• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  ФЕВРУАРИ  >>

Възкачва се на престола след смъртта на братовчед си цар Гаврил Радомир, пренася столицата в Битоля и продължава борбата за съхраняване на българската държава. Мраморна плоча с надпис на старобългарски език съобщава, че цар Иван Владислав е „родом българин“ и като „самодържец български“ възобновил Битолската крепост за „...убежище и спасение...на българите...“ от византийското нашествие. Намира смъртта си при обсадата на крепостта Драч в последната битка от многовековната борба между Първата българска държава (681 – 1018) и Византия.

На 31 януари 1206 г. българският владетел овладява Русион (дн. Рускьой, Турция) и осъществява една от най-блестящите си операции в Източна Тракия. С помощта на военна хитрост латинците са изкарани извън крепостта, а 7-хилядна войска от българи, кумани и гърци незабелязано ги обкръжава и разбива. В сражението загиват почти всичките 120 рицари, сред които началникът на гарнизона Тиери дьо Термонд, убити и пленени са много войници. След тази голяма победа цар Калоян начело на съюзните войски превзема Родосто, Перинт, Аркадиопол, Месина, Чорлу и др. става пълновластен господар на повечето тракийски градове. Мащабните военни действия имат за цел присъединяването и приобщаването на цяла Тракия към българската държава.

Цар Георги Тертер II (1321 – 1322) превзема Филипопол (лятото на 1322) и разполага в него многочислен гарнизон от 1000 конници българи и алани и 2000 тежко въоръжени пехотинци под командването на Иван Русина. През февруари 1323 г. император Андроник ІІІ Палеолог предприема военен поход за връщането на града в границите на Византия. В продължение на четири месеца българските защитници храбро отбраняват крепостта. За да преодолее упоритата им съпротива противникът използва специална обсадна машина на 16 колела, задвижвана от 100 души. Огромната дървена постройка, която в горната си част има кула с 5 площадки и по осем души с арбалети на всяка от тях, пропада в цистерна за събиране на вода при придвижването ѝ пред крепостната стена. Обсадата е прекратена и византийските войски се оттеглят.

Завършва Военното училище в София (1879) и Александровската военноюридическа академия в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи като адютант на княз Дондуков – Корсаков (1879) и флигел адютант на княз Александър І (1879 – 1884). През 1884 г. е назначен за военен следовател и прокурор и едновременно с това преподава военна администрация във Военното училище. След Съединението (1885) в продължение на 28 години заема длъжността началник на Военносъдебната част и Главен военен прокурор. По време на Сръбско-българската война (1885) командва Владайския отряд, с който отбранява Владайското дефиле и Бучинския проход. От 1886 до 1901 г. преподава законоведение, етика, държавно и международно право във Военното училище. Съставя нов Дисциплинарен устав на българската армия и участва в комисии за изработване на инструкции, правилници, устави и закони за войската. На 2 август 1912 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а през 1913 г. се уволнява от армията и излиза в запаса. Награден с орден „За военна заслуга“ І степен.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 15-а пехотна свищовска дружина (1879 – 1884) и като ротен командир в 3-и пехотен бдински полк (1884 – 1885). В навечерието на Сръбско-българската война (1885) командва 3-и пехотен бдински (13-21 септември 1885) и 1-ви пехотен софийски полк (21 септември-6 октомври 1885). На 6 октомври с. г. е назначен за командир на 4-а дружина от 2-ри пехотен струмски полк, с която участва в бойните действия на Сливнишката позиция и в общото настъпление към Цариброд и Пирот. След войната последователно заема длъжностите командир на 22-ри пехотен тракийски, 8-и пехотен приморски и 17-и пехотен доростолски полк, командир на бригада в 5-а, 7-а и 9-а пехотна дивизия. По време на Балканската война (1912 – 1913) поема командването на 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия и воюва при Гечкенли, Селиолу, Лозенград и Чаталджа. От май 1913 г. е командир на 1-ва пехотна дивизия, а от юни 1913 г. - на 13-а пехотна дивизия в състава на 3-а армия. В хода на бойните действия по време на Междусъюзническата война (1913) става началник на дясното крило на 3-а армия. След войната преминава в запаса (1913). Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

Участва в подготовката на Априлското въстание (1876) като куриер на революционните комитети в Габрово, Търново и Горна Оряховица. След поражението на въстанието емигрира в Русия и постъпва в Одеското пехотно юнкерско училище (21 октомври 1876). Прекъсва обучението си (юли 1877), за да се включи в Руско-турската война като доброволец от 2-ра дружина на Българското опълчение. Воюва при Стара Загора, Шипка и Шейново. За проявена храброст е произведен в офицерско звание прапоршчик (младши лейтенант). След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция и завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1884). През Сръбско-българската война (1885) командва 5-и пехотен дунавски полк и войските от централния участък на Сливнишката позиция. Подкрепя офицерите, извършили детронирането на княз Александър І (август 1886), поради което е уволнен от армията. По-късно е реабилитиран (1887) и назначен за командир на дружина в 4-и пехотен плевенски полк, началник на Оперативното и на Мобилизационното отделение във Военното министерство. От 1906 г. е в запаса. По време на Балканската война (1912 – 1913) е мобилизиран и служи в Главно тилово управление. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 24-а пехотна силистренска (1879 – 1880), 12-а пехотна раховска (1880 – 1883) и 23-а пехотна русенска дружина (1883 – 1884), 5-и пехотен дунавски полк (1884 – 1885). След Съединението (6 септември 1885) командва 1-ва дружина от 5-и пехотен дунавски полк, с която се сражава в Сръбско-българската война (1885) при Сливница, Цариброд и Пирот. Последователно заема длъжностите командир на 10-и пехотен родопски (1887 – 1888) и 1-ви пехотен софийски полк (1888 – 1892), помощник-командир на 1-ва пехотна софийска (1893 – 1894) и 3-а пехотна бдинска дивизия (1894 – 1899), командир на 2-ра бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия и на 1-ва бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, командир на 6-а пехотна бдинска (1904 – 1905) и 1-ва пехотна софийска дивизия (1905 – 1908), началник на 1-ва военноинспекционна област (1908 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) е командващ 1-ва армия, която във взаимодействие с 3-а армия разгромява основните сили на турската Източна армия при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Люлебургас и Бунархисар. През Междусъюзническата война (1913) поема командването на 2-ра армия и провежда Кресненската операция. След войната отново заема длъжността началник на 1-ва военноинспекционна област (1913 – 1915). В Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Моравската военноинспекционна област и генерал за поръчки при Щаба на действащата армия. На 23 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ II ст. и IV ст., 2 кл.

Завършва първия випуск на Военното училище (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1885). Служи в Източнорумелийската милиция. Участва в Сръбско-българската война (1885) като началник-щаб на авангарда, който овладява Цариброд и Пирот. През 1903 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия. От 1908 до 1911 г. заема длъжността командир на 8-а пехотна тунджанска дивизия. По време на Балканската война (1912 – 1913) командва новосформираната 11-а пехотна сборна дивизия и войските от Северния и Източния сектор при обсадата на Одринската крепост. По негова инициатива е проведена прибързаната и неуспешна атака на Източния сектор (1-4 ноември 1912). В Междусъюзническата война (1913) е командир на Южния отряд. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в учебната дружина на Източнорумелийската милиция. През Сръбско-българската война (1885) командва 3-а пехотна хасковска дружина в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. През следващите години е началник на Канцеларията на Военното министерство (1886 – 1894), командир на 9-и и 12-и пехотен полк, на 5-а пехотна бригада, на 4-а (1905 – 1909) и 2-ра пехотна дивизия (1909 – 1912). В Балканската война (1912 – 1913) поема командването на Родопския отряд, с който освобождава Средните и Западните Родопи, навлиза в Беломорска Тракия и съдейства на настъпващия към Гюмюрджина Кърджалийски отряд. На 15 декември 1912 г. е назначен за командващ 4-а армия, чийто войски водят тежки отбранителни боеве в района на Булаир и Шаркьой за ликвидиране на морския десант и спиране на противниковото настъпление (януари-февруари 1913). От 1 юни до 28 юни 1913 г. заема длъжността министър на войната и настоява да бъдат прекратени военните действия. Поради неразбирателство с правителството е отстранен от кабинета и командването. След Междусъюзническата война (1913) преминава в запаса (15 август 1913). По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и служи в щаба на 2-ра пехотна дивизия (1915 – 1916) и като началник на Главно тилово управление (1916 – 1918). За големите му заслуги към българската армия е произведен генерал от пехотата (6 май 1936). Автор на „Записки по военна стилистика“ (1894), „Учебник по ръчно оръжие“ (1894), „Крепостна фортификация“ (1922), „Военни съобщения. Ч. І-ІІІ“ (1920 – 1926) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1884) и Академията на Генералния щаб в Брюксел, Белгия (1893). Служи в 1-ви пехотен софийски полк (1884 – 1890). По време на Сръбско-българската война (1885) командва рота, с която се сражава при Гургулят, Сливница и Пирот. След завръщането си от Брюксел е назначен за началник-щаб на 3-а пехотна балканска и на 5-а пехотна дунавска дивизия, началник на секция във Военното министерство (1898) и преподавател по военна география и военна администрация във Военното училище. Последователно заема длъжностите командир на 16-и пехотен ловчански полк (1901 – 1904), командир на 1-ва бригада от 9-а пехотна дивизия (1904 – 1905), началник-щаб на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1905 – 1908), командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия (1908 – 1909). През 1909 г. поема командването на 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, с която воюва в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913). От 15 октомври 1913 г. е командир на 5-а пехотна дунавска дивизия (1913 – 1914), а от октомври 1914 г. излиза в запаса. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник на Тиловото управление на 3-а армия (септември 1915), началник на Видинския (септември 1915-март 1916) и Варненския укрепен пункт (март–септември 1916), командир на сборната дивизия (1916 – 1918). Воюва на Добруджанския фронт (1916) при Ново Ботево, Добрич, Кубадин, Кюстенджа, Исакча и на Южния фронт в Македония (1917 – 1918). На 1 януари 1919 г. е демобилизиран и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1885). Служи във 2-ра (1879 – 1882) и 1-ва пехотна пловдивска дружина (1885) на Източнорумелийската милиция. През Сръбско-българската война (1885) е началник-щаб на Търновосейменския отряд и офицер за поръчки при Централната колона на Западния корпус в настъплението към Пирот (14-15 ноември 1885). Последователно заема длъжностите флигел адютант на княз Александър І (1886), началник на отделение във Военното министерство (1887 – 1888), командир на 10-и пехотен (1888 – 1889) и 4-и конен полк (1890 – 1891), помощник-началник (1891 – 1894) и началник на Генералния щаб (10 май 1894 – 29 ноември 1896). Като военен министър (29 ноември 1896 – 18 януари 1899) въоръжава българската войска със съвременни скорострелни оръдия, извършва ново военнотериториално разделение на страната (1898) и въвежда бригадната организация (1899). След освобождаването на министерския пост е назначен за командир на 4-а пехотна преславска дивизия (1899 – 1903), на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903 – 1906) и началник на 2-ра военноинспекционна област (1907 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) командва 2-ра армия при обсадата и атаката на Одринската крепост. На 8 август 1913 г. преминава в запаса. За големите му заслуги към българската армия е произведен в чин генерал от пехотата (6 май 1936). Автор на „Записки по стратегия“ (1894), „Балканската война 1912 – 1913 г. Ч. І-ІІ“ (1924 – 1925) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в 19-а пехотна шуменска (1879 – 1880), 11-а пехотна орханийска дружина (1880; 1884 – 1885), 5-а пехотна тетевенска дружина (1883 – 1884) и в щаба на 1-ва пехотна бригада (март-септември 1885). След Съединението (6 септември 1885) е началник на Щаба на армията (9 септември 1885 – 29 юни 1887). По време на Сръбско-българската война (1885) застъпва идеята за решителен отпор на противника при Сливница. Като началник на временно формирания Източен отдел (17 февруари 1887) ръководи военнополевия съд, осъдил на смърт организаторите на офицерските бунтове в Силистра и Русе (16-19 февруари 1887). От 29 юни до 20 август 1887 г. е военен министър, а след това - отново началник на Генералния щаб (23 октомври 1887 – 15 април 1894). В следващите години изпълнява длъжността военен министър (15 април 1894 – 17 ноември 1896) и извършва структурни промени в министерството и Генералния щаб. На 17 ноември 1896 г. преминава в запаса и се включва в политическия живот на страната. През Балканската война (1912 – 1913) е мобилизиран и назначен за комендант на Търново-Сейменския укрепен пункт. В Междусъюзническата война (1913) командва 3-а армия. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като губернатор на Македонската военноинспекционна област (1915 – 1916) и офицер от Щаба на действащата армия (1916 – 1917), след което е уволнен (12 май 1917). За заслугите му към българската войска е повишен в чин генерал от пехотата (6 май 1936). Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст.

Завършва военно училище, след което служи в австро-унгарската армия и достига до чин поручик. През 1887 г. е избран за български княз от Третото Велико народно събрание и по конституция е върховен началник на всички въоръжени сили. Встъпвайки на престола си възлага званието генерал, зачислява се в списъците на 9-и пехотен пловдивски полк и поема шефство над 6-и пехотен търновски полк, Лейбгвардейския ескадрон, 1-ви конен полк и Военното училище. Армията е поставена под личния му контрол, той назначава военния министър и висшите офицери. На 22 септември 1908 г. в търновската църква „Св. 40 мъченици“ провъзгласява независимостта на България и взима титлата „цар на българите“. Под неговото управление в края на ХІХ и началото на ХХ в. е постигнат бърз икономически и културен напредък, но действията му за осъществяване на националното обединение завършват трагично и с тежки последици за страната. В резултат от неразумната му политика като държавник и върховен главнокомандващ България преживява две национални катастрофи (1913; 1918). По настояване на съюзниците от Съглашението, на 3 октомври 1918 г. абдикира от българския престол в полза на сина си княз Борис Търновски. Същият ден напуска България и се завръща в Кобург, Германия.

Завършва Военното училище в София (1884) и служи в 13-и пехотен рилски полк (1884 – 1885). В Сръбско-българската война (1885) командва 3-а рота от 2-ри пехотен струмски полк и се сражава при Трън, Врабча, Сливница и Келташ, където е ранен (15 ноември 1885). Последователно заема длъжностите командир на дружина в 9-и пехотен резервен полк (1900 – 1907), помощник-командир на 12-и пехотен балкански полк (1907 – 1910) и командир на 29-и пехотен ямболски полк (1910 – 1914). По време на Балканските войни (1912 – 1913) воюва при Лозенград, Чаталджа, Одрин, Кукуш, Рупелското дефиле и Петрич. От 1914 г. поема командването на 1-ва бригада от 7-а пехотна рилска дивизия, а от септември 1915 г. - на 11-а пехотна македонска дивизия. През Първата световна война (1915 – 1918) ръководи бойните действия при Криволак, Градско, Богданци (1915), по южните склонове на Беласица и край Дойранското езеро (1916 – 1918), където полковете на дивизията отразяват всички английски офанзиви без да отстъпят нито педя земя. На 25 юни 1919 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, след което преминава в запаса. Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1885) и Артилерийската и инженерна апликационна академия в Торино, Италия (1891). Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на 6-а полубатарея от 1-ви артилерийски полк. Служи като адютант в 1-ви (1886) и 3-и артилерийски полк (1887 – 1888). След завръщането си от Торино е командирован в Германия, Франция и Англия за запознаване с производството на артилерийски материали и доставка на оръжия (1892 – 1893). През 1894 – 1895 г. командва батарея в 4-и артилерийски полк и едновременно с това преподава във Военното училище. Последователно заема длъжностите началник на Софийския артилерийски арсенал (1895 – 1899), командир на отделение в 4-и артилерийски полк (1899 – 1901), началник на Техническото отделение в Артилерийската инспекция (1901 – 1908) и командир на 2-ри артилерийски полк (1908 – 1912). В Балканската война (1912 – 1913) е помощник-началник на артилерията при Щаба на Действащата армия, а от 1913 до 1915 г. - инспектор на артилерията. Има големи заслуги за развитието на българската артилерия в организационно, материално-техническо и учебно отношение. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е министър на войната (21 септември 1915 – 21 юни 1918), а след освобождаването му - генерал за особени поръчки (25 юни – септември 1918). На 20 октомври 1918 г. преминава в запаса. Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Автор на „Кратък очерк за съвременното състояние на полската артилерия в армиите на главните европейски държави“ (1888), „Правила за престрелка и стрелба в артилерията“ (1889), „Ръководство по артилерия. Ч. І-ІІ“ (1889 – 1891) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1887) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1894). Служи като командир на рота в 4-и конен полк, старши адютант във 2-ра конна бригада, командир на 4-и конен полк (20 януари 1906 – 24 януари 1907), началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1909). През Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на 9-а пехотна плевенска дивизия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва конна бригада (октомври – ноември 1915), конната дивизия (ноември 1915 – май 1916), 2-ра конна дивизия (май 1916 – 1917) и 9-а дивизионна област (1917 – 1918). Ръководи бойните действия на 1-ва конна бригада за овладяването на върховете Букова глава, Копиляк и Елата, при Враня, Прищина, Велика планина и р. Жеговица, като не допуска вклиняване на противника между 1-ва и 2-ра армия (октомври – ноември 1915). Под негово командване конните полкове участват в освобождаването на Велес, Прилеп, Битоля и Охрид (октомври-ноември 1915). След войната преминава в запаса (1918). Загива при атентата в църквата „Света Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1885) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1897). През Сръбско–българската война (1885) командва рота от 5-и пехотен дунавски полк в боевете при Сливница, Драгоман и Пирот. След войната служи в 5-и пехотен дунавски полк (1885 – 1888), 4-и артилерийски полк (1888 – 1891) и 1-ва пехотна софийска дивизия (1892). Като генералщабен офицер заема длъжностите командир на батарея в 2-ри артилерийски полк (1897 – 1900), старши адютант в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1900 – 1904), началник-щаб на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (януари – юни 1904; декември 1904 – януари 1907), командир на дружина в 35-и пехотен врачански полк (юли – ноември 1904), командир на 15-и пехотен ломски полк (февруари 1907 – януари 1908). На 27 януари 1908 г. е назначен за началник-щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Балканската война (1912 – 1913), а на 20 януари 1913 г. поема командването на 3-а бригада от 3-а пехотна балканска дивизия. Планира и ръководи действията ѝ през Междусъюзническата война (1913) на линията Кукуш–Калиново–Дойран. В боя при Дойран (23 юни 1913) е ранен тежко и няколко часа по-късно умира. Погребан е до пътя за Валандово, където офицерите и войниците от 9-а пехотна плевенска дивизия издигат паметник в негова чест (1916). Посмъртно е повишен в чин генерал-майор (1913). Награден с военен орден „За храброст“ III ст. 2 кл. и IV ст.

Завършва Военното училище в София (1887). Участва в Сръбско - българската война (1885) като взводен командир в 7-и пехотен преславски полк. Последователно заема длъжностите адютант в 1-ва бригада на 5-а пехотна дунавска дивизия, дружинен командир в 32-ри пехотен загорски полк и началник на 32-ро полково военно окръжие. Включва се в националнореволюционното движение на българското население в Македония и действа с чета в Горноджумайското (1902) и Илинденско–преображенското въстание (1903). В навечерието на Балканската война (1912 – 1913) е назначен за помощник-началник на Македоно-одринското опълчение (25 септември 1912). На 11 октомври 1912 г. поема командването на 3-а македоно-одринска бригада в състава на Кърджалийския отряд, с която извоюва победата в боя при Балкан Тореси (дн. проход Маказа) (7 ноември 1912). По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 3-а бригада от 11-а пехотна македонска дивизия (1915 – 1916), 1-ва планинска дивизия (1916) и Моравската военноинспекционна област (1917). От април 1917 г. е началник на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, а от 29 септември до 15 октомври 1918 г. - комендант на София. Организира отбраната на града и потушаването на Владайското въстание (30 септември – 2 октомври 1918). След войната е повишен в чин генерал-лейтенант (2 октомври 1918). Убит по заповед на Иван Михайлов (7 юли 1928). Награден с орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІІІ ст. 2 кл.

(1837 – 1873) - гениален идеолог, организатор и ръководител на българската национална революция. На 3 март 1862 г. Левски постъпва в Първа българска легия и получава ценни военни знания, необходими за бъдещата му революционна дейност. През 1867 г. е знаменосец в четата на Панайот Хитов. Участва във Втора българска легия (1867 – 1868) и разширява знанията си по военно дело. При създаването на Вътрешната революционна организация прилага конспиративни методи на работа. Разработва основните принципи на въстаническата въоръжена стратегия и тактика и с идеите си за революционно освобождение на България изпреварва с десетилетия своето време. Заловен на 26 декември 1872 г. от турската полиция в с. Къкрина, Ловешко, осъден на смърт и обесен. Остава завинаги в българската история с безсмъртието на своите прозрения.

Завършва Военното училище в София (1901) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1910). Служи в Лейбгвардейския конен ескадрон. През Балканските войни (1912 – 1913) е офицер в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1912) и щаба на 5-а армия (1913). От 1913 до 1915 г. преподава военна история във Военното училище и е помощник-началник на Военноисторическата комисия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите началник-щаб на 3-а бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (септември 1915 – май 1916), старши адютант (май – декември 1916) и началник-щаб на 1-ва конна дивизия (декември 1916 – 1918), помощник-командир на 3-и конен полк (1918) и командир на 6-и конен полк (1918 – 1920). Воюва на Добруджанския и Южния фронт. От 1920 до 1922 г. е помощник-началник на канцеларията на Министерство на войната, а в следващите години - командир на 5-а пехотна дунавска дивизия (1922 – 1923), началник на 3-а (1923 – 1931) и на 1-ва военноинспекционна област (1931 – 1934). На 16 май 1934 г. е повишен в чин генерал от пехотата и преминава в запаса. Автор на „Психологически основи на войната. Ч. І-ІІ“ (1940 – 1942), „Записки по военна история“, „Миналото наше величие“ и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст.

Завършва Военното училище в София (1902) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1911). През Балканските войни (1912 – 1913) е офицер за поръчки в щаба на 2-ра армия, а по-късно е причислен към Щаба на Действащата армия. Воюва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник–щаб на 3-та бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия и дружинен командир в 57-и пехотен полк. След войната е началник на Историческото отделение в Щаба на армията (1919 – 1920), началник-щаб на Пловдивския гарнизон (1921 – 1922), командир на 1-ви пехотен полк (1923 – 1926) и началник на оперативния отдел в Щаба на армията (1927 – 1931). През 1932 – 1933 г. командва последователно Трета военноинспекционна област и 4-ти пехотен плевенски полк, след което става председател на Военноисторическата комисия при Щаба на армията (1933 – 1934) и началник на военноучебните заведения (1934). На 21 май 1934 г. е назначен за началник на Щаба на армията. Участва в тайното възстановяване на наборната система, въоръжаването и модернизирането на армията, както и в изготвяне на оперативния план за военновременната организация на армията. На 26 август 1934 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а през декември същата година е уволнен от армията по собствено желание. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Завършва Военното училище в София (1903) и служи в пехотата. През Балканската война (1912 – 1913) командва рота в 22-ри пехотен полк, а в Първата световна война (1915 – 1918) – дружина в същия полк. Участва в учредяването на Военния съюз (октомври 1919) и от 1922 г. членува в неговото ръководство. При управлението на БЗНС е уволнен от армията (1921 – 1923). След военния преврат на 9 юни 1923 г. е помощник-началник (1923 – 1926) и началник на Военното училище (1927 – 1928). На 5 септември 1928 г. отново е уволнен, а през 1929 г. създава Тайния военен съюз. По време на Втората световна война (1941 – 1945) става член на Националния съвет на Отечествения фронт като представител на „Звено“ (1943). От 9 септември 1944 до 25 септември 1946 г. заема длъжността министър на войната, а след това е извънреден и пълномощен министър на България в Швейцария (септември 1946 – октомври 1947). Отказва да се завърне и е лишен от българско поданство. Умира във Франция. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл., ІV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

(БТЦРК) с цел да подготви и осъществи Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Нейни основатели са дейци на националноосвободителното движение, а за председател е избран 3ахари Стоянов. От юни 1885 г. в дейността ѝ се включват майор Данаил Николаев - командир на 2-ра пловдивска дружина, майор Райчо Николов - командир на окръжната жандармерия, майор Димитър Филов - командир на учебния батальон и др. Окончателният план на тайната организация, приет на 23 август 1885 г., предвижда акцията да се осъществи от войската с помощта на въоръжени чети от близките села и градове. В деня на Съединението (6 септември 1885) БТЦРК оповестява състава на Временното правителство, след което фактически престава да съществува.

Завършва Пехотното юнкерско училище в Одеса, Русия (1871). По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е поручик от руската армия и командир на 4-а рота от 3-а опълченска дружина. Сражава се при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция и командва учебния батальон (1879), 7-а сливенска (1879 – 1882) и 6-а старозагорска дружина (1882 – 1885). Участва в подготовката и провъзгласяването на Съединението (6 септември 1885), след което е назначен за командир на Ямболския отряд. В Сръбско-българската война (1885) поема командването на войските от Общия резерв и Централната колона в настъплението към Цариброд и Пирот. През 1886 г. е назначен за командир на 3-а пехотна русенска бригада (1886) и участва в офицерския бунт срещу правителството (19 февруари 1887). След неуспеха му прави опит да премине р. Дунав, но e тежко ранен и умира в болницата в Русе. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва Военното училище в София и служи в пехотата. Като подпоручик от 6-и пехотен търновски полк е командирован да се обучава за пилот във фабриката „Воазен“ край Вилакур, Франция (11 май – 11 октомври 1912). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е пилот от 1-во аеропланно отделение, което е придадено за съдействие на Втора армия при Одрин. През ноември 1912 г. извършва първия си боен полет със самолет „Воазен“, а през март 1913 г. участва в полетите над Одринската крепост. На 9 март 1913 г. лети с „Воазен“ и разузнава над Източния сектор, хвърля четири бомби „Величко“ (първите наши авиационни бомби, изработени по проект на капитан Стоян Величков), а на 12 март извършва разузнавателен полет над Източния сектор. През 1915 г. конструира биплана „Доган“, подобен на френския „Воазен“ и поставя началото на българското самолетостроене. По време на изпитателния полет на 15 юли 1915 г. машината набира 600 м, губи скорост, навлиза в свредел и се разбива. Загиват поручик Калинов и курсистът по авиационно дело подпоручик Христо Джинджифоров.

Завършва Военното училище в София (1909) и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1919). Служи в 12-и и 16-и пехотен полк и участва във войните за национално обединение (1912 – 1918). Заема длъжностите следовател във Военно-съдебната част (1922 – 1926), председател на военния съд в Русе (1926 – 1933), председател на Военно-касационния съд (1933 – 1934) и началник на Военно-съдебната служба (1934 – 1943). Член на Висшия военен съвет. По време на Втората световна война (1939 – 1945) се включва в разузнавателната група на д-р Александър Пеев и с кодовото название „Журин“ предава сведения на съветското военно разузнаване. През 1943 г. е разкрит и уволнен от армията.

Завършва Военното училище в София (1920) и служи в пехотата. На 4 декември 1944 г. е назначен за командир на 31-ви пехотен силистренски полк, с който воюва във войната срещу Германия (1944 – 1945). Планира и ръководи действията на полка в Мурската настъпателна операция (29 март – 15 април 1945) при пробива на укрепената линия „Маргит“, форсирането на канала „Принципалис“ и р. Мур, боевете при с. Подтурен и овладяването на укрепената позиция „Ястребци“, както и в тежките сражения с отстъпващия противник. След войната служи като началник на пехотния отдел в Щаба на войската (1946 – 1947), началник на катедра във Военна академия „Г. С. Раковски“ (1947) и командир на 5-а пехотна дивизия (1947). През 1950 г. е назначен за началник на факултет „Командно–щабен“ във Военна академия „Г.С.Раковски“ и остава на тази длъжност до 1954 г. Автор е на книгата „Силистренци в Отечествената война 1944 – 1945“ (1957). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 1 клас.

Завършва Военното училище в София (1917) и служи в артилерията. От 1941 г. командва 6-и дивизионен артилерийски полк. На 14 септември 1944 г. е назначен за командир на 5-а пехотна дивизия, с която воюва във войната срещу Германия (1944 – 1945). По време на Брегалнишко-Струмишката операция на Четвърта армия (15 октомври – 14 ноември 1944 г.) 33-ти пехотен свищовски полк е спрян пред височините „Голак“ и „Горица“ от отбраняващата се с голямо количество огневи средства немска бойна група „Брунс“ (3 ноември 1944). Упоритата съпротива на противника за удържане района на Щип разколебава настъпващите пехотни дружини, които са поведени в атака лично от командира на дивизията. По време на ожесточения бой полковник Пиронков е ранен смъртоносно и на 17 ноември 1944 г. умира без да дойде в съзнание. Посмъртно е произведен в чин генерал–лейтенант и награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.

Завършва Военномедицинската академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург) и служи като старши лекар на военноморската авиация в Севастопол. По време на Втората световна война (1939 – 1945) воюва на Ленинградския и Московския фронт. На 15 октомври 1945 г. се завръща в България и работи като старши преподавател в Общовоенния хигиенен институт. От 1947 до 1969 г. завежда Катедрата по военномедицинска подготовка при Висшия медицински институт в София. Поставя основите на научноизследователската работа в областта на българската военна медицина и на преподаването на военномедицинските дисциплини във висшите медицински институти. Той е един от основателите на военнополевата терапия и на военната токсикология, възпитал и обучил цяло поколение военномедицински ръководни дейци, преподаватели и научни работници.

Замисълът на противника предвижда чрез концентрични удари от Чаталджанската позиция и от Галиполския полуостров, съчетани с морски десант в района на Шаркьой, да бъдат унищожени българските войски и деблокирана Одринската крепост. Отбраната на позицията от Сароския залив до Ерегли на Мраморно море, е възложена на новосформираната 4-а армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. Около 6:00 ч. сутринта на 8 февруари под прикритието на мъглата и без артилерийска подготовка, по западното крайбрежие на Галиполския полуостров настъпват турските 27-а низамска и Мюретебната дивизия. Към 8:00 ч. частите на 27-а низамска дивизия се вклиняват в левия фланг на българската отбрана. Създава се критична обстановка за отбраняващия се там 22-ри пехотен тракийски полк, който е застрашен от обкръжаване. Два часа по-късно целият ляв български фланг се оттегля и турските командири донасят, че са овладели противниковата позиция. В 15:00 ч. на 9 февруари маневрирайки с резервите и подразделенията от неатакуваните участъци, 7-а пехотна рилска дивизия провежда мощна контраатака и отхвърля турските войски. В боевете при Булаир противникът претърпява големи човешки загуби (5 000 души убити и 10 000 ранени) и оставя почти цялата си техника на бойното поле. Българските загуби възлизат на 114 убити и 437 ранени. В чест на блестящата победа поручик Найден Андреев (автор на текста) и подпоручик Владимир Гълъбов (композитор на музиката) създават през 1915 г. „Булаирски марш“, известен като „Марш на 22-ри Тракийски полк“.

В ранната утрин на 8 февруари 32 турски транспортни кораба, прикривани от един крайцер и няколко миноносеца, се появяват пред Шаркьой срещу центъра на българската 4-а армия. По план десантът трябва да започне рано сутринта на 8 февруари, едновременно с настъплението при Булаир. Войските на 10-и турски армейски корпус са стоварени едва към обяд с лодки и катери и около 16:00 ч. се насочват към града. Районът на Шаркьой се отбранява от две дружини на Македоно-одринското опълчение и въпреки численото превъзходство на противника, те успяват да се задържат до вечерта, когато организирано отстъпват. През нощта срещу 9 февруари към Шаркьой са насочени подкрепления от 2-ра пехотна тракийска дивизия и е организирана концентрична контраатака. Полковете на противника са отхвърлени към Мраморно море и десантът е изтеглен.

Завършва Висшия медицински институт в София (1955) и работи като полкови военен лекар в гр. Кресна (1955 – 1960). През 1960 г. постъпва в новосъздадения Висш военномедицински институт и последователно заема длъжностите асистент към Катедрата по военнополева терапия (1960 – 1972), началник на Отделението по чернодробни заболявания и хематология (1973 – 1975), заместник-началник (1975 – 1982) и началник на Клиниката по гастроентерология и хематология (1982 – 1987), началник на Катедрата по военнополева терапия (1987 – 1990). От 1990 до 1992 г. е началник на Военномедицинска академия и има големи заслуги за нейното изграждането като водещо лечебно, учебно и научно заведение. Присъдени са му научните звания доцент (1977), професор (1984), член-кореспондент на БАН (1988) и академик (2004).Удостоен е с почетната титла „доктор хонорис кауза“ на Военномедицинска академия (2001).

Командването на ВВС се преименува в командване на ПВО и ВВС с командващ генерал-лейтенант Добрин Димитров. Бойните части са обединени в 1-ви корпус ПВО (11-и, 18-и, 19-и изтребителни авиационни полкове), 2-ри корпус ПВО (15-и, 21-ви, 27-и изтребителни авиационни полкове) и 10-а изтребително-бомбардировъчна авиационна дивизия (25-и, 22-ри изтребително-бомбардировъчни авиационни полкове). Останалите структури на авиацията като 26-а отделна разузнавателна авиационна ескадрила, 16-и транспортен авиационен полк, 1-ва отделна противолодъчна авиационна ескадрила и Висшето народно военновъздушно училище, не променят организационно-щатната си структура и подчиненост. При извършената трансформация военните авиационни формирования съхраняват кадровия си потенциал и повишават подготовката на летателния състав. Летците са 583-ма, от които 83 – с 1-ви клас, 191 – 2 ри клас, 217 – 3-ти клас. Седемдесет и пет летци могат да участват в бойни действия нощем и в сложни метеорологични условия, което нарежда вида въоръжени сили сред най-подготвените на Балканския военен театър. През 1968 г. корпусите ПВО за разформирани и са създадени 1-ва и 2-ра дивизии ПВО.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com