• Facebook
  • Facebook
  • Facebook
  • Facebook

<<  АПРИЛ  >>

Овладява обширни територии между реките Дунав и Тиса и включва Банат и Трансилвания в пределите на България (803 – 805). През 809 г. превзема Сердика и премества театъра на бойните действия в Средецката и Струмската област. На 26 юли 811 г. постига блестяща военна победа като обкръжава и унищожава във Върбишкия проход 70-хилядна византийска армия, предвождана от император Никифор І Геник. За утвърждаване на постигнатите успехи предприема мащабно настъпление в Тракия. Превзема силните крепости Девелт (до с. Дебелт, Бургаско) и Месемврия (дн. Несебър) (812). В сражението при Версиникия (до с. Маломирово, Ямболско) разбива армията на император Михаил I Рангаве (22 юни 813). Умира внезапно по време на усилена подготовка за овладяване на Константинопол. С качествата си на държавник, пълководец, законодател и обединител на различните етноси, превръща българската държава в първа военна и политическа сила на Европейския югоизток.

На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход овладяват Константинопол и основават Латинската империя. Новата политическа и военна обстановка принуждава ромейската аристокрация да потърси съюзник в лицето на българския владетел. През пролетта на 1205 г. населението на Източна Тракия въстава, а към разбунтувалите се области потегля латинска армия. В съответствие със своите съюзнически задължения, цар Калоян разполага войските си на 25 км североизточно от Адрианопол и подготвя предварително района на сражението. Тежката конница е оставена в резерв, а леката има за задача да подведе латинците към мястото на засадата, което се състои от шахматно изкопани трапове. Отряд лека конница по оригинален начин провежда разузнаване с бой и принуждава рицарите да напуснат лагера си (13 април 1205). Решителното сражение започва на 14 април 1205 г. и в него кръстоносната войска претърпява катастрофално поражение. Император Балдуин І е пленен, отведен в Търново и затворен в крепостта Царевец. След блестящата военна победа при Адрианопол цар Калоян овладява редица градове в Тракия и утвърждава по убедителен начин своето превъзходство.

Включва се активно в дейността на Русенския революционен комитет и става един от главните организатори на Старозагорското въстание (1875). Участва в подготовката на Априлското въстание (1876) като помощник - апостол на Сливенския революционен окръг. Поради опасност да бъде разкрит, се прехвърля в Панагюрския революционен окръг и участва в подготовката и провеждането на въстанието в Карловския край. След разгрома заедно с Панайот Волов и група въстаници прави опит да премине в Румъния. При Бяла, Русенско, се удавя във водите на пълноводната р. Янтра.

Учи в Пехотното юнкерско училище в Одеса (1873 – 1875), което напуска, за да се включи в подготовката на Априлското въстание (1876). Участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет и е определен за военен ръководител и помощник - апостол на Търновския революционен окръг. Развива активна организаторска дейност в Търновско и Горнооряховско като прилага на практика познанията си във военното дело. В разгара на подготовката революционната мрежа е разкрита, а Георги Измирлиев заловен от турските власти. Окован във вериги е закаран в Търновския затвор, където извънреден съд го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 28 май 1876 г. в Горна Оряховица.

Втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщат, брат на съпругата на руския император Александър ІІ. Получава военно образование в кадетското училище в Дрезден и служи във 2-ри хесенски лейбдрагунски полк и 8-и вознесенски улански полк на руската армия. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877 – 1878) и е зачислен в Щаба на руската дунавска армия. За проявен героизъм в боевете при Плевен, Стара и Нова Загора е награден с най-високите руски, немски и румънски ордени. На 17 април 1879 г. Първото Велико народно събрание го избира за княз на България и като такъв си възлага званието генерал от пехотата. Подкрепя Съединението (6 септември 1885) и командва армията в победоносната Сръбско - българска война (ноември 1885). Сложните вътрешни проблеми в страната и външнополитическите отношения с Русия довеждат до неговата детронация (9 август 1886) и абдикиране (26 август 1886). По време на своето управление работи всеотдайно за икономическото, културното и духовно израстване на България. С непосредственото му участие са приети основополагащи закони и нормативни актове, определили пътя на нейното модерно развитие. Учредява първите български ордени - „За храброст“, „Св. Александър“ и „За заслуга“. Умира в Грац, Австрия. Тленните му останки са пренесени в София и през 1897 г. положени в специално построена по решение на Народното събрание гробница-мавзолей. Кавалер на военен орден „За храброст“ I ст.

Брат на поета и революционер Христо Ботев. Участва в неговата чета, но е заловен и заточен в Мала Азия (1876 – 1878). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция (1883) и Академията на Генералния щаб в Брюксел, Белгия (1890). Служи в Източнорумелийската милиция. По време на Сръбско-българската война е началник - щаб на Конната бригада в състава на Източния корпус и воюва при Сливница, Драгоман, Гургулят и Пирот. След войната участва във формирането на 3-и конен полк (23 декември 1885) и е назначен за негов пръв командир (23 декември 1885 – 1 ноември 1891). Заема длъжностите началник на Военното училище (2 ноември 1891 – 28 февруари 1897; 3 април 1910 – 1 януари 1912), командир на 3-а пехотна балканска (1897 – 1900) и 6-а пехотна бдинска дивизия (1901 – 1904), генерал за поръчки (1904 – 1907) и в свитата на цар Фердинанд І (1907), заместник-министър на войната (1913) и началник на Военноучебните заведения (1913 – 1914). През 1914 г. преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Офицерската стрелкова школа в Оренбург, Русия (1884). Служи в 13-а пехотна плевенска дружина (1879 – 1881) и 1-ви пехотен софийски полк (1881 – 1885). По време на Сръбско - българската война (1885) е командир на 6-и пехотен търновски полк (1885 – 1886), с който се сражава при Драгоман, Цариброд и Пирот. В следващите години командва 10-и пехотен родопски (1886 – 1887) и 9-и пехотен пловдивски полк (1887 – 1891), 4-а пехотна бригада (1891 – 1895) и 4-а пехотна дивизия (1895 – 1896). Заема длъжностите инспектор на пехотата (1896 – 1898), началник на Административния отдел и Канцеларията на Военното министерство (1898 – 1904), дипломатически агент (1904 – 1909) и пълномощен министър в Германия (1909 – 1910). На 16 март 1911 г. е назначен за министър на войната (1911 – 1913) и ръководи непосредствената подготовка на армията за Балканската война (1912 – 1913). По негово предложение е приет закон за учредяване на Военна академия (1912). След Междусъюзническата война (1913) преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 2 кл.

Участва в Старозагорското (1875) и Априлското въстание (1876). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в Източнорумелийската милиция. След Съединението (6 септември 1885) ръководи мобилизацията и съсредоточаването на войските от Южна България на западната граница. В Сръбско - българската война (1885) е офицер за поръчки при Военното министерство, а след това като началник-щаб на Западния корпус участва в отбраната на Сливнишката позиция и овладяването на Пирот. Последователно заема длъжностите помощник на военния министър (1886 – 1887), началник на Щаба на армията (август – октомври 1887; ноември 1896 – януари 1899), началник на Военното училище (1887 – 1891) и началник на Административния отдел в Щаба на армията (1891 – 1895). От януари 1899 до март 1903 г. е военен министър и допринася за подобряване стопанската част на българската армия. В следващите години (1903 – 1905) е инспектор на пехотата, след което преминава на дипломатическа работа. По време на Балканската война (1912 – 1913) представлява Българската главна квартира при Главната квартира на сръбската армия. През Първата световна война (1915 – 1918) е председател на Комисията за подпомагане на войнишките семейства. Автор на „Записки по военна администрация“ (1887), „Брезнишко-Трънският отряд в Сръбско-българската война“ (1891), „Учебник по военна администрация“ (1893) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 5-а пехотна орханийска (1879 – 1880), 3-а пехотна радомирска (1880 – 1883) и 15-а пехотна свищовска дружина (1884 – 1885). В Сръбско-българската война (1885) командва 3-а дружина от 3-и пехотен бдински полк и се сражава при Сливница, Три уши и Пирот. Заема длъжностите командир на 10-и пехотен родопски полк (1888 – 1890), Врачански окръжен военен началник (1890 – 1892), командир на 22-ри пехотен резервен (1892 – 1894) и 3-и пехотен бдински полк (1894 – 1879), на 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия (1899 – 1904) и на 9-а пехотна плевенска дивизия (1904 – 1910). От март 1910 г. поема командването на 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Балканската война (1912 – 1913) при Ериклер, Бунархисар и Чаталджа. След Междусъюзническата война (1913) преминава в запаса. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен последователно за инспектор на Пограничната стража (1915), началник на Софийския укрепен пункт, генерал-губернатор на Моравската военноинспекционна област (1915) и офицер за особени поръчки в Главната квартира на Действащата армия (1916 – 1918). На 23 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от армията. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Внук на самоукия архитект - строител Колю Фичето. Участва в Руско - турската война (1877 – 1878) като доброволец от 8-а опълченска дружина. Завършва Военното училище в София (1882) и Академията на ГЩ в Торино, Италия (1891). Като младши офицер служи в 20-а пехотна варненска (1882 – 1884) и 17-а пехотна търновска дружина (1884 – 1885). През Сръбско - българската война (1885) командва 2-ра рота от 5-и пехотен дунавски полк при защитата на Видинската крепост (12-16 ноември 1885). Последователно заема длъжностите Търновски окръжен военен началник (1885 – 1886), командир на рота в 6-и пехотен търновски полк (1886 – 1887), офицер в щаба на 1-ва пехотна бригада (1891), адютант на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1891 – 1892), преподавател по тактика в дивизионната учебна команда на 1-а пехотна дивизия (1893), началник на Учебното бюро при Военното министерство (1893 – 1894), командир на дружина в 16-и пехотен ловчански полк (1894 – 1897), инспектор на класовете във Военното училище и преподавател по военна история и тактика (1898 – 1899), офицер в Оперативното отделение на Щаба на армията (1899 – 1900), командир на 6-и пехотен полк (1900 – 1902), началник на Оперативното отделение в Щаба на армията (1902 – 1903), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1903 – 1905), помощник-началник на Щаба на армията (1905 – 1907) и командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1907 – 1910). От 27 март 1910 г. е началник на Щаба на армията, а от 22 септември 1912 г. – началник на Щаба на Действащата армия. Под непосредственото му ръководство е разработен плана за водене на Балканската война (1912 – 1913). На 14 януари 1914 г. е назначен за началник на Трета военноинспекционна област, а на 1 септември 1914 г. – за министър на войната. Уволнява се от армията по собствено желание и преминава в запаса (17 август 1915). Занимава се с научноизследователска дейност, избран е за академик (1898) и член на Българската академия на науките (1900). Автор на „Военноисторически очерк на Сръбско-българската война“ (1888), „Военната история и методът за нейното изучаване“ (1897), „Висшето командване през Балканската война“ (1927) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст.

Завършва Военното училище в София (1883) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1893). Участва в Сръбско - българската война (1885) като адютант в Щаба на Западния корпус. Последователно заема длъжностите старши адютант на 5-а и 3-а пехотна дивизия, командир на дружина в 24-и пехотен полк, началник-щаб на 4-а пехотна дивизия (1899 – 1900), командир на 8-и пехотен полк (1900 – 1904), началник-щаб на 6-а (1904 – 1905) и 3-а пехотна дивизия (1905 – 1906), началник-щаб на 2-ра военноинспекционна област (1907 – 1908), командир на 2-ра бригада от 9-а пехотна дивизия (1908 – 1910). През 1910 г. поема командването на 4-а пехотна дивизия, с която воюва в Балканската война (1912 – 1913) при Лозенград, Караагач, Люлебургаз и Чаталджа. От 22 август 1913 до 1 септември 1914 г. е министър на войната и извършва организационни реформи. На 15 септември 1914 г. е назначен за началник на 3-а военноиспекционна област, а на 15 април 1915 г. – за началник на Щаба на армията. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва армия и провежда Моравската (1 октомври – 27 октомври 1915) и Косовската операция (28 октомври – 21 ноември 1915). Преминава в запаса на 25 септември 1916 г.. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІІІ ст. 2 кл.

Завършва Императорската академия по търговия и мореплаване в Триест, Австро-Унгария (1894 г.) и Минния и артилерийски офицерски клас в Кронщад, Русия (1904). Служи на учебния крайцер „Надежда“ и е първият командир на торпедоносеца „Дръзки“ (1906). През 1913 г. поема командването на „Надежда“. По време на Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите командир на подвижна брегова батарея (1915 – 1916), комендант на Кюстенджа (1916) и началник на Беломорската част на флота (1917 – 1918). След войната е началник на Морската и Речна търговско - полицейска служба (24 октомври 1919 – 31 декември 1922). През 1925 г. преминава в запаса.

Участва като доброволец в Сръбско - българската война (1885). Завършва Военното училище в София (1889) и служи в 6-и пехотен, 9-и резервен и 5-и пехотен полк. По време на Мелнишката акция е войвода на чета в 3-а серска дружина (1895). Включва се в дейността на Тайните македоно-одрински офицерски братства (1897), а по-късно напуска армията (1899) и се посвещава изцяло на македонското освободително дело. Избран е за подпредседател на Върховния македоно-одрински комитет (1900). Участва в подготовката на Илинденско-преображенското въстание (1903) като ревизор на четите в Битолския революционен окръг и провежда военно обучение на населението в Охридско, Битолско и Демирхисарско. Загива на 15 март 1903 г. в сражение с турска войска край с. Оздолени, Охридско. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Главен организатор на въстанието е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875 г. Според разработения план българските земи са разделени на четири революционни окръга и е избрана отбранителна стратегия, предвиждаща укрепени лагери в планините, диверсионни акции и пожари в големите градове, прекъсване на телеграфни и жп линии. На 20 април 1876 г. въстават Копривщица и Панагюрище, а след тях и селищата в Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. Въстанието обхваща отделни райони в Търновския революционен окръг и в Югозападна България по поречието на реките Струма и Брегалница. Османското правителство предприема незабавни мерки и към районите на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозук. След неравен бой са разбити защитниците на Клисура (26 април), Панагюрище (30 април), Перущица (2 май), Батак (4 май), Брацигово (7 май). От 29 април до 7 май четата на поп Харитон води непрекъснати сражения в Дряновския манастир, а Ново село, Кръвеник и Батошево оказват решителна съпротива на противника. В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Поради слабата подготовка на Врачанския революционен окръг там липсват въстанически прояви. Четата на Христо Ботев остава без подкрепа и след изключително тежка борба е напълно разгромена. В края на май и началото на юни 1876 г. въстанието е окончателно потушено. В продължение на един месец намират смъртта си над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Въпреки, че претърпява поражение Априлското въстание е най-значителният резултат от необратимото съзряване на българската нация за самостоятелен политически живот. По своята организация, мащаби, обществена ангажираност и исторически последици, това независимо от външни сили движение е най-величавата и трагична страница от историята на българското национално Възраждане.

Завършва Школата за запасни офицери в Скопие (1916), Военната академия „М. В. Фрунзе“ в Москва (1929) и Академията на Генералния щаб „К. Е. Ворошилов“ в същия град (1938). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като редник от 15-а пионерна дружина при щурма на Одринската крепост (24-26 март 1913). По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и се сражава на Южния фронт. През ноември 1925 г. емигрира в СССР и служи в Червената армия като началник-щаб на полк и дивизия, командир на полк, старши преподавател по история на военното изкуство във Военната академия „М.В. Фрунзе“. Участва в отбраната на Москва (1941). На 8 септември 1944 г. се завръща в България и заема длъжностите началник на Щаба на войската (20 декември 1944 – 3 февруари 1947), заместник-министър на войната и началник на Генералния щаб (3 февруари 1947 – 10 декември 1949), началник на Военна академия „Г. С. Раковски“ (май 1951 – март 1954), заместник-министър на народната отбрана (1954 – 1956). Преминава в запаса на 21 април 1960 г. Автор на „Кратка история на военното изкуство“ Т. 1-2 (1960), „Коалиционни войни“ (1970) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Завършва Военното училище в София (1933) и Академията на Генералния щаб „К. Е. Ворошилов“ в Москва (1947). Служи в 1-во противовъздушно отделение (1941 – 1944) и участва в защитата на София от съюзническите бомбардировки (1943 – 1944). В заключителния етап на войната срещу Германия (1944 – 1945) командва 1-ва гвардейска пехотна дивизия, с която воюва в Нишката (8-14 октомври 1944) и Страцинско-кумановската настъпателна операция (8 октомври – 19 ноември 1944). На 23 септември 1948 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 1 кл.

Завършва Военното училище в София (1942). Служи в 1-ви разузнавателен орляк, Изтребителната школа в Долна Митрополия и 3-и орляк на 6-и изтребителен полк. На 30 март 1944 г. участва в действията при отразяване на англо-американския въздушен удар срещу София. Над района на Перник – Брезник атакува американски бомбардировач Б-17 „Фортрес“, който експлодира и възпламенява боеприпасите на още един Б-17. С големи пробойни върху крилата на своя самолет, каца аварийно до с. Кошарево, Брезнишко, където догарят останките на свалените от него противникови бомбардировачи. През 1946 г. е уволнен от армията и до 1981 г. работи в селскостопанската авиация. Повишен в звание полковник (6 май 1994). Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

Ударът е нанесен в 12:20 ч. последователно на 8 вълни от 350 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ и Б-17 „Фортрес“, прикривани от 100 изтребителя П-51 „Мустанг“ и П-47 „Тъндърболт“. Над столицата са пуснати 2 500 фугасни и много запалителни бомби, които убиват 128 души и разрушават 749 сгради. Изтребителната авиация участва в отразяването на удара с 37 самолета (30 Ме-109 Г „Месершмит“ и 7 „Девоатин“ Д-520), а противовъздушната артилерия с 12 тежки батареи. Голямото числено превъзходство на противника и използването за първи път на самолетите П-51 „Мустанг“ в небето над България са причина за най-тежките загуби на изтребителната ни авиация от началото на бойните действия. Свалени са 9 наши самолета, а противникът губи два бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ и два изтребителя П-51 „Мустанг“. Загиват поручик Веселин Рачев, капитан Христо Арнаудов, капитан Димитър Попов, подофицер Атанас Кръстев, капитан Любен Кондаков, капитан Иван Стефанов и поручик Виктор Атанасов. В историята на българската изтребителна авиация денят 17 април 1944 г. остава като „черният Великден“.

Завършва Военното училище в София (1930) и специализира във Военното парашутно училище в Брауншвайг, Германия (1943). Служи в конноартилерийско отделение (1930) и 3-и дивизионен артилерийски полк (1935). Заема длъжностите командир на батарея в 8-и дивизионен артилерийски полк (1939), командир на отделна батарея в Ксанти, Гърция (1941) и ръководител на служба Противовъздушна и химическа защита в 44-о полково военно окръжие (1942). През март 1943 г. е назначен за командир на Парашутната дружина, с която участва в Страцинско-кумановската настъпателна операция (8 октомври – 19 ноември 1944) и воюва при Стражин, Страцин и Куманово. От януари 1945 г. е офицер за свръзка към щаба на 1-ва българска армия. Загива по време на бойни действия срещу отстъпващия противник. Произведен посмъртно в чин полковник. Награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 1 кл.

В 20:34 ч. московско време е изстрелян космическият кораб „Союз-33“ с международен екипаж в състав: командир на полета Николай Рукавишников и космонавт-изследовател българинът Георги Иванов. Поради възникнали затруднения в сближаващо-коригиращата система на кораба и отклонения от предвидения режим на работа, спускаемият апарат е приземен принудително чрез автоматично балистично спускане на 320 км югоизточно от Джезказган, Казахстан. Екипажът на „Союз-33“ прави 31 пълни обиколки около Земята и прекарва в Космоса 1 ден, 23 часа и 1 минута. България става шестата страна в света, изпратила свой представител в Космоса.

Той е неправителствена и непартийна организация, поддържаща общите ценности на Евроатлантическата общност. От 1992 г. е първият член на Асоциацията на Атлантическия договор /АТА/ от страна извън структурите на НАТО. Подпомага създаването на атлантически организации в други страни от Централна и Източна Европа, Близкия Изток, Африка и Южна Америка. Има големи заслуги за интеграцията на България в НАТО и евроатлантическите политически, отбранителни и икономически структури.

С постановление № 67 от 22 април 1992 г. Министерският съвет възлага на Министерството на отбраната формирането, подготовката и изпращането на военен контингент за участие в операцията UNTAC по поддържане на мира в Камбоджа. Българската армия се включва в UNTAC от 4 май 1992 до 27 ноември 1993 г. с един пехотен батальон от 850 души, 10 офицери за работа в щаба на мисията, 34 военни наблюдатели и екип военна полиция от 11 души. При необичайни и трудни условия батальонът изпълнява задачи за защита на изборни комисии, охрана на избирателни секции, ескортиране на конвои и др. За първи път след края на Втората световна война българската армия понася загуби в реална бойна обстановка и дава 10 жертви. По време на мисията загиват лейтенант Иван Иванов, младши лейтенант Цветомир Петков, младши лейтенант Петър Байчев, младши лейтенант Атанас Радев, младши лейтенант Венцислав Мирчев, старшина Атанас Тонев, сержант Димитър Димитров, редник Съби Хаджийски, редник Кирил Киров и редник Стоян Иванов.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамвай: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: m.museum@bol.bg
            nvim.pr@gmail.com