхисар (дн. Сидирокастро, Гърция), а на 23 август 1931 г. костите му са пренесени в Копривщица и с военни почести положени в двора на църквата „Успение Богородично“.

Завършва Терезианската полувоенна академия във Виена (1911), Военното училище (1913) и Военната академия в София (1930). Като юнкер участва в Балканските войни (1912 – 1913) и командва картечен ескадрон в 1-ви конен полк. По време на Първата световна война (1915 – 1918) воюва в състава на 8-и конен полк и на Гвардейския конен полк. В периода 1919 – 1935 г. служи в различни кавалерийски части, участва в международни конни състезания и заема длъжността военен аташе в Париж (1931 – 1932) и Лондон (1932 – 1933). През 1935 г. е уволнен от армията за антимонархическа дейност, а през 1937 – 1944 г. - интерниран в Малко Търново. На 14 септември 1944 г. е назначен за командващ 1-ва армия, с която воюва в Страцинско-кумановската настъпателна операция (8 октомври – 19 ноември 1944). От 21 ноември 1944 г. поема командването на 1-ва българска армия и провежда Сремската настъпателна (22-29 декември 1944), Дравската отбранителна (6-19 март 1945) и Мурската настъпателна операция (29 март – 14 април 1945). Той е единственият чуждестранен офицер, който участва в Парада на победата в Москва (24 юни 1945). След войната е дипломатически представител на България в САЩ и ООН (1945 – 1947) и председател на Българския олимпийски комитет (1951 – 1982). Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст., ІІІ ст. 1 кл. и ІV ст.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в 23-та пехотна русенска дружина (1879 – 1880), 4-та пехотна плевенска дружина (1883) и като флигел-адютант на княз Александър І (1884 – 1885). По време на Сръбско-българската война (1885) е началник-щаб на конницата и помощник-началник на Щаба на армията (1885 – 1887). Последователно заема длъжностите началник на Военното училище (1887), флигел-адютант на княз Фердинанд I (1887), началник-щаб на 1-ва пехотна бригада (1887 – 1891), командир на 9-и пехотен пловдивски полк (1891 – 1892), началник-щаб на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1892 – 1894), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1894 – 1897), командир на 4-та пехотна преславска дивизия (1897 – 1898) и началник на отделение във Военното министерство (1898 – 1899). От 24 юни 1899 до 18 февруари 1900 г. е началник на Щаба на армията и има съществен принос за модернизирането на българската войска. След освобождаването му е назначен за инспектор на конницата (1900 – 1908). Награден с военен орден „За храброст“ III ст. 2 кл. и IV ст. 2 кл.

На 11 декември 1911 г. министърът на войната генерал-майор Никифор Никифоров представя пред цар Фердинанд І законопроект за създаване на военна академия. Той е внесен в ХV Обикновено Народно събрание и приет на 1 март 1912 г. като „Закон за създаване на Българска военна академия“. Законът влиза в сила от 8 май 1912 г., но последвалите Балкански войни (1912 – 1913) отлагат съществуването на новото учебно заведение. На 4 януари 1915 г. Военната академия е тържествено открита и в нея започва обучението на първия випуск слушатели. След включването на България в Първата световна война (1915 – 1918) занятията са прекратени, а преподавателите и слушателите получават назначения в щабовете и войските. По силата на наложените ограничения от Ньойския договор (1919) на България е забранено да има Военна академия. През периода 1922 – 1938 г. тя функционира скрито на територията на Военното училище под името Преподавателски курс, предназначението на който е да дава академично военно образование. До 1944 г. в нея се обучават 16 офицерски випуска, а след Втората световна война се подготвят кадри за тактическите и оперативните звена на българската армия. С Регентски указ № 6 от 5 март 1946 г. за патрон на Академията е определен първият военен теоретик Георги Стойков Раковски. Днес Военна академия „Г. С. Раковски“ е основната образователна институция в България по въпросите на сигурността и отбраната, военното изкуство и оперативната съвместимост със съюзническите армии от НАТО.

След спиране на противника при Чаталджа и Мраморно море (януари 1913) българското командване решава да овладее Одринската крепост. Замисълът предвижда открита нощна атака с нанасяне на главен удар в най-силно укрепения сектор на обсадата – Източния, и три спомагателни в останалите сектори. В началото на март 1913 г. 2-ра армия е усилена и в състава ѝ влизат 4 дивизии и 4 отделни бригади (153 700 души) с 424 оръдия и 94 тежки картечници. От тях 71 000 души с 230 оръдия са съсредоточени в Източния сектор под командването на генерал-майор Георги Вазов. За отбрана на крепостта нейният комендант Шукри паша разполага със 70 000 души (5 дивизии и 2 отделни полка) с 479 оръдия, а в направлението на главния удар на българската армия – с 40 000 души и 160 оръдия. Операцията започва в 13, 30 ч на 11 март 1913 г. с мощна артилерийска подготовка, която продължава до настъплението на пехотата в 03:30 ч. на 12 март. В 09:00 ч. същият ден войските в Източния сектор овладяват предната отбранителна линия. Атаката на главната позиция започва вечерта на 12 март в 22:40 ч. и след близо 8-часов щурм всички укрепления са превзети. До обяд на 13 март българската армия овладява Одрин и разгромява голяма противникова групировка, с което са постигнати важни военнополитически и стратегически резултати, довели до края на Първата балканска война (1912 – 1913). Със заповед на министъра на отбраната от 7 май 1992 г. датата 11 март е определена за професионален празник на ракетните войски и артилерията на Българската армия.

Завършва 60-и випуск на Военното училище в София (1941). Служи в снабдителния отдел на Въздушни войски и като взводен командир във 2-ри линеен полк. Специализира висш пилотаж в Школата за летци-изтребители в гр. Каша, Унгария (дн. Кошице в Словакия), след което е назначен за пилот-изтребител в 2/6 изтребителен орляк на летище Враждебна. На 17 април 1944 г. съюзническата авиация провежда последния масиран дневно-нощен удар срещу България и пилотите от 2/6 изтребителен орляк първи пресрещат противника в небето над София. Изненадан от силното изтребително прикритие на съюзниците, орлякът се разделя на две групи, които преследват и атакуват противниковите самолети до отлитането им в района над Кюстендил. В този бой българската изтребителна авиация губи 6-ма пилоти, сред които и поручик Рачев, чийто самолет е свален край Дупница. Със Заповед на Министъра на отбраната от 1992 г. посмъртно е повишен в чин полковник. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Специалното подразделение е включено в състава на 1-ви инженерен полк, а през май 1937 г. към него е открита Школа за запасни подофицери, подготвяща помощни кадри за химическата защита на войските. На 18 август 1949 г. ротата е реорганизирана в самостоятелна общовойскова химическа дружина, дислоцирана последователно в Брезник, Пазарджик и Карлово. По-късно (октомври 1951) от нея се сформират Народно военно химическо училище и 59-и отделен батальон за химическа защита, който от 1959 г. окончателно е предислоциран в Горна Оряховица. През 1971 г. поделението прераства в полк за химическа защита, а през 1998 г. – в полк за ядрена, химическа, биологическа защита и екология (ЯХБЗ и Е). От юли 2007 г. химическото подразделение в Горна Оряховица е реорганизирано в батальон към 38-и полк за ЯХБЗ и Е – Мусачево. Днес личният състав на Войските за ЯХБЗ и Е поддържа готовност за защита на населението и армията в мирно и военно време като многократно проявява висок професионализъм при оказване на помощ в бедствия, катастрофи и аварии. Датата 19 юни, на която със заповед на Министъра на войната № 279 от 1918 г. е разкрит първият щат за военен химик в Министерството на войната, е обявена за професионален празник на Войските за ядрена, химическа, биологическа защита и екология.

Със заповед на началника на Въздушните войски генерал-майор Димитър Айранов е сформирано първото въздушнодесантно подразделение в българската армия. То е под командването на капитан Любомир Ноев и първоначално включва 287 парашутисти, обучени в гр. Брауншвайг, Германия. На 10 октомври 1944 г. дружината (19 офицери, 60 подофицери и 348 войници) е прехвърлена в разпореждане на 1-ва армия, а на 18 октомври води първия си успешен бой за овладяване на силно укрепения район при Стражин. По време на боевете за Стражин (18-19 октомври 1944), Страцин (20-25 октомври) и Куманово (11 ноември 1944) загиват 59 офицери и войници от Парашутната дружина, а ранените са 109. Със заповед на министъра на отбраната № 204 от 17 март 1994 г. датата 18 октомври е обявена за Ден на парашутиста от Българската армия.

На 30 март сутринта във въздушното пространство на България влита най-многобройната до момента формация на съюзниците, състояща се от 253 бомбардировача “B-24J Liberator”, 114 “B-17G/F Flying Fortress” и 223 изтребителя “P-38G/F Lightning”, която лети в 2 ешелона на интервал от 50 минути по направлението Шкодра-Трън-София. Столицата е бомбардирана с 960 тона бомби, възникват над 2000 пожара, загиват 139 души, разрушени са 3575 сгради. В действията по прикритието на София участват пилотите от 1/6, 2/6, 3/6, 4/6 изтребителен орляк и от Изтребителната школа в Долна Митрополия, които водят тежки въздушни боеве и при голямо числено превъзходство на противника свалят 4 “B-17 Flying Fortress” и 3 “P-38 Lightning”. Загиват поручик Иван Бояджиев, фелдфебел Йордан Кубадинов и фелдфебел Христо Цанков.

Тя е част от Балатонската операция на 3-ти украински фронт за отразяване на немското настъпление в района на езерото Балатон, р. Драва и р. Дунав. Първа българска армия има задача да отбранява 120-километрова полоса от Йотвьошкони до Барч и от там по р. Драва до Торянц и да не допусне извършване на пробив от противника. Полосата за отбрана е разделена на два участъка – Западен, който се отбранява от 3-ти корпус под командването на генерал Тодор Тошев (8-а, 10-а и 12-а пехотна дивизия) и Южен, отбраняван от 4-ти корпус под командването на генерал Стоян Трендафилов (3-та и 11-а пехотна дивизия). На Западния участък противникът съсредоточава 2-ра танкова армия, а на южния - 91-ви армейски корпус. На 6 март в 1, 20 ч. германските войски форсират р. Драва и настъпват в направление на Долни Михоляц – Харкан. Започват ожесточени кръвопролитни боеве в участъка на 4-ти корпус. До 11 март 3-та и 11-а пехотна дивизия заедно със 133-ти съветски корпус водят бойни действия за спиране на противниковото настъпление. На 12 март в бойните действия е включен вторият ешелон на армията – 16-а пехотна дивизия. Българските и съветските части преминават в решително контранастъпление, овладяват селата Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Полконя, форсират канала Фекетевис и до 19 март излизат на р. Драва като възстановяват целостта на отбраната. В участъка на 3-ти корпус особено ожесточени боеве се водят при Яко, Чекел и Сабаш, където от 6 до 12 март 10-а и 12-а пехотна дивизия заедно с 299-а съветска дивизия отразяват опитите на 2-ра танкова армия да пробие отбраната. В продължилите 14 денонощия боеве 1-ва българска армия губи 6850 убити, ранени и безследно изчезнали войници и офицери, написали с кръвта си героичната Дравска епопея.

Тя е част от Виенската настъпателна операция на 2-ри и 3-ти украински фронт и включва действия по спомагателното направление на фронта Капошвар – Нагканижа – Грац. На 29 март в 3:00 ч. 1-ва българска армия преминава в общо настъпление, отхвърля прикриващите части на противника и до края на деня овладява немската отбрана западно от канала Риня Патак. На 30 март сутринта предприема енергично преследване на противника, а на 31 март вечерта първоешелонните дивизии излизат пред укрепената линия „Маргит“. Настъплението продължава с пробива на укрепената линия „Маргит“, форсирането на канала Принципалис и на р. Мур. След като преследват оттеглящия се противник, съединенията на 1-ва българска армия достигат рубежа Велики Ког–Ястребци–Шаловци и преминават временно към отбрана. Върховният главнокомандващ на съветската армия издава 3 последователни заповеди, с които Москва салютира победите на 1-ва българска армия (на 30 март с 20 залпа от 224 оръдия, на 31 март с 12 залпа от 124 оръдия и на 2 април с 12 залпа от 124 оръдия). В Мурската настъпателна операция са нанесени чувствителни загуби на противника и с цената на 3978 убити, ранени и безследно изчезнали български воини е освободена част от Югозападна Унгария.

В състава ѝ влизат 15-и, 19-и и 21-ви изтребителен авиационен полк с щаб в Граф Игнатиево, въоръжени с реактивни изтребители „Як-23“. На 21 април 1951 г. майор Васил Величков извършва първия полет с реактивен самолет в българското небе, което е знаменателен факт в историята на българската военна авиация. В края на 1951 г. 10-а изтребителна авиодивизия се попълва със самолети „МиГ-15“, а през 1957 г. по 2 ескадрили от 19-и и 21-ви авиополк се превъоръжават с първите свръхзвукови „МиГ-19С“. На 12 септември 1957 г. капитан Георги Разсолков за първи път изпълнява полет със свръхзвуков самолет и преминава звуковата бариера. В началото на 1958 г. една ескадрила от 19-и авиополк е въоръжена с „МиГ-19П“ и той става първият български авиационен полк, оборудван изцяло със свръхзвукови изтребители. През 1959 г. в същия авиополк пристигат 12 „МиГ-19ПМ“, напълно снабдени с ракетно въоръжение. В края на 1960 г. в авиодивизията има 157 души летателен състав, от които 27 пилоти І-ви клас и 62-ма пилоти 2-ри клас. След проведената през 1961 г. структурна реорганизация на ВВС 10-а изтребителна авиодивизия е разформирана и е създадена 10-а изтребително-бомбардировъчна дивизия.

Със Заповед № 108 на министъра на отбраната съществуващата до този момент Въздушно-предупредителна служба е реорганизирана и са сформирани три полка Войски за наблюдение, оповестяване и свръзка в състава на ВВС. През 1958 г. те са преустроени в три радиотехнически полка с щабове в София, Граф Игнатиево и Ямбол. На 5 октомври 1968 г. 1-ви и 2-ри радиотехнически полк са разформирани и е създадена радиотехническа бригада в състава на 1-ва дивизия ПВО с щаб в Божурище. Трети радиотехнически полк запазва своята структура и влиза в състава на 2-ра дивизия ПВО с щаб в Ямбол. Днес формированията от този род войски участват в Интегрираната система за ПВО на НАТО и в осигуряване бойната дейност на авиацията и зенитно-ракетните войски. Въоръжени с най-нова и съвременна бойна техника, електронна апаратура и автоматизирани системи за управление, те осигуряват успешно въздушния суверенитет на Република България и са основна съставна част от системата за Противовъздушна отбрана.

Служи в Школата за запасни химически подофицери в Горна Оряховица (1962), след което е зачислен във флота като химик на кораб във Военноморска база – Варна. На 4 март 1965 г. избухва пожар в трюма с боеприпаси. Въпреки дима и газовете старши матрос Димитров успява да извади на палубата кутията с горящи заряди, с което предотвратява тяхното взривяване и гибелта на екипажа от 57 души. По-късно умира от белодробно отравяне във Военноморската болница. С министерска Заповед № 143 от 15 май 1965 г. е зачислен завинаги в екипажа на спасения кораб и произведен посмъртно в старшина І ст.

На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, а на 29 март 2004 г. ратификационните документи по присъединяването са депозирани във Вашингтон. С този акт страната ни пое ангажимента да развива и укрепва принципите и целите на Договора и да допринася за засилване на солидарността между съюзниците за отстояване на свободата и тяхното общо наследство, основаващо се на ценностите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона. Днес България участва активно в политическия диалог, обмена на информация и координацията в рамките на Алианса, както и в операциите и мисиите на НАТО.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com