• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  ЮЛИ  >>

По инициатива на генерал Православ Тенев и със Заповед № 391 от 4 юли 1916 г. на главнокомандващия Действащата армия генерал Никола Жеков, са положени основите на Общия военен музей, съхранил през годините бойната слава и възпитал у поколения българи любов към Отечеството. Благодарение на полковник Иван Стойчев, началник на отделение „Военни музеи, паметници и гробове“ (1931 – 1934), музеят получава своя сграда на ул. „Московска“ №15 (1934), в която на 12 май 1937 г. е открита първата му експозиция. От 1953 г. Централният музей на Народната армия се помещава на бул. Скобелев №23, а през 1968 г. е преименуван в Национален военноисторически музей. На 5 май 2005 г. официално е открита новата постоянна експозиция на ул. „Черковна“ №92, в която са изложени 28 000 експоната от едномилионния музеен фонд - свидетелства на българската и европейската военна история. За приноса си в развитието на българската култура, Националният военноисторически музей е награден с орден „Кирил и Методий“ І ст. (1975) и с престижната награда „Златна диплома“ (2006).

При тържественото посрещане на княз Александър І Батенберг в София на 30 юни/12 юли 1879 г. 1-ва софийска конна сотня изпълнява за пръв път служба на почетна стража. С Указ № 28 от 30 август 1879 г. князът я назначава за свой личен конвой, а през април 1880 г. официално я преименува в „Собствен на Негово величество конвой“. В Сръбско-българската война (1885) гвардейците влизат в състава на 2-ри конен полк и дават своя достоен принос за блестящите победи на Българската армия в боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. С указ № 178 от 1891 г. Конвоят е преименуван в Лейбгвардейски на Негово Царско височество ескадрон, който през 1903 г. се развръща в полк. В бойни действия през Балканските войни (1912 – 1913) със смъртта на храбрите загиват 16 гвардейци при Одрин, Босилеград, Видин и Кула. По време на Първата световна война (1915 – 1918) полкът написва нови героични страници от своята история и дава 53 жертви пред олтара на отечеството. На 26 февруари 1942 г. е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион, който воюва през първия период на войната срещу хитлеристка Германия (1944). Днес Националната гвардейска част, създадена на 14 май 2001 г., е един от символите на българската държавност и представя воинските традиции и ритуали в името на съхраняване и утвърждаване на националната идентичност.

На 12-годишна възраст става послушник в Батошевския манастир, а след това - учител в търновските села Коювци, Вишовград, Мусина и Михалци. През 1865 г. се установява в Бяла Черква и по-късно е избран за председател на основания от Ангел Кънчев революционен комитет (28 февруари 1872). По време на Априлското въстание (1876) събира група от над сто души, която става част от голяма чета, сформирана в с. Мусина, Търновско (28 април 1876). Преследвани от потери по пътя към Стара планина, въстаниците се оказват обсадени в Дряновския манастир и девет дни водят неравна борба срещу редовна турска войска с артилерийски оръдия. Когато взрив на барут ранява тежко войводата поп Харитон, голяма морална опора срещу отчаянието и безизходицата е словото на Бачо Киро Петров. След разгрома на четата успява да се спаси, но е предаден и заловен. Съден от извънреден турски съд и обесен в Търново на 28 май 1876 г.

Завършва Военното училище в София (1885) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1893). Участва в Сръбско-българската война (1885), след което служи в Генералния щаб при Военното министерство (1900). От 1909 до 1911 г. е военен аташе във Виена. През Балканската война (1912 – 1913) изпълнява длъжността началник-щаб на 1-ва армия, а в Междусъюзническата война (1913) – началник-щаб на съединените 4-а и 5-а армия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 6-а пехотна бдинска дивизия в състава на 1-ва армия (1915). Преминава в запаса на 11 октомври 1915 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1887) и служи в 8-и пехотен приморски полк (1887 – 1894), 2-ри пехотен сливенски полк (1895 – 1900), щаба на 3-а пехотна балканска дивизия (1900 – 1901). Последователно изпълнява длъжностите дружинен командир в 1-ви пехотен софийски полк (1906), ротен командир във Военното училище (1909) и командир на 7-и пехотен преславски полк (1911). През Балканската война (1912 – 1913) е дружинен командир в 48-и пехотен полк, с който се сражава при Люлебургаз и Чаталджа. В Междусъюзническата война (1913) командва 63-и пехотен полк и воюва срещу сръбските войски при Черни връх и връх Тумба. След войната е назначен за комендант на София (1913 – 1914), а по-късно – за командир на 7-и пехотен преславски полк (1915). Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на Планинската пехотна дивизия (май 1917 – септември 1918) и воюва на Южния фронт в участъка между р. Вардар и Дойран. След войната поема командването на 3-а пехотна балканска дивизия. Преминава в запаса през 1919 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1893) и служи в 15-и пехотен ломски полк и 1-ви пехотен софийски полк. Напуска армията през 1895 г. и участва в Четническата акция (1895) начело на отряд, с който овладява Мелник. През август 1896 г. постъпва отново на действителна военна служба в 5-и пехотен дунавски полк. От май 1899 до март 1901 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет. Взима дейно участие в подготовката и провеждането на Илинденско-преображенското въстание (1903). Като член на Главния щаб на Битолския революционен окръг разработва дисциплинарен устав и плановете за бойни действия. Основната групировка на въстаническите сили, съсредоточена на територията на този окръг, е под командването на поручик Борис Сарафов. След неуспеха на въстанието предприема обиколка из Западна Европа с цел популяризиране делото на ВМОРО. Убит по нареждане на Яне Сандански във връзка с борбите между двете течения в организацията.

Завършва Военното училище в София (1898) и Висшата военна академия във Франция (1905). Служи в Лейбгвардейския конен ескадрон (1898 – 1903), Щаба на армията (1903 – 1907), 4-и артилерийски, 1-ви пехотен и Лейбгвардейския конен полк (1908 – 1910). Назначен е последователно за военен аташе в Белград (1910 – 1911) и Букурещ (1912 – 1913). След Междусъюзническата война (1913) служи в Лейбгвардейския конен полк и инспектира класовете във Военното училище (1914 – 1915). Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник-щаб на Бургаския укрепен пункт, командир на дивизион в 5-и конен полк и началник-щаб на конната дивизия. На 31 декември 1918 г. поема командването на Кавалерийската школа, след което преминава през длъжностите: началник на Оперативното отделение в Щаба на армията, командир на бригада от 6-а бдинска дивизия, командир на 5-а пехотна дунавска дивизия, инспектор на конницата и началник на 4-а военна инспекционна област. Министър на войната от 31 януари 1931 г. до 9 май 1934 г. Преминава в запаса през 1934 г. Автор на книгата „Генерал Колев и действията на 1-ва конна дивизия в Добруджа през 1916 г.“ (1928). Награден с военен орден „За храброст“ II ст., III ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Константиновското военно училище в Санкт Петербург, Русия, (1877) и Михайловската артилерийска академия в същия град (1884). През Руско-турската война (1877 – 1878) е ротен командир в 14-и стрелкови батальон и участва в боевете при Стара Загора и Шипка. За проявена храброст е награден с руския орден „Св. Станислав“ ІІІ ст. В Сръбско-българската война (1885) командва 2-ри артилерийски полк и резерва на Сливнишката позиция. След войната е назначен за началник на Военното училище в София (1885 – 1886). Един от главните организатори на детронацията на княз Александър І (1886), в която участват две роти от Военното училище. След контрапреврата емигрира в Румъния. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра (1887), след което постъпва на служба в Генералния щаб на руската армия. През 1925 г. му е присвоено званието генерал-лейтенант. Умира в гр. Тула, Русия. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Той се състои от две групи, които трябва да действат заедно, докато достигнат Стара планина, след което да се разделят и насочат в различни посоки. Предвидено е този отряд да е авангарда на няколко подобни чети, които с обединени усилия да вдигнат на всеобщо въстание поробените си събратя. След като минават Дунав при с. Вардим, Свищовско, четниците се отправят към Стара планина. По пътя са открити и нападнати от потери и редовна турска войска. В ожесточени сражения при селата Караисен, Патреш и Вишовград загиват почти половината от тях. В местността Канлъдере, Севлиевско, четата е разбита, а тежко раненият войвода Стефан Караджа е заловен и откаран в русенския затвор, където умира от раните си. Останалите живи 40 четници успяват да се измъкнат от обкръжението и на 18 юли достигат връх Бузлуджа. Там са обкръжени от 700 души турска редовна войска и башибозук. След неравна борба, продължила повече от три часа, почти всички от тях, начело с войводата Хаджи Димитър, загиват.

Завършва Военното училище в София (1905) и Николаевската военна академия в Санкт Петербург, Русия (1912). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на батарея в 4-и артилерийски полк. През 1914 – 1915 г. преподава във Военното училище. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на 1-ва бригада от 10-а пехотна дивизия и на 3-а бригада от 4-а пехотна дивизия. След войната става помощник-началник на Разузнавателната секция в Щаба на армията (1918 – 1922), а през 1922 г. поема командването на 6-а пехотна дружина. Последователно заема длъжностите преподавател и инспектор на класовете във Военното училище (1923), офицер за поръчки при Щаба на армията (1926), началник на Военното училище (1929 – 1934) и началник на Щаба на армията (1934). Преминава в запаса през 1934 г. Министър на Народното просвещение (1935 – 1936) и министър на Железниците, пощите и телеграфите (1936 – 1938). Народен представител в ХХV ОНС (1940 – 1944). От 10 март 1944 г. е пълномощен министър във Финландия. След 9 септември 1944 г. не се завръща в България, а през 1948 г. емигрира в Аржентина. Осъден задочно от народния съд на смърт като народен представител. С Решение №172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена. Автор на „Записки по обща тактика“ (1922), „Кратки упътвания за решаване и съставяне на тактически задания“ (1923), „Пехота в боя. Ч. І-ІІ“ (1928) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст., 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва подофицерската школа към Въздушни войски и Изтребителната школа в Долна Митрополия (1943). Служи в 3-и разузнавателен орляк от армейския въздушен полк и 2/6 изтребителен орляк. Участва в отразяване на англо-американския въздушен удар срещу София на 17 април 1944 г. Изтребителят „Девоатин“ Д-520 на подофицер Атанас Кръстев е свален и пада при с. Лесново, Ихтиманско, а той загива. Посмъртно е произведен в офицерско звание и награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com