• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  АВГУСТ  >>

Към 18 август византийците се съсредоточават в района на крепостта Анхиало с намерението да ликвидират основните сили на българската армия, след което да настъпят през старопланинските проходи към вътрешността на страната. Замисълът на цар Симеон, разположил силите си от подножието на връх Биберна до устието на р. Ахелой, е да изтощи противника с упорити действия на предните части и след това да му нанесе решителен удар с оставената в резерв тежка конница. Сутринта на 20 август войските се построяват за дълго подготвяния и от двете страни военен сблъсък. Обхваната от юг и притисната към морето, византийската армия е разгромена и по-голямата ѝ част - унищожена. Оцелелите и оттеглящи се противникови войски са преследвани и разбити в нощен бой при с. Катасирти, близо до Константинопол. Победата утвърждава високото политическо положение на България в Югоизточна Европа, а цар Симеон започва да се титулува като василевс на българи и ромеи.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 5-а плевенска батарея (1879 – 1883). През Сръбско-българската война (1885) командва 1-ва батарея от 2-ри артилерийски полк, с която се сражава при Пирот. След войната е командир на 2-ри (1887), 5-и (1889) и 4-и артилерийски полк (1894). В началото на 1904 г. поема командването на планинската артилерийска бригада, а от 1 януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия и инспектор на въоръжението. На 1 януари 1910 г. заема високата длъжност инспектор на артилерията. В Балканската война (1912 – 1913) командва артилерията в Действащата армия. Участва в комисията, която съставя план за атака на Одринската крепост. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е началник на 1-ва софийска дивизионна област и началник на Софийския гарнизон. На 24 септември 1918 г. е уволнен и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Болградската гимназия, Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1890). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 7-а дружина на Българското опълчение. През Сръбско-българската война (1885) командва Летящия отряд и се проявява в боевете при Кула, Лом, Арчар и Гайтанци. От 1910 г. е назначен за командир на 7-а пехотна рилска дивизия, с която участва в Балканската война (1912 – 1913). Води дивизията в настъплението ѝ към Солун (5 октомври – 27 октомври) и при отбраната на Булаирската позиция (9 февруари 1913). По време на Междусъюзническата война (1913) възпрепятства съединяването на сръбските и гръцките войски в долината на Струма. През Първата световна война (1915 – 1918) командва Втора армия (октомври 1915 – декември 1916), която освобождава Македония. От август до декември 1917 г. е командващ Трета армия на Добруджанския фронт, а на 26 юни 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ Действащата армия. След демобилизацията изпълнява длъжността генерал-адютант на цар Борис ІІІ, а през 1919 г. преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ, ІІІ и ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1880) и стрелкова школа в Русия (1883). По време на Сръбско-българската война (1885) командва Комщицкия отряд и воюва при Ропот, Славина, Ржана и Пирот. Участва в детронацията на княз Александър І (1886). След контрапреврата емигрира в Русия и постъпва на служба в руската армия. Завръща се в България (1898) и служи в 22-ри пехотен тракийски и 9-и пехотен пловдивски полк. През Балканската война (1912 – 1913) е командир на 26-и пехотен пернишки полк, с който воюва при Шаркьой. В Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 3-а бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, действаща на Добруджанския фронт. Отличава се в боевете при с. Сарсанлар (дн. Зафирово, Силистренско). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст.

Завършва втория випуск на Военното училище в София (1880). През Сръбско-българската война (1885) командва Сандровската и Русенската доброволчески чети. Организира отбраната на Белоградчик срещу четири батальона от 14-и резервен сръбски полк. Взима дейно участие в боя при с. Гайтанци и разбива артилерията на противника (15 ноември 1885). След войната служи в артилерията. Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на 2-ро отделение от 5-и артилерийски нескорострелен полк. Награден с военен орден „За храброст“.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от Българското опълчение. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). В Сръбско-българската война (1885) е дружинен командир от 7-и пехотен преславски полк и участва в боевете при Сливница, където е ранен тежко. След войната командва последователно 2-ри пехотен искърски (1889) и 6-и пехотен търновски полк (1890). През 1900 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия. На 1 февруари 1901 г. напуска службата си в българската армия и се включва дейно в Македоно-Одринското освободително движение. Играе ръководна роля в подготовката на Горноджумайското въстание (1902). По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903) действа в Мелнишко и Разложко.

Завършва Военното училище в София (1883) и служи в пехотата. В Сръбско-българската война (1885) командва 5-а рота от 5-и пехотен дунавски полк и се отличава в боевете при Сливница и Пирот. През 1908 г. поема командването на 28-и пехотен стремски полк. По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на 21-ви пехотен средногорски полк, който освобождава Централните Родопи. При отбраната на връх Кавгаджик (дн. Средногорец) край Аламидере (дн. Полковник Серафимово) полкът се сражава храбро и успява да спре настъплението на силни османски части (19, 20 и 21 октомври 1912). В Междусъюзническата война (1913) воюва с полка при Криволак и Калиманци. През Първата световна война (1915 – 1918) е командир на 1-ва бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия. Участва в Леринската настъпателна операция (17-27 август 1916). Под негово командване една колона на дивизията (1-ви пехотен родопски и 30-и пехотен шейновски полк) воюва на Чеган и овладява силно укрепените неприятелски позиции по западния бряг на Островското езеро. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ и ІV ст.

Завършва медицина в Цюрих, Швейцария (1892) и специализира бактериология в института „Пастьор“ в Париж. Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец от Червения кръст. През 1893 г. е зачислен на действителна военна служба с чин подпоручик. Служи в Софийския артилерийски склад и 4-и артилерийски полк. От 1904 г. е началник на 1-ва софийска дивизионна болница. Участва в Балканската война (1912 – 1913) като дивизионен лекар на 4-а пехотна преславска дивизия. На 1 януари 1914 г. е повишен в Главен лекар на войската. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Военно-санитарната част при Министерството на войната и Главен лекар на Действащата армия. Той е първият български лекар, който получава чин генерал-майор (15 август 1917). Преминава в запаса през 1920 г., след което работи в Бактериологичния институт в София. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 2 кл.

Завършва Военното училище в София (1891), Висшия офицерски курс в София (1895) и Николаевската академия на генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1901). Служи последователно като младши адютант в щаба на 6-а пехотна дивизия (1902), офицер за особени поръчки към Мобилизационното отделение при Щаба на армията (1903), началник-щаб на 2-ра бригада от 4-а пехотна дивизия (1903), командир на рота в 8-и пехотен приморски полк (1904). Военен аташе в Париж (1905 – 1907) и Санкт Петербург (1907 – 1908). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия. От 27 септември 1913 г. до 9 март 1914 г. е началник на Военното училище в София, след което поема командването на 38-и пехотен одрински полк. През Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на Действащата армия (септември 1916 – декември 1917) и командващ Втора армия (1918). След войната заема длъжността началник-щаб на войската (1918 – 1919). На 27 октомври 1919 г. преминава в запаса. Председател на Съюза на запасните офицери (1921 – 1923). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІІІ ст. 2 кл.

В началото на август руското командване решава да премине към стратегическа отбрана на всички направления и отделя особено внимание на удържането на старопланинските проходи. Като част от замисъла на турското командване за концентрично настъпление в общо направление на Свищов, Южната армия на Сюлейман паша получава задача да овладее Шипченския проход и да премине през Балкана. Отбраната на прохода е поверена на генерал Столетов със силите на 36-и орловски полк, 35-и брянски полк и 5 дружини на Българското опълчение (около 7 500 души). На 21 август опълченци и орловци отразяват 9 противникови атаки. Денят 22 август е използван от двете страни за прегрупиране на силите. Решителен за изхода от боевете е 23 август. Сюлейман паша насочва срещу Шипченския отряд 27 000 души с намерението да атакува от всички страни едновременно и да го унищожи. Около 18:00 ч. положението на защитниците на прохода става критично. Патроните свършват и в действие влизат щикове и приклади, повредено оръжие, камъни и откъртени скали. Кризата в отбраната е преодоляна с пристигането на първите 205 души от 16-и стрелкови батальон. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3 100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника-на повече от 8 200 души.

В началото на май 1879 г. княз Дондуков - Корсаков предлага да бъде формирана българска флотилия и Морска част. На 12 август 1879 г. в Русе става официалното предаване на подарените от Русия 4 парахода, 7 парни катера, една шхуна, една баржа и 5 гребни лодки, над които е издигнат българският военноморски флаг. За командир на флотилията и Морската част е назначен капитан-лейтенант Александър Конкеевич (1879 – 1882). С Указ № 40 от 12 ноември 1897 г. се обособяват Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. На 1 януари 1899 г. те са обединени и е създадено управление на флота със седалище във Варна. Във войните за национално обединение българските моряци демонстрират несломим боен дух и воля за победа, увенчани със заслужена слава. Ньойският договор (27 ноември 1919) забранява на България да има флот, но с неофициални средства и в условия на нелегалност, военното ръководство успява да запази боеспособността на частите. Днес българските Военноморски сили са сигурен гарант за неприкосновеността на морските граници и суверенитета на страната в морските ѝ пространства.

Подготвено и ръководено от ВМОРО, за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Овладени са важни съобщителни възли, създадени са укрепени райони, особено в югозападната част на Македония. Превзет е град Крушево, където въстаниците обявяват Крушeвската република. На територията на Одринския революционен окръг са освободени крайбрежните градове Ахтопол и Василико (Царево), както и много селища в района на Странджа планина. Прокламирана е Странджанската република, която просъществува 26 дни. Най-ожесточени сражения на територията на Серски революционен окръг се водят в Мелнишко. Действията на въстаниците в Солунски, Скопски и Струмишки революционни окръзи се изразяват предимно в извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население османското правителство изпраща 350 хилядна турска редовна армия, снабдена с модерно оръжие и артилерия. Опожарени са 205 села, избити повече от 4 700 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 - принудени да търсят спасение и убежище в свободна България. Въпреки своя неуспех, въстанието показва на цялата европейска общественост непреклонната воля на българското население в Македония и Одринско да извоюва националната си независимост.

С оперативна заповед на командващия Първа армия генерал Климент Бояджиев, 8-а пехотна тунджанска дивизия и 3-а пехотна балканска дивизия преминават в едновременно настъпление срещу левия фланг на намиращите се в долината на Вардар съглашенски сили. Части на 8-а пехотна тунджанска дивизия овладяват Лерин и Арменохор (17 август) и се приближават на 500-1000 м от сръбската укрепена линия по билото на планината Малка Нидже (19 август). 10-и пехотен родопски и 30-и пехотен шейновски полк атакуват противника (3 сръбски дивизии) по фронт и фланг и заемат гребена на планината (20-24 август 1916). Особено ожесточени боеве двата полка водят на западния бряг на Островското езеро (24 август). Частите на 3-а пехотна балканска дивизия настъпват срещу сръбските Моравска, Тимошка и Шумадийска дивизия. След изключително тежки боеве 29-и пехотен ямболски полк овладява връх Голаш (17 август) и Пожарски рид в Нидже планина, но не успява да ги задържи. На 27 август българските войски излизат на линията Островското езеро-Чеган-височината Ковил. За единайсет бойни дни Първа армия успява да навлезе 25 км в противниковата отбрана и да отнеме територия от около 2500 кв. км. В хода на военните действия загиват 32 офицери и 1047 войници, а други 66 офицери и 4333 войници са ранени.

Операцията е съставна част от плана на българското командване за подобряване на общото оперативно положение на Солунския фронт. 7-а пехотна рилска дивизия започва настъплението си от Рупелското дефиле, овладява Демирхисар и прекосява Серското поле. 3-а бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия излиза на Орфанския залив, а части на 10-а пехотна беломорска дивизия достигат брега на Егейско море. Съединенията на Втора армия овладяват площ от около 4000 кв.км. и заемат изцяло територията източно от Струма, след което получават задача да отбраняват целия Беломорски бряг от устието на Марица до устието на Струма при Орфанския залив.

Завършва пълния курс на Военното училище (1912) и Военната академия в София (1915). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като офицер за свръзка с Главната квартира на българската войска, а през Първата световна война е офицер за поръчки при Щаба на Действащата армия. След абдикацията на цар Фердинанд І (3 октомври 1918) се възкачва на престола и става върховен главнокомандващ на Българската армия. През октомври 1928 г. е произведен генерал от пехотата. Успява да преодолее последиците от ограниченията на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919) и превъоръжава армията с модерно оръжие. В началото на Втората световна война се придържа към курс на неутралитет. С подписването на Тристранния пакт (1 март 1941) открито присъединява страната към Германия и нейните съюзници. Благодарение на умелата му политика България не изпраща войски на Източния фронт. Има заслуга за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта. В началото на 1943 г. прави опити за установяване на контакти с Англия и САЩ, без да променя политиката на страната спрямо Германия. Кавалер на военен орден „За храброст“ I ст., III степен, 1 кл., III ст. 2 кл. и IV ст. 2 кл.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com